Саломе

Харесвам много театъра, който Диана Добрева прави и наистина се наслаждавам как актьорите играят като в танц, поведени умело в действието. Харесва ми как тя успява да ги обедини в един цял организъм, който работи в синхрон и хармония.

Затова не се колебах много дали да гледам „Саломе“. Гледал съм „Медея“, гледал съм „Йерма“, гледах „Къща на гнева“ – знам какво да очаквам и нямам търпение да получавам още от същото. Затова гледах и „Вълци“ и след това бях щастлив, че именно Диана Добрева получи Аскеер за режисурата точно на това заглавие (доста сериозна конкуренция със Стайко Мурджев, както се оказа).

Да, аз ще целуна устните ти, Йоане. Не ти ли казах?

Ако трябва да съм честен, не бях чел текста на Оскар Уайлд, въпреки че се е налагало да се запозная с него. Заради малкото време, тогава избрах да прочета някакво резюме. Това не ме оправдава, но не влязох в салона съвсем неподготвен. Знаех какво да очаквам и знаех, че ще ми хареса.

И да, много ми хареса. Най-вече дързостта на режисьорските решения, които позволиха на текста да звучи толкова близък, толкова днешен, толкова наш… Спектакъл за любовта и безверието, в които живеем. Спектакъл за неподготвеността ни за вестта, че Спасителят идва. Спектакъл, който всяка картина се запечатва в съзнанието ти.

Впечатляваща сценография на Нина Пашова – този сребърен поднос, върху който е пожелана главата на Йоан и костюми (особено на Саломе и на шута), които няма как да не харесаш.

Може би можеше наистина сда сме свидетели на по-детайлно разгръщане на образите, не знам.

В края на спектакъла, по времето на аплауза, публиката получи извинение, че по време на представлението е била свидетел на „всички възможни гафове, които можеха да се случат“. Изненадващо решение – ако публиката очакваше перфектното изиграно представление, ако не е готова да подмине с лека усмивка ако забележи нещо нередно (и ако не реши, че е част от постановката), то значи това е неподходяща публика. Тази публика трябва да ходи на кино, където се гледа и търси съвършенство на всеки един кадър, всяка сцена се снима до откат, докато не се получи този единствен съвършен кадър. Това е очарованието на живото изкуство и не трябва да се извиняваш за това, което правиш – напротив, трябва да убеждаваш, че твориш чудо, нещо грандиозно, тук и сега и зрителите са свидетели не на продукт, а на процес. Това важи за всички сфери – ако обичаш това, което правиш и влагаш в него цялата си емоция, цялото си същество, няма място за извинения.