„Състояние на съвестта“

Покрай „Сцена на кръстопът“ снощи имах възможност да гледам македонски театър. Тази година селекцията се е спряла на представлението „Състояние на съвестта“ на Народния театър в Битоля. Беше ми любопитно да видя как се справят македонците, затова въобще не се и колебах да си купя билетче още щом видях, че ще идват на пловдивска сцена. По програма, в същото време в театъра, на голяма сцена се играе постановката на Театрална работилница „СФУМАТО“ – „Мъртвешки танц“ – постановка, която също бих искал да гледам, но предпочетох македонците, тъй като до София винаги мога да отида (или да взема DVD).

„Състояние на съвестта“ е на Ървин Уелш (оригиналното заглавие е „Headstate“). Разбрах кой е авторът малко по-късно, когато билетчето вече беше в джоба ми. Пък и защото съм гледал как българин поставя тази пиеса (на български е преведена „Шемет“). И задоволството стана двойно.

Познайте какво се случва, когато в театралната тенджера се варят на едно текст на Уелш, македонски театър и македонска режисьорка, завършил в България… А вие обичате ли горчиво?

„Живеем като плячка на хищници, умираме като смрадливо месо. СИСТЕМАТА поглъща всичко!
Ела и легни! Или не, по-добре тука, на масата. СТРАХ ли те е?
Хората имат погрешна представа за мен.
Всичко, което е безплатно, няма стойност – защото цената определя качеството!
А ВИЕ КАКВО ПРАВИТЕ ТУК?

Болезнено реално и жестоко, истинско, цветисто, нецензур(ира)но камерно представление, което сграбчва за гърлото още скоро след началото и притегля цялото ти внимание към сцената. И оттам виждаш истинския живот – няма актьорска игра, героите са млади хора като мен и теб, живи същества, които вероятно всеки ден срещаме по улиците и които подминаваме, защото ТЕ НЕ СА като нас, те са различни, а НА НАС ТОВА НЯМА ДА НИ СЕ СЛУЧИ НИКОГА. Никога, чуваш ли? Никога!

Не крия, че съм привърженик на натурализма като течение, вероятно затова представлението ми хареса още повече, отколкото на останалите зрители в залата.

Снощи осъзнах колко добре импонира езикът на Уелш на македонската/сръбската действителност – псувните излизаха без преграда, звучаха истински и убедителни, а актьорите не срещаха затруднения с изграждането на персонажите си.

Силната и дръзка музика и мултимедията (видеото беше много добро!) допълваха картината, сценографията (между другото, както казах на Вера по време на зрелището – имах натрапчивото усещане, че Виктория Степановска ще се изръси от леглото, разположено на втория етаж, над кухненския бокс), с цялата си пъстрота и многоцветност, само подсилваше дързостта и усещането за обреченост. Светът е шарен, ама като в душата е сиво, като не можеш да усетиш свободата, да я изживееш, да й се порадваш дори за миг…

„Често сънувам магистрали. Дълги, безкрайни магистрали на брега на синьо море. Магистралите ме водят към свободата, а в края сигурно ме очаква любовта“ – София Ристевска, режисьор

Ами костюмите… ненатрапчиви, имаш усещането, че актьорите са използвали дрехи от собствения си гардероб (с едно изключение 😉 ). Въпреки че на изключението (Мартин Мирчевски) много добре му стоеше черната рокля (която, незнайно защо, но имах усещането че е „прегърни ме“, или там както се казва на полите, които са като парче плат, което увиваш около тялото си. И че тази рокля ще се разтвори в един момент. Е, грешал съм.). Мъж в женски дрехи обикновено изглежда безкрайно бутафорно и смешно, комично, но тук не беше така, напротив – късата черна рокля, 3/4 черни чорапи и обувките на ток само подсилваха трагизма на човек, КОЙТО Е РАЗЛИЧЕН, който обществото не приема и не разбира. Човек, който се бори за свободата да прави сам своя избор.

„Свобода е презимето ми. Живот без гащи и без запетаи.“ – Мартин Мирчевски, актьор, момчето с роклята

Брутално представление. От онези представления, които наистина ти харесват много, защото те докосват, помниш дълго, но не би отишъл да изгледаш още веднъж. Представление, които очаква от теб да си в подходящото настроение, иначе те смазва още повече. От представленията, които не би препоръчал на всеки.

А ВИЕ КАКВО ПРАВИТЕ ТУК?