„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Майка

Да, гледах „Майка“ на Драматичен театър – Пловдив. Гледах премиерата – без никакво колебание – просто отворих скицата и си купих билет. После поканих и колеги, а те, отново без колебание, приеха предизвикателството да гледаме заедно.

Заглавието е такова, че представлението можеше да бъде или гвоздеят в репертоара на театъра, или тотално да го закопае още по-надълбоко след редицата последни посредствени заглавия.

Аз съм УАУ! Колегите, с които бях, също са силно впечатлени!

13055919_1331784480172171_1798272528852396692_o

„Майка“ се оказа разкошно представление. Най-доброто в настоящия репертоар на пловдивския театър. Не съм гледал и не познавам много от предлаганите заглавия, но нямам и желание. И имам усещането, че не съм изпуснал. Но „Майка“ беше тотално и очаквано попадение в десетката.

Малко информация за постановката:

  • сценичен вариант и постановка – Маргарита Мачева
  • сценография и костюми – Елица Георгиева
  • музика – Пламен Мирчев – Мирона
  • видеодизайн – Петко Танчев
  • художествено осветление – Стайко Мурджев
  • плакат – Радослава Боор
  • фотограф – Георги Вачев

Постановката е по пиесата на Горки „Васа Железнова“ в нейния по-ранен вариант. Всъщност вторият вариант е съвсем различна пиеса – докато първата е по-театрална, втората е по-диалогична, а двете са с различен сюжет и фабула, с различни действащи лица. Дори Васа е представена с друго име – Борисовна, вместо Петровна. И докато Васа става главна героиня във втория вариант, в първия отсъстват ясно изразени главни герои (чеховска структура). Но пък само за първия вариант подзаглавието е „Сцени. Майка“. Първият вариант е сякаш по-познат, по-често се поставя на сцена, докато вторият е по-подходящ за екранизация. И днес можете да чуете впечатления за постановките на Красимир Спасов в Народния театър, на Стоян Камбарев във Варна или на Калин Ангелов във Велико Търново.

Горки е предизвикателство. За читателя. За зрителя. За режисьора. За артистите. Текстът е сложен, на моменти може би труден за разбиране, на места почти нечетим. Посланията са много и разнопосочни, многопластови и често – противоречиви, каквито са и персонажите. Вероятно заради това и е от текстовете, които сякаш се избягват от режисьорите.

Действието се развива в политически нестабилна предреволюционна Русия по време на индустриалната криза и проследява взаимоотношенията на членовете на едно семейство в критична ситуация. Времето също е определящо за отношенията им, макар и не изцяло.

На сцената излизат Ивана Папазова, Мариана Йотова, Димитър Банчев, Тодор Дърлянов, Александра Димитрова, Боряна Братоева/ Мария Сотирова, Красимир Доков, Венелин Методиев, Елена Кабасакалова, Петя Михайлова/ Деница Илиева, всеки със своята роля, всеки – различен, но същевременно в синхрон с всички останали. „Майка“ няма главни и второстепенни, поддържащи герои, всички са важни, всички имат своята важна роля, която трябва да изиграят, след което да отстъпят място на другия.

Ивана Папазова е изключителна! Не е тайна моята симпатия към нея, но тя е съвсем оправдана – харесвам работата ѝ, как подхожда към всеки един образ и отдадеността към детайлите. Всъщност всички бяха много добри и актьорски се бяха сработили прекрасно, за да изглеждат на сцената като разпадащо се семейство. Семейство, в което всеки се спасява поотделно, без да го е грижа за останалите. В общество, което действа по същия начин във време на несигурност.

Основна тема в „Майка“, в нейния първи ватриант, е жената-майка. Майката като притегателен и обединяващ център, стожер на семейството. Майката, с всички нейни възходи и падения. Сила и слабости. И как майката завърта всички около себе си и влияе на взаимоотношенията между останалите членове в семейството. Поставени в критична ситуация, те проявяват болезнените си страсти, слабости и желания. Едно микрообщество, което вместо да бъде сплотено, е разкъсано от алчност, съмнения и злоба. „Майка“ повдига въпросите за свободата, за възмездието, за отклоненията от собствената същност, за невъзможната любов, за дома и за семейството.

Ако трябва да поставям някаква оценка, както често правя на филмите, които гледам, „Майка“ на пловдивския театър би получил 8/10. Имаше няколко дребни неща, маловажни и несъществени, които намаляват общата оценка и които можеше да ги няма, но няма да ги споменавам именно заради маловажността им. Пък и защото „Майка“ е чудесна постановка, за която трябва да се гледа. След кеото да се говори, говори, говори…

Като начало можете да започнете с албума със снимки от представлението. После си купете билет.

„Който иска да ме съди, да ме съди както иска. Това, което направих, го направих затова, защото съм майка и защото нищо, което е за децата, не е грях.“ –Васа Железнова

Аскеер 2015 – Победителите

25 години история, 25 години стремеж надолу! За съжаление от готиния, ценения и важен конкурс, сега е просто едно скучно нищо.

Жури

за цялостен принос към театралното изкуство

Александър Дойнов, Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Антоанета Добрева – Нети, Васил Михайлов, Веселин Анчев, доц. Веселин Ранков, Владимир Виолинов, Гергана Данданова, Георги Кадурин, Георги Къркеланов, Георги Новаков, Добрин Векилов – Дони, Иван Радоев, Йоана Буковска, проф. Красимир Спасов, доц. Марина Райчинова, Меглена Краламбова, Милен Миланов, Мимоза Базова, Мирослав Косев, Мирослав Пашов, Наташа Колевска, Ненчо Илчев, д-р Николай Ламбрев-Михайловски, Нина Пашова, Радосвета Василева, Радина Кърджилова, Стайко Мурджев, Стефка Янорова, Стойко Пеев, Тигран Торосян и Явор Бахаров.

за 10-те спектаклови категории

Ангелина Славова, Асен Шопов, проф. д-р Атанас Атанасов, проф. д.н. Виолета Дечева, проф. дфн Георги Каприев, Георги Новаков, Жорета Николова, Илка Зафирова, доц. Марина Райчинова, доц. Мария Диманова, Меглена Караламбова, Милен Миланов, Нина Стамова, Розалия Радичкова, Стайко Мурджев, Станка Калчева и Стефка Янорова.

за Съвременна българска драматургия

проф. дфн Богдан Богданов, проф. дфн Георги Каприев, доц. д-р Георги Лозанов, проф. дфн Ивайло Знеполски, Митко Новков, Федя Филкова; Георги Господинов, Иван Кулеков, Иван Теофилов, Панчо Панчев, Петър Маринков, доц. д-р Пламен Дойнов, Теодора Димова, доц. Юрий Дачев, Яна Добрева; Димитър Чернев, проф. д-р Калина Стефанова, Красимира Филипова, Никола Вандов (Елин Рахнев, проф. Иван Добчев и проф. дфн Кирил Топалов не гласуват като членове на журито поради участие в конкурса).

Номинации

Изгряваща звезда

  • Радина Думанян за ролята на Матилда в „Чиста къща” от Сара Рул, постановка Иван Урумов, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив

Поддържаща мъжка роля

  • Стефан Мавродиев за ролята на Гърти в „Кривите огледала” от Дейвид Линдзи-Абер, постановка Ивайло Христов, Младежки театър „Николай Бинев“

Поддържаща женска роля

  • Донка Аврамова-Бочева за ролята на Мартирио, Николина Янчева за ролята на Адела, Филипа Балдева за ролята на Ангустиас, Лиляна Шомова за ролята на Магдалена, Яна Кузова за ролята на Амелиа и Жана Рашева за ролята на Понсия в „Къщата на гнева” по Федерико Гарсия Лорка, постановка Диана Добрева, Общински културен институт Театър „Възраждане“ (споделена номинация)

Сценография

  • Чавдар Гюзелев – художник и Иван Москов – видеозаснемане и монтаж за сценографската среда на „Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Костюмография

  • Свила Величкова за „Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов”

Театрална музика

  • Христо Намлиев за „Антигона” от Жан Ануи, постановка Иван Добчев, Театър „София” и за „Момо” по едноименния роман на Михаел Енде, драматизация Веселка Кунчева и Ина Божидарова, Младежки театър „Николай Бинев“

Водеща мъжка роля

  • Герасим Георгиев – Геро за ролята на Пони в „Семеен албум” от Малин Кръстев, постановка Малин Кръстев, Младежки театър „Николай Бинев“

Водеща женска роля

  • Илка Зафирова за ролята на Госпожа Клайн в „Госпожа Клайн” от Никълъс Райт, постановка Стилиян Петров, Театър 199 „Валентин Стойчев”

Режисура

  • Стефан Москов за „Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело, Народен театър „Иван Вазов”

Най-добро представление

  • „Къщата на гнева” по Федерико Гарсия Лорка, постановка Диана Добрева, Общински културен институт Театър „Възраждане“

Съвременна българска драматургия

  • „Семеен албум“ от Малин Кръстев (Младежки театър „Николай Бинев“, постановка Малин Кръстев, 21 декември 2014 г.)

Цялостен принос за българския театър и кино

  • проф. Стефан Данаилов

Мечки в пловдивския театър

Обявиха обществената поръчка за дългоочаквания ремонт на изгорелия театър в Пловдив. Горе-долу по същото време обявиха и мечките, които ще привличат зрители – този път са не само актьори, ами и режисьори. Драматургът на театъра пък написал пиеса, която ще се поставя в театъра (в тия среди това не е конфликт на интереси!). Само допреди време това го правиха директорите, те и режисьори – ставаха директори, за да има къде да поставят… Шампанско в пластмасови чашки, фойерверки, три пъти ура… за всичките заглавия, които ще пропуснем да гледаме!

Европейска столица на халтурата.

А само на 6 часа път с влак оттук, във Варна, се случват театрални чудеса. Досега ги гледахме само на турне, но се престрашихме и бяхме още по-очаровани. Очертава се, че все по-често ще превземаме разстоянието, за да гледаме читав театър. Защото Варна е пристанът, който стоически устоява на изкушението да се захласва в чалгата, кича, комерса, мечките, маймунките…

Аз, актьорът? Брат ми уби президента

[su_quote]О, ако имахме пламтяща муза,
която да ни вдигне в емпирея
на висшето изкуство; а за сцена —
държава цяла; и князе на нея
да изпълняват бляскавите роли
пред публика от истински крале![/su_quote]

Ако не разпознавате встъпителните думи на Хорът от пиесата „Хенри V“ на Уилям Шекспир, няма смисъл да продължавате да четете надолу. Вероятно никога няма да гледате „Аз, актьорът? Брат ми уби президента“ или дори напук да го направите, няма да разберете посланието и тя няма да Ви хареса.

Пиесата, чието оригинално заглавие е „Трагикът“, е написана от Родни Лий Роджърс. Режисьор е Петър Карапетков, който я поставя по превод от Миглена Иванова. Сценографията е на Петър Митев, а музиката е на Добринка Табакова. „Аз, актьорът“ е биографичен разказ за актьора Едуин Бут. Географската ни отдалеченост и тъжният факт, че културата от доста време насам е последна грижа е причината това име да не говори нищо на много голям кръг хора. Дори в Уикипедия на български няма статия за него, но има статия за брат му – убиецът на президента Линкълн – Джон Уилкс Бут.

Едуин Бут е известен по други географски ширини като най-добрият Хамлет на 19 век. Играе го 100 поредни вечери и пътува както в САЩ, така и из Европа, за да играе роли от шекспировите пиеси. Драгият зрител, когато прекрачва прага на салона, за да гледа „Аз, актьорът?“, трябва да познава тези текстове. При това, за разлика от много други пиеси, не е достатъчно познаването само на най-ярките текстове на Шекспир, а познаването на Шекспир като цяло. Ето защо, макар че не се среща в разказа на Бут, започнах с откъс от „Хенри V“.

[su_quote]…и тъй сакат, недъгав, уродлив,
че кучетата лаят ме,
когато прокуцам покрай тях…[/su_quote]

Това пък е от въвеждащия монолог на Ричард от „Ричард III“ и той също е част от пиесата, както и много други откъси от „Хамлет“ , „Венецианският търговец“… Разбира се, има я прословутата реплика на Хамлет

[su_quote]Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?[/su_quote]

Пиесата проследява интересния живот на сцената и извън нея на Едвин Бут, като се спира на три ключови момента от него – смъртта на баща му (също актьор), сватбата му с актрисата Мери Делвин и терзанията, които го спохождат, когато брат му убива президента като опит да привлече внимание върху себе си. Живот, преминал в „безкрайно пътуване до затънтени градове, евтини хотели и лоша храна. И всичко това – за няколко часа щастие на сцената. Човек трябва да е роден скитник, да усеща в себе си бездомника. Трябва да чувства в себе си цялото безименно номадство на театъра и с тъпа упоритост да се събужда отново, и отново, и отново.“

Познавам Стефан Попов още отпреди да започна работа в театъра и страшно много го харесвам като актьор. Възхищавам се на начина, по който стои на сцена, как с лекота изиграва ролите си, как си личи, че се забавлява, докато го прави. Дори когато в разпределението има нещо сбъркано. Той знае колко много го харесвам, вероятно не знае, че съжалявам, че в последно време не е сред активно ангажираните артисти. Няма да заравя как по време на едно турне, вече не помня дали в Македония, дали в Албания, дали в Сърбия, докато пътувахме с „Филоктет“, направи анализ, по-скоро на себе си, отколкото на нас, за красотата и емоционалната зареденост на думата „татковина“.

Затова за мен беше истинско удоволствие да видя, че в афиша на пловдивския театър влиза моноспектакъл на Стефан Попов. Разбира се, гледах неговия предишен моноспектакъл – „Куче в банята“ – текст, писан специално за него. Не бях чел „Аз, актьорът“, съвсем умишлено не любопитствах нито за текст, нито за репетиционния процес. Знаех, че ще бъда впечатлен, че ще изпитам задоволство и че срещата ни ще е приятна, емоционална, вълнуваща.

Не съм грешал! Беше разкошно, беше празник за любителя на театралното изкуство. Освен че беше 27 март, международния ден на театъра! Беше шамар за халтурата и за всички онези, които предпочитат лесносмилаемите забавления и които случайно бяха попаднали в салона в търсене на следващото. Съжалявам, драги, „Аз, актьорът?“ не е такова представление. „Аз, актьорът?“ поставя на изпитание както Стефан Попов, в ролята на Едуин Бут, така и зрителя и неговия интелект. Актьорът като човек. Изпитание е разплитането на възела, който се заплита между работа, любови, страсти и алкохол. Изпитание е търсенето на лесната слава и цената, която плащаш за това. Изпитание е смесването на личния и професионален живот. Толкова много Шекспир също е изпитание.

Радвам се, че бях част от всичко това, радвам се, Стефан Попов е попаднал на своята роля, радвам се, че усещах вълнението му, емоцията му докато беше на сцена.

Тръгнахме си бързо, не изчакахме Стефан да излезе от гримьорната си, защото го чакаха доста други негови колеги, с които заедно да споделят празника. Аз ще го видя по-натам и със сигурност много ще си поговорим за преживяното.