Габриел преди Коко, Коко преди Шанел

Сравняват Коко Шанел с Едит Пиаф заради факта, че и двете са французойки, бедни и сираци, които успяват, като преминават през редица унижения и саможертви, да се превърнат в легенди.

След като най-сетне успях да изгледам филма, у мен натрапчиво се загнезди мисълта, че Коко Шанел от екрана много ми прилича не на Едит Пиаф, а на Сюзан Симонен (героинята от романа „Монахинята“ на Дени Дидро). Но за това – после.

Въпреки че филмът е за Габриел „Коко“ Шанел, въобще не е филм за модата (която Коко диктува в продължение на дълги години). Иде реч за биографичен филм, който проследява ранните години от живота на дизайнерката – от детството в сиропиталището, където малката Габриел всяка седмица очаква баща си, премине се през кабарето на Мулен, където вечер, макар и без гласови данни, пее на войниците песента „Qui qu’a vu Coco“, докато денем прави подгъви като шивачка… Така започва всичко.

Като биографичен, филмът е съвсем обикновен – няма някакъв голям конфликт, няма епифании… Не, „Коко преди Шанел“ е прекрасен филм, който показва Коко (Одри Тоту, отново толкова добра, колкото я помним от „Невероятната съдба на Амели Пулен“) като човек, като жена между двама мъже, които изиграват значителна роля в живота й – Етиен Балсан (Беноа Полвоорд) й дава достъп до аристократичния начин на живот, докато Артър „Бой“ Кепъл (Алесандро Нивола, който с този мустак ми приличаше повече на турчин, отколкото на английски бизнесмен) разпалва у нея желанието и й помага да осъществи мечтата си да бъде независима и да прави онова, което й харесва, утвърждавайки името си.

Коко Шанел е известна и с това, че е бунтарка. Такава е представена и тук – не се страхува да казва какво мисли, не се притеснява да бъде защитник на простите и обикновени неща, не се примирява със стереотипите на обществото, не харесва положението на жените по онова време (да бъдат държанки на мъжете, да им доставят удоволствия), не харесва и тогавашната мода. И така, облечена с дрехите на любовника си, създава собствен почерк, който успява да превърне в легенда.

В началото още споменах, че Коко Шанел такава, каквато е представена във филма, ми заприлича на Сюзан Симонен. За тези, които не са чели романа, накратко за героинята – Сюзан вярва в бога, но е чужда на крайностите на религията, на пълната изолация на човека от социалния живот в името на самоцелното й робуване. Тя не може да приеме отредената й съдба на религиозен затворник и страдалец. Тя чувства, че й се предлага бягство от човешката среда и мъчително изкупление на грехове, които не е извършила. И се бори за запазване на своята свобода и отказва да даде обет за монахиня.

Не е ли същата и Коко? Само контекстът е различен.

Да, филмът премълчава доста скандални истини от живота на Коко Шанел… за това, че е живяла в Риц с германец по време на Втората световна война, за омразата й към евреи и хомосексуалисти… но това по никакъв начин не се отразява на качеството на филма – като цяло тези подробности, макар и да не са тайна, се знаят от малцина, а използването им във филма, по мое мнение, биха предизвикали конфликт. А филмът няма това за цел.

Личи си, че целият екип здраво е работил – режисьорската работа е на много високо ниво, на Ан Фонтейн й се отдава да разказва истории, особено истории, които я вълнуват, камерата е много добра (въпреки че аз лично не съм особен почитател на филтрите и ефектите, които са използвани, за да изглежда филмът по-ретро), музиката на Десплат е повече от прекрасна…

И понеже филмът не търси конфликт е много подходящ за едно добро прекарване на вечерта с подходяща компания. Затова гласувах за него със 7/10 в imdb.