Блогъри пишат за театър: „Паметта на водата“

Паметта на водата

Пасажът, който следва, е част от написаното от Йордан Радунчев по повод гостуването на спектакъла „Паметта на водата“ на Варненския театър в София.

„…Смъртта на близките е точка във времето и пространството, която разделя най-отчетливо и завинаги живота на две – преди и след. След тази точка част от нас остава в миналото и няма кой да я върне отново тук, в настоящето. Когато това е смъртта на родител, това което завинаги си отива от нас е детството. До този момент то все още е живо и част от настоящето ни. След него се превръща в минало и никога не се връща….“

Непременно прочетете целия текст на Данчо. Прочетете какво написа и Таня Станкева, която гледа същото представление в София. И идете да го гледате и вие. Дори да се наложи да пътувате до Варна.

Ало, ало

Блогъри пишат за театър
Днес ми гостуват Зори и Данчо, за да споделят впечатленията си за спектакъла „Ало, ало“ в Камерен театър „Възраждане“. Благодаря им, че вдъхват живот на рубриката, която беше позабравена в последно време 🙂 .

 

Четете внимателно, няма да повтарям

Ало, Ало

Не четем много театрална критика и може би на това се дължи факта, че не ни е попадала негативна статия за българска постановка. Сякаш в последните години на родна сцена се поставят само страхотийски и великолепнейши преставления. Разбира се, без да си кривим душата, ще се съгласим, че родните театри наистина ни предлагат много добри продукции. Но пак без да си кривим душата – сред тях има брак, и това не е нещо за което трябва да си мълчим, или да прикриваме зад куртоазни и с нищо незаслужени суперлативи. Най-малкото не е честно да се лъже зрителя. Не знаем дали пишещите за театър журналисти не го смятат за мъртъв – това би обяснило защо говорят за него или само добро или… добро. Но той е жив. И понякога стъпва на криво.

Какво имаме предвид? Отворете страницата на театър Възраждане и прочетете „изрезките“, които са избрали, за да представят постановката си „Ало, Ало“ – ето тук. Прави ли ви впечатление как първите няколко журналистически отзива почти дословно повтарят пасажи от текста, с който сайта на театъра представя постановката? Дали авторите им са гледали представлението или са преразказали сайта? Уви – ще разберете, но чак след като излезете от камерната зала на театъра. По-следващите отзиви са малко по-честни, до колкото сякаш избягват да говорят за качествата на представлението, а наблягат на декора, костюмите и пикантерии, като факта, че Петър Лъджев бил влюбен в Гала, пък Йосиф Сърчаджиев специално за ролята си обръснал главата… Вероятно с известна неохота са добавени на сайта, поради липса на други, по-суперлативни. Но вие още не го подозирате, защото не сте гледали представлението, вие четете тези избрани отзиви и се подготвяте за нещо страхотно, за фин британски хумор с лек френски акцент…

И така… Това е ресторанта на Рене в Нувийон. Наистина. Вие не сте в театрална зала, а направо в ресторанта. Самата зала е един огромен плюс за постановката, едно предимство. Решението да има две сцени, е отлично хрумване, което доближава театралната постановка до телевизионния сериал. И ето го Рене… Ами… От самото начало, до самия край не успяхме да се отърсим от впечатлението, че Свежен Младенов чете репликите си от аутокю. Дори на няколко пъти се огледахме за такова в залата. Равно, монотонно, с препъвания на моменти, сякаш аутокюто е променило скоростта си внезапно. Цял Юксел Кадриев. Сякаш не сме в театър. На обратния полюс пък са двете сервитьорки. Вероятно защото нямат толкова много текст, те пък наблягат на интонации, жестикулаци, чупки и пози. Които изглеждат толкова маниерно и превзето, че чак идват в повече и почват да дрънчат фалшиво и пресилено. Дори за безмозъчни френски сервитьорки с леко поведение и не по-тежък умствен багаж. Не знам, може би е съзнателно търсен ефект на хиперболизиране, но не се е получило. Сервитьорките не изглеждат естествено, не са две френски сервитьорки, по-скоро са две добри български актриси, които се насилват да го докарат на френски моми. Доста по-естествено стои в ролята си Мира Върбанова – Едит. Може би единствено при нея не се усеща преиграване и фалшиви нотки, дори фалшивото пеене изглежда естествено. Анатоли Лазаров е невероятно добър в ролята на полковника. Не можем да кажем същото за костюма му. Кому беше притрябвало да му се слага изкуствен търбух?! Който той постоянно да намества, защото щръкваше ненадейно ту на левия, ту на десния му хълбок. Сигурно щеше да е смешно, но ако бяхме на циркова арена. С нищо не допринесе за образа му, напротив – максимално го затрудни. И въпреки това Анатоли Лазаров се справи повече от добре.

Не се справи Христо Ботев с ролята на лейтенант Грубер. Сякаш нямаше никакво желание да играе хомосексуалист. Поради което и скечовете, основани на сексуалната ориентация на лейтенанта не се получиха, станаха дървени. Целия образ е основан на сексуалната ориентация на лейтенанта и ако не успееш да станеш хомосексуалист за два часа – всичко е напразно и погубено. Уви. И не може това да не окаже влияние върху цялата постановка, в която лейтенантът е ключов образ и взима участие в почти всеки скеч. Друг ключов образ – Крабтрий прилича на редник от ротата на капитан Алберто Берторели, нежели на англичанин, маскиран като френски полицай. Даниел Цочев не е най-подходящия актьор за ролята. Крабтрий трябва да има излъчването на чистокръвен британски Боби, напъхан във френска униформа, трябва всяка една черта от образа му да крещи – ‘аз съм англичанин!’, за да се получи смешката. Не е достатъчно да говори на изкълчен британски френски. Даниел Цочев го докарва по-скоро на дундест френски селянин, облякъл униформа на полицай. Решението да се даде мосю Льоклер на дългокос, висок, голобрад и кльощав младеж, е впечатляващ жест на пълно освобождаване от тиранията на авторовото виждане за него. Само ако имаше и смисъл… Та може ли юноша да се кичи с благородното и зряло „мосю“?! Изфирясала е цялата свежест на образа на изкукуригалото старче… Британските летци изобщо присъстваха най-вече с отсътсвието си, няма какво да кажем за тях. За Мишел (Надя Конакчева) мога само да кажа, че имитира оргазъм много убедително и е също толкова убедителна като лидерка на комунистическата съпротива. И на фона на всички останали, изпъква безусловно плътния образ на хер Флик, изигран просто перфектно от Георги Златарев. Абсолютен ариец, нито една пукнатина в образа, никакво съмнение, че пред нас стои „страховит“ гестаповец, представител на „цвета“ на арийската раса. Идеално го допълва Донка Аврамова – ефрейтор Хелга. Двамата са толкова автентични в изпълнението си, че спокойно биха могли да получат ролите и в английския сериал.

Страхотна игра и на Петър Лъджев като капитан Алберто Берторели, макар че най-запомнящо се от цялата му роля ще остане превъплъщението му в Адолф Хитлер – най-вече с това, че успява да ни убеди, че е Берторели, който се прави на Хитлер, а не Лъджев, който сега играе фюрера. Младият актьор с лекота се справя с ролята в ролята. За Йосиф Сърчаджиев няма достатъчно силни думи, можем само да се поклоним на волята му за игра.

Скечовете са смешни, с добре премерена доза пикантерия, без да залитат прекалено към евтина и пошла вулгарност, а един от най-силните моменти на представлението е
прословутото Кабаре в ресторанта на Рене – танцът на полковника е способен да разсмее и гестаповец с оперативно отстранено чуство за хумор. Стриптийзът, изпълнен от Хелга,
под акомпанимента на цигулката на хер Флик, също ще впечатли приятно публиката и ще остави ярък спомен в съзнанието й.

Като цяло – във Възраждане могат спокойно да свалят представлението от програмата и да дадат възможност на талантливия актьорски състав, ангажиран в него, да разгърне
истинските си възможности в по-добра постановка.

Блогъри пишат за театър 2?

През миналия театрален сезон захванах една инициатива – „Блогъри пишат за театър“. Бях си набелязал няколко заглавия на представления в театри в София и страната, които бих искал да гледам, но нямам възможност по една или друга причина. Заедно с bgbileti.com и театрите осигурих билети или покани и ги раздадох на някои блогъри. Срещу няколко думи за спектакъла, който им бях избрал, които публикувах в блога, а някои от тях – и на bgbileti.com. Защото смятам, че не се пише достатъчно за случващото се на театралните сцени в страната. Това беше миналата година.

Сега ме е споходила същата идея – да се пробвам да организирам за втори път подобно „мероприятие“, като идеята ми този път е да се опитам да го случвам по-често, например веднъж месечно, а поканите да давам според някакъв регламент. Отново с подкрепата на bgbileti.com и водещите българските театри. Защото все още съм на мнение, че театрите в България имат какво да предложат като качествена продукция, която заслужава своето присъствие и в Интернет. А самите театри, по един или друг повод, не успяват да си го осигурят.

Обаче възниква проблем – какъв да е този регламент, по който да давам поканите, какви правила да бъдат установени, за да може да няма ощетени, недоволни, обидени… Все още умуваме как да организираме всичко, затова, ако имате някакви идеи и предложения – давайте ги насам да ги дискутираме до края на декември, а след това – да си спретнем една блогърска театрална фиеста.

Вечеря за тъпаци

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Майк Рам. Майк е, както се казва, „The man on the silver mountain“. Иначе „прави опити да промени света. Или да промени себе си, така че да живее в мир с него.“

Вечеря за тъпаци

Трябва да си призная, че в последно време доста се бях откъснал от театъра. За човек, който е изучавал театрална режисура и актьорско майсторство, това звучи направо излагащо, но е факт. Не бих казал, че съм културно ограничен човек – редовно гледам кино, посещавам множество концерти, а книгите, които съм изчел, са просто неизброимо много. Но към театъра съм доста придирчив и може би затова преди няколко години, разочарован от липсата на добри пиеси от една страна и прекаленото оригиналничене на актьори и режисьори от друга, постепенно се откъснах от това изкуство.

Когато Димитър ме покани да посетя пиесата „Вечеря за тъпаци” в Сатиричния театър, като част от кампанията му „Блогъри ходят на театър” „Блогъри пишат за театър”, бях много поласкан, но в същото време и смутен. Опасявах се, че човек като мен, откъснал се за дълго време от театъра, може да напише някакво странно съчинение, което съвсем да обърка читателите му, но той беше убеден, че моето мнение би било интересно, стига да е искрено и неподправено. Затова приех поканата да гледам пиесата и да напиша този репортаж.

Когато човек чуе думата „театър”, веднага в съзнанието му изплуват телевизионни кадри на мастити театрали, постоянно оплакващи се от жалкото състояние на българския театър и липсата на загриженост от страна на държавата към това изкуство. С тези мисли в главата, вървяхме двамата с дъщеря ми Хермиона към сградата на Сатирата. Оказа се, че и двамата не бяхме ходили до сега в този театър и не бяхме много сигурни къде точно се намира. Тя даже се притесняваше, че може да не го намерим. Каква беше изненадата ни, когато пред предполагаемото място видяхме огромна тълпа от чакащи зрители! Значи има хора, които ходят на театър, все пак!

Впоследствие се оказа, че залата е препълнена, та за някои хора се наложи да внесат допълнителни столове. Излиза, че тези, които само се оплакват по телевизията, са жалки позьори. Питам се: какво повече искат тези хора? Залата е пълна, зрителите се радват на постановката и аплодират постоянно – защо винаги има недоволни и все някой иска още нещо от държавата?

Но да не се отклонявам и да се върна отново на пиесата. Само ще отбележа още нещо, което ми направи много приятно впечатление в Сатиричния театър – любезните служителки на гардероба и импровизираното барче, в което продаваха сандвичи, кафе и безалкохолни напитки. Когато отидеш на театър в 19 часа вечерта и постановката отнема 2-3 часа, логично е човек да огладнее или ожаднее. Вярно е, че изкуството изисква жертви, но Негово Величество Зрителят го възприема много по-добре на пълен стомах.

Пиесата „Вечеря за тъпаци” е комедия на скечовете. В нея има много майтап и много виц, но не е нещо, което ще разтърси душата ви. Аз я бях гледал преди няколко години в друг театър и напълно я бях забравил. Сега отново ми е трудно да си спомня целия сюжет. Може би аз съм крив в своите очаквания към театъра за някакво върховно душевно изживяване. В крайна сметка, всеки търси начин да оцелее и това, че театърът се цели в по-широките народни маси, явно е неговата формула на успеха. Но усещането, че гледам някаква версия на „Комиците” не ме напусна от началото, когато на сцената се промуши главата на Христо Гърбов, до самия край.

Някой може би ще остане с впечатлението, че критикувам пиесата. Всъщност, представлението си беше много добро. Актьорските изпълнения на Христо Гърбов и Иван Бърнев – изпълнителите на двете главни роли – бяха просто великолепни. Това са актьори, които отдавна са доказали своите професионални качества и тяхното изпълнение до голяма степен предопредели успеха на пиесата. За съжаление, другите роли бяха твърде малки и слабо развити, и останалите актьори нямаха възможност да разкрият напълно своите таланти.

Веселин Ранков имаше дълги моменти, в които стоеше на сцената без да прави нищо и сякаш го обземаше лека досада от това – нещо, което не остана незабелязано от публиката. Калин Сърменов успя да направи забележително изпълнение, въпреки кратката си роля, но женските роли бяха наистина епизодични и не можаха да оставят трайно впечатление.

Все пак, пиесата е забавна и публиката остана доволна. Имаше много смешни епизоди, в които избухвахме в спонтанни аплодисменти, а накрая актьорите бяха изпратени с дълги овации. Животът е кратък и не бива да се вземаме много на сериозно. Това е посланието, което открих за себе си в тази пиеса. Постановката „Вечеря за тъпаци” е едно чудесно забавление и едно добро средство да се отърсим от ежедневните грижи и да се заредим с положителна енергия.

Частен детектив

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Петър Ванев – pierrot. Непременно се отбийте да разгледате „Из думите на един мим“, защото темите, за които размишлява Pierrot, със сигурност ще ви заинтригуват.

Камерен детектив

Като за първа среща с камерна сцена мина изключително добре. Като емоция и действие от само двама актьори съм изключително впечатлен. Като за театър се получи като на кино. А сега конкретно…

Частен детектив е постановка на Любо Кънев по Антъни Шафър, в която участваха само два актьори – Йовко Кънев и Венци Петков, в една много мъничка зала (както разбрах предварително – камерна) и много ретро атмосфера. Идеята за съпруг и любовник с вплетени интриги и обвинения, малко разкази за секс и загатното убийство, бе изиграна много добре от двамата. Опитът на Петков – в театъра много отдавна, и енергията на младият Йовко си свършиха добре работата и влязоха в ролите много добре.

Венци Петков, който играе съпругът, представи изумително добре старият и оттегчен мъж, който приема възможността да се раздели с жена си с ентусиазъм и изпива по този повод доста алкохол на сцената, като прескача от истеричен смях до заговорнически шепот. Имаше енергия, наистина достойна за един изкуфял мъж над средната възраст, който има млада финландска любовница и перспективата безболезнено да си остане само с нея. Йовко Кънев влиза и излиза от сериозният профил в напълно вдетинено поведение с лекота, която е изумителна за неговата възраст и опит. С разчорлена дълга коса, като от плоча на Doors; с невинен поглед като дете от американско рекламно списание и тънка фигура, като на френски манекен през 60-те, Кънев прелива от истеричен младеж до замислен мъж някак набързо, като между лицата, които сменя пали набързо по цигара на сцената и издиша дима леко оттегчен.

Диалогът много ми хареса, защото беше жив, винаги имаше „и още нещо“, и с малки изключения ме държа на ръба между смеха и сериозното. Заиграването с криминалното, любовното и чисто човешкото в тази постановка е направено определено по един много забавен начин. Много съм се смял на начина, по който Кънев изпада в недоумение или е вглъбено сериозен, тъй като очите му през цялото време прескачаха из публиката, смеейки се на впечатлението, което създава. Въобще, с удоволствие ще гледам наново постановка с който и да е от двама актьори, тъй като те карат да си на сцената, заедно с тях. Хареса ми, че слизат при теб до седалките, а в същото време не те виждат, а са там в тяхната игра и на теб ти остава само да ръкопляскаш накрая на представлението.