„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.

Подземни чайки

Плакат на 'Подземни чайки'

От доста време насам не бях попадал на представление, в което, докато актьорите са на сцена и поставят и изследват проблемите и казусите по пиеса, забавляват или разплакват публиката, се забавляват с играта и партньорството си. В такива представления и атмосферата е някак различна. „Подземни чайки“ е такова представление.

Преди всичко, малко изповед: познавам и Троян, и Алекс още преди първият да стане режисьор, а вторият – сценарист и актьор в „Пълна лудница“. И не отидох в театъра заради това, че единият е не-знам-си-какъв, а другият – еди-си-какъв. Не, отидох, за да ги гледам като актьори, които харесвам, защото съм ги гледал в други представления и харесвам играта им 1.

Троян Гогов в 'Подземни чайки'Алексей Кожухаров в 'Подземни чайки'

Та „Подземни чайки“ е пиеса от Алфонсо Вайехо, който освен драматург, е и невролог и професор по патология. Интересно съчетание, което предполага различен поглед върху, на пръв поглед, обикновени сюжети. Дори и заглавието е нетипично и абстрактно и придобива някакъв смисъл доста по-късно.

Историята е с криминален оттенък, има замесена смърт и едни евентуални 80 милиона долара. Но това е само на повърхността и бързо след началото на представлението зрителите загубват интерес към нея, тя минава бързо на заден план в момента, в който се произнесе за първи път ключовата дума — приятел.

В анотацията е написано, че двамата герои са приятели. След края не съм убеден, че ще продължите да вярвате на анотацията. Аз не бих нарекъл това „приятелство“.

Докато гледах, удобно седнал в камерната зала, имах усещането, че гледам приятелска партия тенис – насреща хем виждах двама приятели (Троян и Алекс), хем „приятели“ (респ. Нино и Марио). И докато първите искрено (и видимо) се наслаждаваха на играта си, вторите търсиха начин да отбележат точка. Ако сега се върнете обратно горе, в началото на публикацията, и обърнете внимание на плаката, ще видите, че той (търсено) прилича на жокер от колода карти. А щом е така, значи не става въпрос за партия тенис, а за нещо друго – „надцакване“.

Всичко се случва изключително бързо, почти неочаквано. В един момент започваш дори да се объркваш кой е добрият и кой – не дотам. Няма такъв, няма крив и прав, режисьорът е избрал да не дава отговори, нито да сочи назидателно с пръст, а да остави всеки сам да избере за себе си. Това му е хубавото на театъра – може да си позволи да дава крайни примери (които иначе изглеждат неестествени), а всеки от зрителите сам да прецени каква е позицията му.

Кадър от спектакъла 'Подземни чайки'

Сценографията (на Димитър Воденичаров) привлича внимание с минималистичността си. Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Dogville“? (цък за кадър-припомняне) Няма как да не ви е направила впечатление играта на Никол Кидман на фона на липсващите/невидими неща наоколо. И тук е така – освобождава се много пространство за актьорска игра и въображението. А това и Троян, и Алекс го умеят много, много добре!

Две думи и за превода. Драматургичната основа е изпъстрена с жаргон, който сякаш е убягнал на преводачката и тя е превеждала 1:1. А жаргон се превежда с жаргон, това тя би трябвало да го знае по-добре. Хубаво е, че Троян е усетил странно звучащите моменти и ги е променил, за да изглеждат по-разбираемо и логично.

След спектакъла разбрах, че всъщност съм гледал нещо като „нова версия“, защото в дипломната версия на Троян е участвал актьорът Боян Младенов. Боян Младенов несъмнено е добър актьор и той неслучайно е бил поканен да участва. Не разбрах точно каква е причината за смяната, но именно след нея се е получило онова въздействие, за което писах в началото. По мое мнение – за добро!

Браво, момчета!

Всички снимки: © Мариана Камбурова


Очаквайки Годо

Очаквайки Годо

Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. ‎“Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“

Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма смисъл и цел.

Резултатът е синтетичен спектакъл с много игра, музика на живо, танци и прекрасни изпълнения на Петър Тосков (Владимир), Алексей Кожухаров (Естрагон), Николай Станчев (Поцо), Ивана Папазова (Лъки) и Ива Караманчева (Момчето). Последните две всъщност играят мъжки роли, независимо, че са облечени в рокли.

Спектакъл, който или ще ви извади от салона още преди да разберете кой е Годо и кога ще дойде, защо го чакат всички (основно заради непознаване на Бекет), или ще аплодирате бурно на финала.

Очаквайки Годо

Снимки: © Георги Вачев www.georgivachev.com

Живите от мъртвата махала

„Но този стремеж е просто път. Имаш и пак търсиш, вървиш. Достигаш. Стигаш до някого и в миг те обхваща ужасът, че не това e, което си очаквал. Идва съмнението, че и ти самият не си това, което са очаквали от теб. Ти самият не си в очертанията на святото, единственото в очите на другия. Болката те залива. И пътят отново се отваря пред теб. Болката обикновено е толкова силна, че те задушава. Но сега ти искаш да достигнеш до себе си. Да откриеш себе си. И затова поемаш пътя и тръгваш и в мрак дори. С тиха молитва дълбоко в сърцето. Откриеш ли другия, ще откриеш себе си. Да отхвърлиш страха, че си сам. Да срещнеш изгрева. Да тръгнеш. Да отвориш вратата. Да се завърнеш.“

Текстът по-горе представлява размислите на Николай Ламбрев – Михайловски по повод постановката му „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов, поставена на камерната сцена на пловдивския театър.

Още като излезе премиерата не бях убеден, че искам да я гледам – дочух оттук-оттам отзиви, които не бяха особено възхваляващи. Само колко са грешали всички, които ме разубедиха…

Имах друга работа в театъра, та изведнъж се оказах на средата на втори ред, в очакване на началото. Изцеден от работния ден, отпуснат в креслото.

Получих такъв шамар, че ми е трудно да се освестя дори и сега, а седнах да пиша доста след като излезнах от салона. Признавам си, съвсем не очаквах такъв реализъм, толкова тъжна и отчайваща картина. Очаквах, че ще съм свидетел на нещо брутално, но това, което видях надмина очакванията ми.

Виждал съм и преди актьор да плаче на сцената. Не бях виждал, обаче, шестима актьори, обляни в сълзи. Смазващо е, повярвайте. Особено ако си седнал нейде по-напред и те плачат пред лицето ти, точно пред теб. Заедно с теб.

За първи път гледам на сцена Лидия Инджова. Много добра, още от появяването си успя да ме грабне, да изгради образа си, да бъде съвсем ясна и категорична. Отдавна не съм виждал млада актриса, която да се справя толкова добре на сцена, не и с режисьор от този ранг. Моите адмирации. Сега си спомням, че тя има номинация за ИКАР 2010 за главна женска роля за ролята й на Тя в „Тя без любов и смърт“ от Едвард Радзински, реж. Николай Ламбрев-Михайловски, ТБА.

За ролята си на Алто в тази пиеса, Алексей Кожухаров пък е номиниран за ИКАР 2010 за поддържаща мъжка роля. Съвсем заслужена номинация. Дори очаквам той да отнесе и наградата.

Всъщност аз харесах всички актьори и това, което дадоха от себе си за тези 2 часа и 20 минути.

Само едно не разбрах – защо и как така се случваше, че актьорите минаваха като призраци през стените на къщата. Да, те такъв живот живеят, сякаш са умрели за околния свят, всеки с проблемите си, но преминаването през стените не го схванах. И ще се радвам ако някой ми внесе малко светлина защо така се получава, какво е това режисьорско решение.

Препоръчвам го силно.

Мъжка забавачка.

За мнозина не е тайна, че „Мъжка забавачка“ е последният проект, по който работех и който така и не успях да завърша. И виждам, че това е донякъде за добро. Защото не съм почитател на такъв вид театър. Аз го наричам със съвсем откровеното название „театрална чалга„.

Дори не знам защо е цялата тази истерия около това представление, свършващи рано билети, масирана рекламна атака… А то си е баш чалгичка. Няма Азис или някоя силиконова кака с големи… сини очи и с едно име, ама го има Асен Блатечки (звездата, която да привлича публика, лошото момче с големите мускули, дето всички харесват и заради който девойки надават истерични писъци в салона).

За пиесата

Пиесата е изключително глуповата немска комедия (което си е оксиморон, както и да го погледнеш), която разглежда темата за шопинг манията у жените (както и при някои мъже). Докато я четох още в началото на репетиционния период, не видях в нея абсолютно нищо смешно, нищо, което да ме грабне. Даже не си извадих култови реплики, както правя обикновено – обикновено повествование, прости ежедневни диалози. Да не говорим за това, че преводът на Боян Иванов хич пък не беше на ниво.

А идеята с халкичките от кутиите за бира ми беше интересна, уви, отрязана е в „авторския спектакъл“.

Рекламата

Плакатът на представлението е добър. Просто си личи, че е правен с желание от хора, които разбират и знаят какво правят. Други пък знаят, че всъщност това е осакатен от директора-автор-и-режисьор вариант на един зверски продукт, готов да си съперничи с холивудски филмов плакат.

Афишът си е нормален театрален афиш, само дето е отпечатан в розово, за да се набива на очи. Като покана за чалготека. Елате повече.

Програмата… ами нея можете да не си я купувате, всъщност, така или иначе интересното за четене е отмъкнато от в. Стандарт.

Представлението

Насам-натам пише, че ме очаквал час и половина гарантиран смях. Пък на мен не ми беше никак смешно, даже напротив. Успях да се засмея на две или три места, на вицове от улицата, които съм чувал, но съм забравил. Иначе представлението е изпълнено с вицове и скечове от типа на вицовете, които разказва Слави в края на шоуто си. Това донякъде освежава тъповатия текст и го разчупва. Донякъде. Защото ако не си прекарал последните десетина години на Марс, ще си чувал поне 80% от смешките. Просто поредният субпродукт, който минава покрай мен, без дори да му отдам голямо внимание.

Актьорска игра

Ивайло Христов и Алексей Кожухаров направо ме размазват. Аз съм фен на Иво още отпреди да започна да работя в театъра, а Алекс също ми е много комичен типаж. Уникални са, много ме радват. А Блатечки и Петър Тосков не могат да играят друго, хванали са си калъпа и си бичат каквото си знаят.

Декор и сценография

Бях виждал и (а и бях чувал за) голяма част от декора, както и за някои сценични решения и те никак не ме изпълваха с ентусиазъм. Елементарна работа – споменава се Хемингуей в текста – сочи се прилежно закачен негов портрет на стената до опъната рибарска мрежа, гребло на лодка… Ерол обича да се боксира – ей ти го боксовия чувал – виси и чака да бъде блъскан… PlayStation – седи в ъгъла. По текст трябва да се пие бира – хладилникът е пълен, няма страшно.

Противоречие

1. Окей, в мъжкото мазе не влизат жени… логично – то си е мъжка територия, непревземаема крепост, един вид Итака. Ами тогава Мая защо се разхождаше из него, докато си стържеше по цигулката между действията? И… това решение с живото изпълнение нещо хич не ми се връзваше логично с пиесата.

2. Пиесата е от Кристоф Магнусон, а в същото време е „авторски спектакъл“ на Емил Бонев. Как става тоз номер?!

Вместо заключение

Не бих поканил приятели на това представление. Защото смятам, че всички онези, които аз бих поканил на театър, имат нещо в главите си и умеят да го използват, не обичат да им бъдат давани нещата сдъвкани ситно и готови за преглъщане. Защото и те, както и аз, плюем на такъв вид субкултура, която ни залива.

Мога да пиша още доста по темата, но смятам да спра дотук, мисля, че казах достатъчно, за да се разбере какво мисля като цяло. За обобщение само ще кажа, че ако имаше сайт, подобен на imdb.com, но за театър, щях да сложа 1/10 или 2/10 (с много компромиси).

Веднага след премиерата се показа една публикация в блог, която имам подозрението, че е написана от вербуван (или силно пристрастен) човек – прекалено е полирана и излъскана.