„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Когато гръм удари

Да ме прощават университетските ми преподаватели, но пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Пейо Яворов не е и няма как и защо да е сред любимите ми драматургични произведения. Дори я намирам за донякъде скучна, плоска. Някога, когато Яворов я е писал и е била поставяна, е възможно да е била интересна, да е провокирала някакъв дебат. Днес темите са толкова дъвкани и предъвквани, дотолкова са разпространени и преживени, че дори не им обръщаме внимание.

„Когато гръм удари“ е вече част от репертоара на Драматичен театър – Пловдив, с премиера на 11 септември. Режисьор е Стайко Мурджев — млад режисьор, покрай когото се зашумява с дипломната му работа – постановката „Пухеният“, с която миналата година печели Икар за дебют. За мен е изумително, че нещо е успяло да го грабне в текста на Яворов, да го провокира дотолкова, че да го постави на сцена. Не знам дали и кой точно от (вечните?) въпроси, до които се докосва всеки от героите е впечатлил режисьора — за любовта и омразата, верността и дълга, лъжата и истината, егоизма и всеотдайността, доброто и злото… Или може би пораженията, до които достига всеки от героите? Аз не успях да намеря отговор на този въпрос в действието. Или може би това е търсено?

Опитах се да завържа разговор с режисьора за спектакъла, но той не беше от най-разговорливите1. Искаше ми се да допълня представите си и да му задам няколко въпроса, но не се получи – от него разбрах, че съм изпуснал пресконференцията, сиреч – изтървал съм влака. Нищо, ако не съм разбрал нещо както трябва или съм изпуснал, нека е за негова сметка.

„Поради някои специфики на спектакъла, входът е през терасата!“, казаха ми на влизане към салона. През терасата попадам2 в страничния джоб на сцената, за да мога да достигна до дъното ѝ, където зрителят не е попадал (освен може би в редки случаи – само с поглед) – там, върху практикабли, е изместено мястото за публика, точно срещу салона. Светлинна завеса пречи да се вижда в него, като съсредоточава вниманието върху случващото се на сцената.

Мариана Йотова, Димитър Димитров, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Текстът на Яворов (би трябвало да) е познат, но ето накратко – действието ни пренася в дома на Сава Попович и съпругата му Бистра. Те двамата имат привидно щастлив и безоблачен семеен живот. Но над семейното гнездо надвисва буря – щастието е застрашено от неочакван гост от миналото, а най-голямото богатство и гордост на Сава – синът Данаил – се оказва дете на полковник Витанов. Преди 21 години Витанов е имал „афера“ с Бистра, която не е признала и е крила това от всички. Появяването на полковника срутва из основи всичко, защото то е градено върху плаващи пясъци. Миналото хвърля сянка върху бъдещето.

Сценографията и костюмите са на Петър Митев, музиката е на Петя Диманова. Сценографията е изчистена, но интересна, нетрадиционна (очаквах да заваря нещо кичозно и натруфено, за радост – не се случи!), недотам мобилна (за турне, макар че след като цялата сценография на „Кола Брьонон“ е могла да бъде пренесена до Пловдив, значи не е толкова невъзможно.), но в същото време подвижна (защото е построена върху кръга) и това позволява поглед към нея от различни ъгли. Както и пряко участие в случващото се, надникване през прозоеца на рушащия се дом, на разпадащото се семейство. Оградено, затворено пространство, привидно скриващо грешките от миналото и изповедите на героите от външния свят, прикриващо невъзможното бъдеще. Зрителят се озовава в „окото на бурята на една семейна трагедия, която прераства в екзистенциална“. Ролите са поверени на Петя Силянова, Димитър Димитров, Симеон Алексиев, Юлиян Балахуров, Мариaна Йотова, Елена Атанасова и Венелин Методиев.

Оказа се, че не съм гледал най-доброто възможно представление, защото това, на което аз присъствах, остави у мен впечатлението, че Бистра (Петя Силянова) играе жертва, вместо властна и категорична жена, която с вдигната глава признава грешката си и готовността и категоричността да понесе последствията от нея. Въпреки това, точно този образ, който аз видях, страшно много ми напомни на Нора (от „Куклен дом“ на Ибсен). Докато я гледах там, на сцената, върху тази сценография и с този костюм, това беше образът, който ми изплува. Нора от едно малко по-различно време и място. И ми хареса, макар че би ми било интересно и любопитно да я видя и в другата ѝ противоположност.

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Петя Силянова, „Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Малкото и затворено, почти клаустрофобично пространство, в което са разположени зрителите, особено след спускането на противопожарните завеси, навяваше у мен непрекъснато усещане, че всеки момент ще завали. Дъжд. Дъждът, който непрекъснато вали в „Призраци“ (отново на Ибсен). Вместо него, обаче, валя сняг. В душите на героите. Може би именно заради това ми допадна така изиграният образ на Бистра – ако тя беше победител, нямаше да усеща празнина и студ в душата си и снегът щеше да изглежда нерелевантно.

„Когато гръм удари“, реж. Стайко Мурджев, фотограф - Георги Вачев

Не знам дали представлението ми хареса, не знам дали мога и бих го препоръчал – ако харесвате Яворов като драматург, ако харесвате, например, стари български филми и усещането за „старост“, която навяват, гледани днес, ако харесвате актьорите да говорят „като едно време“3, то представлението ще ви допадне. Ако обаче търсите нещо повече, нещо, което да ви вълнува, провокира, да ви кара да се смеете, плачете, да се раждате, умирате, страдате и т.н., изберете си друго представление от афиша.

На мен лично ми допадна. Хареса ми начинът, по който са вплетени текстове на Достоевски и Чехов (вкл. откъс от „Вуйчо Ваньо“ на френски). Хареса ми измислената героиня на Елена Атанасова – стоеше интересно на фона на действието. Хареса ми Нора Бистра. Не ми хареса това (толкова много!) разсипване на ледени кубчета по сцената. Харесаха ми костюмите. Не ми допадна музикалната картина – на моменти толкова силна и натрапчива, че е почти на прага на търпимото. Хареса ми как е решено осветлението.

Истинско геройство е, не мога да отрека, от такава „слаба“ драматургично пиеса да изтръгнеш толкова много и да го превърнеш в спектакъл, който ако не е блестящ, то поне е гледаем. Стайко Мурджев се е справил много добре.

Всички снимки: © 2011 Георги Вачев