Етикет: блогъри пишат за театър

Черна комедия

По улиците на Лондон светлините угасват, а заедно с нощта настъпва мрак и в домовете на града… младият Бриндсли, заедно със своята приятелка, се прибира в своя дом точно в мига, когато токът спира и всичко потъва в… светлина? Това не е някоя поредна объркана история… не и докато човек не разбере смисъла на случващото се… това е началото на една невероятна театрална постановка на Питър Шафър, която се играе на сцената на Младежнкия театър “Николай Бинев”.

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Стилян Горанов. Стилян има навика да мрънка в блог. Иначе блогът му е благодат.

Под светлините на една „Черна комедия“

По улиците на Лондон светлините угасват, а заедно с нощта настъпва мрак и в домовете на града… младият Бриндсли, заедно със своята приятелка, се прибира в своя дом точно в мига, когато токът спира и всичко потъва в… светлина? Това не е някоя поредна объркана история… не и докато човек не разбере смисъла на случващото се… това е началото на една невероятна театрална постановка на Питър Шафър, която се играе на сцената на Младежнкия театър “Николай Бинев”.


Черна комедия” (текст) е една от блестящите творби на английския драматург, която имах удоволствието да гледам. Действието на постановката се развива в старата английска столица по време на авария в електроснабдяването, която оставя в пълна тъмнина една двойка сгодени младежи, бащата на момичето, стара екстравагантна съседка, естетът сноб от съседния апартамент и… още група неочаквани гости, които ще поддържат любопитството ви. Уникалното в подхода на представяне на действието е, че светлината и тъмнината на сцената на театъра са обърнати – зрителите виждат в светлина случващото се, когато по сюжет актьорите не виждат нищо и обратното.

Всичко това е съчетано с невероятна фабула, въртяща се около объркания живот на младия артист и скулптор Бриндсли, попаднал в центъра на любовен триъгълник… и с хореография, която ще ви накара да се смеете от сърце във всеки един момент. Скритите тайни от миналото застигат неочаквано главните герои и след всичко, което е крито, именно мракът се оказва очакваният лъч светлина за истината във взаимоотношенията на осемте персонажа. Братята Ангелови, в своята игра на сляпо, правят истински танц от спиращи дъха движения на сцената, без дори и за миг да се прекъсва сарказмът и абсурда на постановката.

Ако обичате сценичният професионализъм да ви кара да се замисляте до самия финал, подобно на шедьоврите на Тарантино… ако цените театралните качества на младите таланти на младежкия театър… ако искате да се потопите в смях за близо два часа… ако се нуждаете от безплатен урок относно това как да изнесете мебелите от цял апартамент, без да виждате къде стъпвате, как да скриете старото си гадже, когато годеницата ви не вижда нищичко, или пък как да продадете своите творби на милиардер, дори когато той е обикновен лондонски електротехник… ако искате да избягате от абсурда на ежедневието, като се потопите в една абсурдна черна комедия… то непременно трябва да гледате тази постановка.

…и за миг не отделяйте поглед от порцелановия Буда…!

Клас

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Eneya. В „Кутията за всичко“ тя пише за журналистика, култура и личните й наблюдения над реалността, която я заобикаля.

Клас

Отдавна отминаха дните, когато посрещаха учениците своята учителка с „Клас стани, клас мирно! Добро утро другарко“, предшествано от физ-зарядка.

Сега времената са други, хората са други и за съжаление, проблемите са си все същите. Приемственост да има.

Независимо дали живеете в съвременна Русия, в комунистически Китай или в свободолюбива Америка, се срещате с един и същ повтарящ се мотив.

Училищата и методите им на обучение. Все още не съм срещнала училище, където да учат своите ученици да мислят, а не да претворяват обществото в миниатюра.

Но стига съм го усуквала толкова, казано с прости думи, това, което винаги го е имало и още го има… е насилието в училищата.

Старото преджобване на входната врата поради основателната причина „щото си кинта и двайсе, пък аз съм 10 клас“, доста по-съвременното „щото съм комплексирано псевдо-националистче, което не харесва някой заради цвета на кожата“ и се стигне до класиката „щото не ме кефи да ме гледат с превъзходство някакви с лупи, дето се мислят за по-умни от мен.“

Училищното насилие винаги е било много сериозен проблем, но някак винаги е минавал под чертата. Онези неща, които никога не се разказват вкъщи от жервите и за които се разказва по новините, след като някой е изперкал и е изклал офис хора.

Темата е груба, неприятна и болезнена. Темата е като горещ картоф, за чиято отговорност си я прехвърлят всички, преподаватели, директори, психиатри, съветници, министри и пр.

А междувременно поредното съзнание и самоуважение някъде е унищожавано.

Насилието е нещо, което се случва на всички, но никой не го разказва.

„Клас“ е една от малко истории разказани на висок глас. Театралната постановка е по едноименният филм, който предизвика доста сериозна реакция след излъчването си.

Много хора бяха шокирани и ужасени какво всъщност става зад високите стени на училищата, между белите стени на класните стаи. Сякаш не знаеха. Или не се интересуваха.

Гледах историята и не можех да повярвам, едновременно, ставащото на сцената ми беше толкова близко и познато. Не можех да отрека, че съм го виждала в живота пресътворявано отново и отново.

Много сполучливо, на сцената беше издигната клетка, в която се развиваше действието, дали в класната стая или някъде другаде. Само домът на героите ни беше извън клетката, но по свой начин, там пък клетката беше друга. Ясно си личеше отделянето на микро-светът, различните правила, норми. Различните реалности вътре и вън от клетката наречена училище.

Всеки клас си има жертва… или жертви. Това са онзи, които не се вписват сред масата, които изпъкват по някакъв начин. Твърде индивидуални, различни или просто интелигентни.

Тогава класът се сплотява, особено ако е от неподходящият тип и се обръща срещу аутсайдерът. Който не е с тях, е срещу тях. Ако някой защити аутсайдерът, също става такъв.

Защо един клас започва да тормози своята жертва няма значение, насилието поражда удоволствие и чувство за превъзходство и сигурност. Те не се асоциират със своята жертва и едновременно с това, се страхуват, че може да се окажат на нейно място, което поражда още по-крайни ексцесии.

Физически, психически тормоз се упражнява редовно. Понякога отшумява бързо, понякога не толкова, може би всичко е в ръцете на жертвата. Ако се пречупи бързо и лесно, мъчителите губят интерес. Ако обаче реши да се бори за своето себеуважение и достойнство, това побърква мъчителите, как смее да има себеуважение и достойнство???

Колкото повече се съпротивлява, толкова повече ги насъсква, толкова повече крайностите се достигат.

А днес е лесно да се достигне до крайност, без контрол, без наказание, без опасност за мъчителите. Толерантността сякаш извади на бял свят всевъзможни причини за омраза. А съвременната еманципация създаде хиляди начини за тормоз.

Няма да ви разказвам за актьорския състав, за човека, който е написал текста, нищо такова…

Това, което ще спомена беше, че играта беше толкова истинска, че почти не остана сухо око в залата.

Това беше толкова истинско, че мнозина излезнаха пребледнели впоследствие. Мнозина се разпознаха. Дали сред жертвите, дали сред мъчителите или сред безразличните. Но всеки осъзна, че и преди е гледал това. Само че може би за първи път видяха цялата история, разказана от страни. Всички присъстващи бяха потресени.

Главните герои нямаше на кой да се оплачат нито кой да ги защити. Бяха оставени сами на себе си и на милостта на хора, които са твърде глупави, за да могат да разберат нередността на цялата ситуация.

В училище липсата на учителски авторитет правеше нещата непоносими.

Вкъщи странните представи изисквания и очаквания на родителите, дистанцията между поколенията и набиваният срам издигаха стена от мълчание и неразбиране.

Ако мъж/момче и си жертва, от теб се очаква да се биеш, ако не го направиш, значи си си го заслужил?

Колкото повече се съпротивляват, толкова по-зле става. Мъчителите губят човешкият си облик, злобата, комплексите и всички други тъмни човешки черти се показват на повърхността.

Те не бяха чудовища, просто хора, които откриха, че могат да бъдат безнаказани, които чувстваха превъзходство. Собственият им страх ги тласкаше към все по-крайни моменти. От страх, те се насъскваха едни други.

Краят беше (не)изненадващ. След невероятен тормоз, унижения, след потъпкване на достойнството и себеуважението им, жертвите не издържаха и си отмъстиха.

Краят беше тъмен, пуст и мъртъв.

С куршум в главата едната жертва остана такава до края.

Другата отказа да продължи живота си в такава роля и реши да остане жив, макар да знаеше, че ще понесе последствията. Макар да знаеше какво ще се случи, когато светът научи.

„На пук на тях… ще живея!“

Малко Шекспир в един „Фиат“

Раздвоен съм. Историята на социално-изконсумираната сексуална тръпка между двама веронски младежи е дялкана много пъти през годините, и да седна да пиша за нея си е голямо предизвикателство.

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Петър Ванев – pierrot. Непременно се отбийте да прочетете „Из думите на един мим“, защото темите, за които размишлява Pierrot, със сигурност ще ви заинтригуват.

Ромео и Жулиета“ е част от репертоара на Драматичен театър-Русе, а на столична сцена —можете да го гледате в Народния театър на 15.02.

Малко Шекспир в един „Фиат“

Раздвоен съм. Историята на социално-изконсумираната сексуална тръпка между двама веронски младежи е дялкана много пъти през годините, и да седна да пиша за нея си е голямо предизвикателство. А когато е постановка с елемент на съвременно театрално виждане, то става много рисково 🙂 Раздвоение. Това ми е настроението – имаше неща, които много ми харесаха, но имаше други, които ме докараха до шах, в който стоях и немеех. За първи път гледах „Ромео и Жулиета“ на живо, и държа да отбележа, че коментара ми е на лаик в изкуството на Шекспир.

Невероятно! Това мога да използвам за сценичното оформление – въртящата се сцена създаваше усещането за нереалност при смяната на сцените, музиката беше достатъчно силна и чувствена, че когато бе съчетана с осветлението да те накара да си представиш едни италиански улички, с много близки каменни зидове и гаснещи свещи по ъглите. Костюмите бяха много добри, нямаше нищо излишно и позволяваше на актьорите да изглеждат и държат така, както изписаните герои на Шекспир. Тук всичко детско в мен бе убито, когато се появи и стоя през цялото време един скапан Фиат Типо. Когато се правят осъвременени адаптации на подобни произведения, според мен е редно да се подходи към цялото представление, а не само към отделни детайли в него. Гаврата с този автомобил продължи през цялото време и то на фона на ренесансови дрехи, нрави и атмосфера. Голяма глупост. Въртящата се сцена бе силна добавка, която създаваше динамика при смяната на сцените, позволяваше да се покаже в движение размисълът на героите – нещо невъзможно на нормална сцена; и създаде усещане за непрекъснатост на действието. Допаднаха ми и аксесоарите – ветрила, чадъри, рапири, все неща, които са нормални и присъщи за произведението и ме върнаха много назад в годините. Абсолютна простотия бе, когато Жулиета нахлузи едни ролери и се защура по сцената, а Парис (Крум Берков) не спираше да пуши и пуши, и пуши…

Ромео и ЖулиетаЗа актьорите също съм раздвоен. Силната роля тук бе на Жулиета (Мира Бояджиева), която освен изключително красива жена е и много силна актриса. Успяваше да съчетае детското с женското, без въобще да се разбере, че е игра. Дори местенето на очите й се усещаше в залата, тъй като тя флиртуваше с нас – зрителите, като ни принуждаваше да следим всяка нейна стъпка из голямата черна сцена. Ромео бе много слаб. Красив мъж, но слаб актьор. Репликите бяха изричани бързо и без достатъчен патос, а движенията бяха като на уморен ученик, който отбива номера за пред класната. За сметка на това Адриан Филипов (Меркуцио) просто уби всичко – приликата с Джони Деп предполагам, че е умишлено подчертана; изключителна игра, много добър монолог и прескачане от радост в тъга и обратно, без да влага особени усилия. До момента в който бе убит, той бе главният герой – без или със да иска, всичко се въртеше около него и публиката чакаше той да се появи. За постановка с толкова много герои, само двама да привлекат вниманието за по-дълго според мен е дълбоко погрешно, тъй като те не са постоянно на сцената. Останалите актьори просто минаваха някак си на въртящата се рампа и не оставиха никаква следа. Много добре се получаваше всеки път, когато монолози или диалози се изричаха в рими – усещането, че гледах стихотворение е много особено и завладяващо.

Обобщено – бих отишъл на гледам някои от актьорите, но не на същата постановка. Колкото прекрасни неща да имаше, толкова две – три безумни глупости ги съсипаха. За мен. Залата бе пълна и хората ръкопляскаха много, което говори, че може и да им е харесала 🙂