Етикет: блогъри пишат за театър

Оркестър без име

Цялата публикация в едно изречение: веселяшко и препоръчително при носталгия по миналите времена.

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Донка (Lemon), която напоследък хич не се хваща за перото, но специално за мен изгледа мюзикъла и написа следните редове.

Оркестър без име


Не знам дали изобщо има българин над 16 години, който не е гледал „Оркестър без име“. Естествено и аз съм го гледала още в далечните си тийнейджърски години за първи път и още неизброими пъти след това. Също така всеки знае поне една от многото култови реплики във филма („Мен ще цака с топла бира“, „да ти пикам на изкуството“, „кокошките спряха да снасят“…).

Постановката на Драматичен театър Пловдив, която е мюзикъл по едноименния сценарий на Станислав Стратиев и със сценичен вариант на Борис Панкин е това, което в последно време разбуди малко сънливия и зимно заспал Пловдив. За съжаление не и мен. Тоест, не съвсем. Мюзикълите според мен са трудна почва и да направиш успешен такъв е много по-голямо предизвикателство от каквото и друго начинание. Обичам мюзикъли, но за съжаление рядко намирам качествени такива. Очарователно и много романтично е това, че актьорите сами изпълняват песните. А песните са прекрасни и напмнят младините на родителите ти. Приятна изненада беше и това, че бяха включени още песни, освен тези, които знаем от филма. Музикално – 6+.

Оркестър без имеИнтересна и изключително сполучлива беше и сцената, която трябваше да съчетае кръчмата на Миташки, плаж, кабинет, автоработилница и още няколко неща в едно. Намерено е най-доброто решение, допълнено с непринуден хумор. Седиш и ги гледаш как си пийват в кръчмата и от вътре ти идва да посегнеш към чашата, която я НЯМА пред теб. (А от театъра се опитаха да ни пренесат съвсем на плажа като надуят парното до степен, в която не можеш да дишаш???)

Четиримата от оркестъра са страхотни. Е, трябва да си призная, че съм пристрастна и съм голям фен на Ивайло Христов, но останалите момчета не отстъпваха по нищо. Ангел Георгиев – Ачо (Миташки) ти дава чувството, че си е оставил кръчмата само за 2-3 часа, за да дойде и да помогне на тия хора в театъра, че са го помолили де, не че той нещо… такованка. За съжаление не мога да твърдя същото за женската част от състава. Елена Атанасова и Мария Станчева (Ваня и Рени) са неподходящи за ролите си (и тук си спестявам истината, която би била може би дори обидна). Не знам защо, но в пловдивския театър в последните години се забелязва слабо дамско представяне. Но това е нещо за отделен разговор.

Цялото това горе в едно изречение: веселяшко и препоръчително при носталгия по миналите времена.

снимки: архив Драматичен театър – Пловдив

Валентиновден

Пиесата е силно емоционално наситена, макар да има и забавен елемент, тя по скоро предизвиква сълзи. Кара те да осъзнаеш някои основни моменти, да преосмислиш някои от най-важните ценности в живота и определено заслужава да се преживее, т.к това не е пиеса, която може просто да гледате, но да не я почуствате.

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Криси Станинска (tin4e).

Валентинов ден на Валентинов ден

Денят е 14 февруари, ден на виното и любовта. Часът е 19.00, а постановката е Валентинов ден. В студената вечер пред претъпканото предверие на Малък градски театър „Зад канала“, двама влюбени, тъпчат от крак на крак с цигари в ръка и коментират предстоящото представление.

Два часа след това излизат безмълвни отново в студа и търсят думи, с които да опишат преживяното в малката зала, видяното на футуристичната сцена. Изненада – Валентинов ден не е посветен на празника на влюбените, а това са имената на двама от главните герои – Валентин и Валентина. Въпреки това във всяко действие става дума за любов. Мотото е „Животът е любов и любов“. Любовта е млада, любовта е в бъдещето, любовта е миналото, любовта е за цял живот. Не можеш да избягаш, ако съдбата е отредила Любов. Любовта е щастие, любовта е тъга, животът без любов е малка трагедия, животът с несподелена любов в почти непоносим.

Пиесата Валентинов ден ме научи на едно, да ценя любовта когато я имам в живота си, да прескачам всекидневните тривиални и битови проблемчета, т.к. все пак „всичко е любов“.

Валентинов ден е постановка на известният руски драматург Иван Вирипаев, а на българска сцена представлението е под режисурата на Явор Гърдев (Да! Дзифт), може би един от най талантливите млади български режисьори. В главните роли са актьорите Жорета Николова, Светлана Янчева, Валентин Ганев, които чудесно пресъздават букета от емоции на сцената. Сцената! Много специфична сценография. Декорът представлява нещо като надуваемите детски замъци, който оформя една футуристична стая, където се развива цялото действие. Времето е разделено на мигове на ретроспекции, спомени и бъдещи моменти на тримата главни герои. Основният елемент, по който можеш да уловиш времето е музиката. Музикалното оформление е великолепно, всяка епоха е представена от типични за нея музикални стилове – от АББА до Нирвана.

Основното действие е заключено в спомените на две жени в края на жизненият си път, но все още влюбени в един и също мъж, отдавна напуснал света на живите. Годината е 2012, а началото през шестдесетте в младостта им. Проследява се цялата заплетена история на любовният триъгълник между тримата, до края на Валентина.

Пиесата е силно емоционално наситена, макар да има и забавен елемент, тя по скоро предизвиква сълзи. Кара те да осъзнаеш някои основни моменти, да преосмислиш някои от най-важните ценности в живота и определено заслужава да се преживее, т.к това не е пиеса, която може просто да гледате, но да не я почуствате.

MEDEA

Медея за мен бе тип представление, принадлежащо и аналогично на минимализма в изкуството – изчистено, ясно, въздействанощо и дръзко. Нещо като… „представление за ценители?“ …и още нещо 😉

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Цвета Дойчева, която (очевидно) е гледала представлението заедно с Пейо.

Medea

Медея“ за мен бе тип представление, принадлежащо и аналогично на минимализма в изкуството — изчистено, ясно, въздействащо и дръзко. Нещо като… „представление за ценители?“ …и още нещо 😉

Доста провокативно, изпълнено с послания и символи. Представление с характер, претенциозно към настроението на зрителя. Емоционално и сетивно наситено. Умело и смело заплетени древни митове със съвременно мислене. Допадна ми много опростената сценография и също така опростените костюми. Нямаше го чувството на липса или излишък. Като се има предвид и актьорите, кръгът се затваря.

Медея“ изпъква на афиша на „Сълза и смях“ и не е за убиване на време. Преплита се в идеите (според мен) с Макбет (на ДТ- Смолян), чийто проект е също на Диана Добрева.

Тази жена гъделичка с постановките си. Искам още и още…

Три сестри

Не ми хареса мудността на цялото представлението, но това е типично за Чехов и май няма как… Издразни ме и тъпото подзаглавие „Представление за възрастни“, което при хора с моето мръсно подсъзнание веднага асоциира представлението със скритите таланти на младите актриси… 🙁

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Петър Събев.

Понеже ми казаха да се чувствам като в моя си блог, т. е. като у дома си, опъвам си ръцете върху клавиатурата и почвам кратко описание за Чеховите „Три сестри“… и за брат им!

Преди представлението

С поканите за театъра нямаше никакъв проблем, но за организацията в самия Младежки театър определено имам забележки… Първо, при условие, че представлението започва в 19 ч. някакси не ми се вижда редно да започнат да пускат хората в 19:15 ч., докато междувременно едни средно симпатични момичета предлагат програми на представлението (които поне по дизайн приличат на досадни реклами в пощенската кутия) на цена от… 3 лв.!!! Не, не искам да купувам акции от Младежки театър, искам просто да видя програмата! Като изключим това и фактът, че номерата на седалките са написани отзад (всеки се набира поне върху три облегалки, докато си намери мястото), мисля, че достатъчно измрънках, за да ви разкажа за самото представление.

Три сестри
снимка: архив в-к Капитал

За актьорите

Всъщност, това е второто представление на Азарян по Чехов (или както казват истинските критици, диптих). Тези, които обичат типичната за Чехов скучна руска атмосфера (със съответното музикално оформление), може и да се насладят на диалозите, но на мен поне първата половина от представлението ми дойде леко скучна. Хареса ми играта на Койна Русева. Яна Титова също е доста добра, но мисля, че има доста по-талантливи изгряващи звезди, заслужаващи „Аскеер“. Между другото, „Три сестри“ има още един „Аскеер“ – на Цветан Алексиев за поддържаща мъжка роля (Солоний)… Още неща, които ми направиха впечатление: Ники Урумов доста преиграва, Малин Кръстев и Койна Русева са доста добра двойка, а Силвия Лулчева (известна още като дубльорката на Кари Брадшоу от „Сексът и градът“) беше една от малкото, които леко раздвижиха заспалата атмосфера… Като цяло, актьорите се стараеха, а когато се стараеш, то просто си личи.

Историята

Няма да ви я разкажа… Има си библиотеки за тези неща, а освен това се разбира достатъчно добре по време на представлението

За и против

Хареса ми, че се усещаше атмосферата на представлението, промяната в образите се усещаше ясно, а най-много ми хареса финала, който наистина спасява представлението от заспала публика в един момент.

Не ми хареса мудността на цялото представлението, но това е типично за Чехов и май няма как… Издразни ме и тъпото подзаглавие „Представление за възрастни“, което при хора с моето мръсно подсъзнание веднага асоциира представлението със скритите таланти на младите актриси… 🙁

Да го гледам ли?

Само ако си фен на Чехов, руска литература, Азарян, Яна Титова или си имаш друга причина да посетиш представлението… Но, предупреждавам, не е за всеки. Иначе можеш да го гледаш на 26 февруари и 24 март.

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

„Кой се страхува от Вирджиния Уулф” може да те убеди, че няма нищо лошо в брака по сметка, от гледна точка на бедния, но интелигентен мъж и, в същото време, може да те накара да съжалиш за това прибързано заключение.

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от писателя Тихомир Димитров, автор на романите „Справедливост за всички“ и „Душа назаем“. Всъщност Тишо едва ли има нужда от повече представяне.

Кой се страхува от Вирджиния Улф?

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

Всъщнот, никой.

Заглавията на театралните постановки обикновено са вдъхновени от някакъв дребен детайл, скрит вътре в самата постановка, който ти става ясен едва след като си гледал представлението. Трябваше ми много време, за да свикна с мисълта, че това не е някаква „надменна снобария”, а просто начин на изразяване. Все пак си на театър. Театърът не е като живота.

Вирджиния УулфИ тук идва голямата изненада от „Вирджиния Уулф

Точно като живота е.

Толкова реално беше всичко, че ако живеехме в Средновековието, сигурно щях да се кача на сцената и да започна да убеждавам героите в нещо…

Изпи се много уиски на въпросната сцена.

Изпушиха се много цигари.

„Вживях се” дотолкова, че само приятната компания на дамата, която ме придружаваше, плюс уютната обстановка в ресторанта и трите големи джеймсъна след представлението бяха в състояние да ме върнат обратно в реалността.

Кратко интро към сюжета:

Той е преподавател в университета – саркастичен и зъл, но някак симпатичен в духовната си самота. Тя е дъщерята на ректора. Материална, земна и нагла. Една презадоволена жена. „Момиченцето на татко”, което има сериозни проблеми с алкохола след 30 години семеен живот. И с психиката.

Толкова са си омръзнали, че чак животът им е дотегнал. Все пак, има нещо симпатично във връзката им. Нещо куцо, сакато и нежно. Нещо като езика на глухонемите: никой не ги разбира, никой не иска да бъде като тях, но всички им се възхищават, защото се разбират почти без думи.

Гостува им двойка влюбени – млад, надъхан преподавател в същия университет и наивната му, леко симпатична, но много глуповата и повръщаща-обилно-защото-не-може-да-носи-на-алкохол жена на богати родители.

Кой се страхува от Вирджиния Уулф” може да те убеди, че няма нищо лошо в брака по сметка, от гледна точка на бедния, но интелигентен мъж и, в същото време, може да те накара да съжалиш за това прибързано заключение.

Един театър за обреченото семейно щастие.

За „историческата неизбежност” на старостта.

За безкрайната нощ.

За алкохола като социален „лубрикант”.

За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите.

За децата като мечта, от която се страхуваме.

За душевния садо-мазохизъм.

За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я в „Сълза и смях”.

Еваларка на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.

Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.