Царят е гол? – новите дрехи на сайта

Ако четете тези редове, значи току-що сайтът ми се е сдобил с нов дизайн и ако използвате четец или друго външно приложение, което извлича и показва съдържанието на блога, можете да видите новия облик в уеб браузъра си. Дори и на мобилно устройство!

Старият дизайн, който аз много харесвах, беше правен за време, когато посетителите на блога го разглеждаха на десктоп компютри или лаптопи. Сега, когато прагът на дневните посетители, които го посещават през мобилно устройство надмина 10%, е немислимо да не се вземат мерки за тяхното по-пълно преживяване и дизайн, който да е пригоден и за малките дисплеи. Използваният досега дизайн също можеше да свърши работа, но времето, което щеше да отнеме преправянето, значително щеше да надвишава времето за създаване на нов облик, отначало. Пък и по една или друга причина той остана недовършен и много неща в него бяха планирани на ниво дизайн, но никога не бяха реализирани по-нататък.

Затова сега всичко започва отначало и обликът, който кръстих Блогодат, заедно с неговите две версии (и една трета, която беше за много кратко активирана и достъпна), заминават в заслужена пенсия. Използвах ги много добре, макар и не съвсем пълноценно от времето, когато реших да изтегля блога си от хостинга в Обединеното кралство и да го преместя на един от домашните компютри.

Новият облик е значително по-пъргав и лек, което на теория би трябвало да направи блога по-бърз за зареждане. На практика времето ще покаже дали това ще се случи.

Основното нововъведение е адаптивният и отзивчив дизайн (да, има разлика между двете, известни на английски като adaptive и responsive), който в същото време включва в себе си така модерните в последно време практики за плосък (flat) облик. Иначе визуално напомня на стария дизайн, но го отвежда на едно по-различно и ново ниво, придавайки му по-актуално звучене и по-голяма пригодност към т.нар. „бъдещите ми творчески планове“ (за тях – по-нататък).

Все още всичко е на експериментално ниво и непрекъснато нагласям и променям един или друг компонент, за да пасват по-добре както на естетическите ми представи, така и на съдържанието и разположението му на различни екрани. Приемам всякакви идеи, забележки, критики и предложения единствено! на електронна поща dtsonev@yahoo.com.

Временно някои от вертикалите на блога, които съществуваха паралелно (и полутайно) са недостъпни, но се надявам това да бъде коригирано съвсем скоро и те отново да бъдат налични.

Иначе всичко останало си е както досега, засега.

Още малко за коментарите тук

Още малко по темата за коментарите тук, в блога – да, коментарите все още са спрени за повечето публикации. Това не е лошо нещо и не, не прави блога повече пространство за монолог, както отбеляза Светла, не. Не и повече от преди. Блоговете винаги са били и ще продължат да са форма на монолог. Независимо дали с или без коментарите, публикуваното съдържание е монологът на автора, под който евентуално посетителите могат да оставят коментарите си за него. Дискусията не променя монолога, тя си е дискусия и в нещ се обсъждат темите от него, но интерактивността със съдържанието винаги е липсвала – то си остава непроменено (освен евентуално някоя дребна корекция). Коментарите в по-голямата част от случаите не взаимодействат със съдържанието, те взаимодействат с другите коментари. Това е фалшива интерактивност. Излишна. И независимо дали има или не коментари и възможност за оставяне на такива, съдържанието е нещото, което привлича посетители, нови читатели. Не коментарите.

Решението ми да спра коментарите тук е, както написах и преди, дълго обмисляно действие, което е в полза както за мен и за сайта ми, така и за коментиращите.

Спирането на коментарите се отразява добре на сайта и на мен, тъй като коментирането на други места довежда до увеличаване на аудиторията му и води нови посетители насам — така съдържанията достигат до по-широк кръг хора. За почти един месец посещаемостта на сайта е нарастнала значително, съдейки по статистиките. Не смея да твърдя, че това се дължи единствено и само на спирането на коментарите, но си мисля, че е фактор.

Постмодерирането и обгрижването на коментари е и времеемко. Въпреки че Disqus, като предпочитана от мен платформа за коментари, се справят отлично с това, времето на всички ни е ограничено и крайно недостатъчно. Доброто обслужване на коментари изисква следене и познаване на цялата дискусия, мненията на всички коментирали досега, за да може да се продължи дискусията адекватно. Отделно, че тя трябва да изглежда приветливо, за да се запази добрия имидж на сайта и доброто му приемане от потребители, които сега попадат на него.

Докато имаше функционалност за коментиране (и сега продължава да я има, но е скрита за случаите, когато (ако!) някои публикации позволяват коментиране), коментарите оставаха почти скрити, заровени най-отдолу, в дъното на страницата. Дотам рядко достигат читатели, които да им обърнат внимание и да се включат с мнението си в дискусията. Наблюденията ми от доста време в български блогове, а и в няколко чужди показват, че коментарите отдавна не са толкова полезни за читателите, а и в повечето случаи са дори ненужни. Те не са от полза и за самия автор, като подкрепа или оборване на тезата му. Коментар „много ми харесва, супер публикация!“ няма абсолютно никаква стойност. Нито за автора му, нито за автора на публикацията, нито за следващите читатели. Би имал такава, ако съдържаше защо е или не е супер, какво точно се харесва/не се харесва и по какъв начин написаното ще промени потребителя, който коментира. Това се случва изключително рядко.

От друга страна спирането на централизирано място за коментари позволява на читателите да обсъждат написаното не с останалите читатели на блога, а със социалните си кръгове – приятели, познати, последователи… Хората, с които евентуално споделят общи интереси. Във време на усилено социално присъствие и на „узряване на социалния граф“, споделянето на мнение по теми сред хората, които имат значение за потребителя, е по-важно и по-значимо за изграждане на авторитет от споделянето с непознати.

Да, около блоговете и чрез коментарите в тях може да се изгражда, развива и поддържа читателска общност, но пък и без коментари такава общност може да се поддържа на по-глобално ниво, макар и значително по-трудно.

Като някакъв експеримент и като опит за улеснение за зараждане на дискусия, някои публикации тук автоматично припознават споделяния в Google+ и позволяват обсъждането им там. Пример е публикацията за филма „Anonymous“ – под нея, отдолу на страницата, има автоматично припозната препратка към Google+, където желаещите могат да споделят мнение, впечатление, коментар, бележка. Защо Google+? Защото е по-отворена платформа, по-интересна като проект в развитие, по-предвидима… Ако измисля начин, по който това да се случва автоматично и с Facebook, но без да се показва тук кутия за коментари и самите коментари, вероятно ще добавя и него като възможност.

Разбира се това не ограничава коментирането само там; всеки който желае, може да коментира написаното тук където и както реши, където му е най-удобно да го направи. Било то онлайн или офлайн.

Във време на мъртвото вече блогване, моят блог е моята крепост, така че имам изключителното право да взема това решение.

Няма коментари

Тази публикация е 693 подред в този блог. Тези публикации до момента са събрали 3945 коментара. На мен резултатът ми харесва, въпреки че несъмнено можеше да е и по-добре.

Тези числа спират да имат някакво значение от този момент насетне. Защото коментарите в този сайт изчезват. Под публикуваните съдържания няма да има формуляр за коментиране. Нито този на WordPress (платформата, която задвижва сайта), нито Disqus, които използвах много добре в продължение на много време, нито коментари от Facebook, нито коя да е друга съществуваща или нова платформа.

Е, възможно е да има някои изключения, в които някоя публикация да разрешава или да приканва за оставянето на коментари и мнения, но това ще е по-скоро изключение, отколкото правило. Отделно, че ще е изрично посочено.

Защо спирам коментарите? Решението не е моментно, а дълго време си мислех и обсъждах с колеги за ползите и негативите от събирането на коментари. Везната наклони към премахването им.

Това е моят сайт и в него няма да има коментари към нещата, (за) които пиша. Но ако наистина имате какво да кажете по някоя тема – чувствайте се свободни да го направите – в своя блог, в някоя социална мрежа – където ви е удобно и комфортно. Не приемайте това ми решение като цензура, дори напротив – като провокация да коментирате още повече, като по този начин гласът ви да се чува още по-надалеч. Така коментарът ви, мнението ви, ще достигне отвъд този блог и неговите читатели – ще достигне до вашата аудитория, вашите приятели, на мястото, където ще го публикувате. 🙂

Никой не чете коментарите под публикации в блогове (а под новинарските статии – само за откриване на бисери). Коментарите са един от първите компоненти, които се появиха, за да направят уеб по-социален. Около 12 години по-късно приемаме за даденост наличието на формуляр за коментиране. „Така гласът ни се чува!“ Глупости! Ако наистина искате гласът ви да се чува, направете си сайт, блог, добро присъствие в социална среда – тогава само ще се чува. Правото за коментиране не означава, че някой чува гласа ви – напротив, не го прави! Гласът ви просто отива на същото място, където отива и гласът на всички други, които са решили да коментират преди това – в таблица от базата данни, където да прашасва, създавайки ви усещането, че „имате глас“. Нямате!

И? Кошипраймся? 🙂

Update: още малко по темата.

Защо имам блог, когато блоговете са мъртви?!

блог

Блогвам. Следователно мисля. Следователно съществувам.

Блогването е важен ритуал, който извършвам почти ежедневно, макар крайният резултат в повечето случаи да остава невидим, а написаното да се трупа в чернови. Чрез блога си изследвам различни неща от областите, които ме вълнуват, събирам си мислите и ползвам платформата за изразяване и структуриране на измисленото. Блогването е доста времеемко като инструмент, но и пристрастяващо, особено ако имаш какво да споделиш.

Преди време Жюстин, в публикацията си „10 причини да имаш свой блог“, посочи този блог като „мястото, в което можеш, ако искаш, да покажеш какво знаеш, какво мислиш, да демонстрираш експертност и заявиш позиция по важни за теб професионални въпроси.“

Ето защо продължавам да поддържам блога си, въпреки че съм на мнение, че блоговете, каквито ги познаваме, са мъртви:

  1. Помага ми да уча и да мисля, да подреждам мислите си правилно — всяка публикация, която пиша, независимо дали накрая я публикувам или остава скрита, подрежда мислите ми по определен начин, готови да бъдат изложени консистентно, когато се наложи. Подобрява начина ми на мислене, позволява да мисля в различни посоки, които да записвам и изследвам в дълбочина, да анализирам. А ако накрая публикацията бъде публикувана, то е възможно да се окаже, че мисля неправилно или дори погрешно и коментарите, които посетителите оставят, да посочат грешката ми или да ме насочат към неподозирани от мен посоки.
  2. Аз съм практик в уеб и социалните медии — В повечето случаи, когато някой се захване с анализи, спира да практикува и това довежда до пропускане на дребни, но съществени неща, които в последствие нанасят сериозни проблеми в разбирането на средата. Все още се интересувам живо от случващото се и се стремя да го изпробвам лично, преди да споделя мнение, продължавам да изследвам различни инструменти, да експериментирам с различни неща, които могат да променят начините, по които възприемаме и използваме средата. Описването на опита ми, на грешките или успехите ми, позволява недопускането им отново или насочването към добри практики.
  3. Спестява ми време — въпреки че писането отнема много време, особено ако е по-задълбочен материал, с много възможности и гледни точки за изследване, по-късно публикацията (или нейната чернова) служат за отправна точка, за референции, за готови идеи и мисли по една или друга тема, които да използвам за създаване на нови публикации или да посоча като източник за повече информация, вместо всеки път френетично да обяснявам едно и също.
  4. Моето си място — вече спрях да наричам блога си „блог“ или дори дневник, и го посочвам повече като сайт1, но той е централното ми място, от което започва всичко – цялостното ми онлайн присъствие се завихря около него. В последно време това не личи особено много, но всичко е премислено и промените, които подготвям, ще изяснят ситуацията – това е медиата, която е изцяло под мой контрол и юрисдикция, която управлявам както аз намеря за добре и развивам по начини, които най-добре да ме представят по един или друг избран от мен начин.
  5. Намира ми работа — последните няколко проекта, по които работя, основно са ми били предложени заради мнението/мненията ми, които съм публикувал в блога или други социалните медии (блоговете са социални медии, независимо дали мислите като мен или не!) и е време бизнесът в България да запоне да гледа по-сериозно на блоговете и блогърите.

Блоговете може да са мъртви, но за мен това е моят личен и кариерен блог, и двете – в едно, който развивам независимо от работата, която върша и фирмата или организацията, която ме е ангажирала. Не бих се отказал от това мое място заради фирмата, в която работя, както и не смятам, че е редно тя или коя да е друга, да спира служителите си да поддържат лични блогове (независимо дали пишат за работата, която вършат). Не получавам пари за това, че блогвам (тук), така че и да спра, това няма да се отрази на заплащането, което получвам, но това ще се отрази значително на присъствието ми онлайн.

Затова продължавам напред.


re:Стартиране

Phoenix

Ето, че след период на отсъствие, породен от смяната и разправии с хостинг доставчика, който ползвам, блогът отново е на линия.

Ако сте таили надежди, че той няма да се върне, по един или друг начин това ви е носило радост – съжалявам ви! Малко свещи сте палили! Сериалът е с продължение!

Благодаря на всички онези, които оказаха подкрепа, както и на всички онези, които ми писаха и ми звъняха по телефона, за да ми кажат, че блогът го няма. Особени благодарности на Светла!

Дълго време обмислях някои сериозни промени, които да направя наоколо. Някои от тях вече са факт, макар и да не се виждат или се забелязват трудно, други ще се случват през следващите няколко дни. Надявам се да успея да реализирам всичките си замисли.

Добре е, ако приемате този период като „полево изпитание“ (това звучи ли ви познато?).

Едно е сигурно, обаче — този блог се върна към живота, като феникс, за да можем да продължим да бъдем заедно. Което е прекрасно!