Подземни чайки

Плакат на 'Подземни чайки'

От доста време насам не бях попадал на представление, в което, докато актьорите са на сцена и поставят и изследват проблемите и казусите по пиеса, забавляват или разплакват публиката, се забавляват с играта и партньорството си. В такива представления и атмосферата е някак различна. „Подземни чайки“ е такова представление.

Преди всичко, малко изповед: познавам и Троян, и Алекс още преди първият да стане режисьор, а вторият – сценарист и актьор в „Пълна лудница“. И не отидох в театъра заради това, че единият е не-знам-си-какъв, а другият – еди-си-какъв. Не, отидох, за да ги гледам като актьори, които харесвам, защото съм ги гледал в други представления и харесвам играта им 1.

Троян Гогов в 'Подземни чайки'Алексей Кожухаров в 'Подземни чайки'

Та „Подземни чайки“ е пиеса от Алфонсо Вайехо, който освен драматург, е и невролог и професор по патология. Интересно съчетание, което предполага различен поглед върху, на пръв поглед, обикновени сюжети. Дори и заглавието е нетипично и абстрактно и придобива някакъв смисъл доста по-късно.

Историята е с криминален оттенък, има замесена смърт и едни евентуални 80 милиона долара. Но това е само на повърхността и бързо след началото на представлението зрителите загубват интерес към нея, тя минава бързо на заден план в момента, в който се произнесе за първи път ключовата дума — приятел.

В анотацията е написано, че двамата герои са приятели. След края не съм убеден, че ще продължите да вярвате на анотацията. Аз не бих нарекъл това „приятелство“.

Докато гледах, удобно седнал в камерната зала, имах усещането, че гледам приятелска партия тенис – насреща хем виждах двама приятели (Троян и Алекс), хем „приятели“ (респ. Нино и Марио). И докато първите искрено (и видимо) се наслаждаваха на играта си, вторите търсиха начин да отбележат точка. Ако сега се върнете обратно горе, в началото на публикацията, и обърнете внимание на плаката, ще видите, че той (търсено) прилича на жокер от колода карти. А щом е така, значи не става въпрос за партия тенис, а за нещо друго – „надцакване“.

Всичко се случва изключително бързо, почти неочаквано. В един момент започваш дори да се объркваш кой е добрият и кой – не дотам. Няма такъв, няма крив и прав, режисьорът е избрал да не дава отговори, нито да сочи назидателно с пръст, а да остави всеки сам да избере за себе си. Това му е хубавото на театъра – може да си позволи да дава крайни примери (които иначе изглеждат неестествени), а всеки от зрителите сам да прецени каква е позицията му.

Кадър от спектакъла 'Подземни чайки'

Сценографията (на Димитър Воденичаров) привлича внимание с минималистичността си. Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Dogville“? (цък за кадър-припомняне) Няма как да не ви е направила впечатление играта на Никол Кидман на фона на липсващите/невидими неща наоколо. И тук е така – освобождава се много пространство за актьорска игра и въображението. А това и Троян, и Алекс го умеят много, много добре!

Две думи и за превода. Драматургичната основа е изпъстрена с жаргон, който сякаш е убягнал на преводачката и тя е превеждала 1:1. А жаргон се превежда с жаргон, това тя би трябвало да го знае по-добре. Хубаво е, че Троян е усетил странно звучащите моменти и ги е променил, за да изглеждат по-разбираемо и логично.

След спектакъла разбрах, че всъщност съм гледал нещо като „нова версия“, защото в дипломната версия на Троян е участвал актьорът Боян Младенов. Боян Младенов несъмнено е добър актьор и той неслучайно е бил поканен да участва. Не разбрах точно каква е причината за смяната, но именно след нея се е получило онова въздействие, за което писах в началото. По мое мнение – за добро!

Браво, момчета!

Всички снимки: © Мариана Камбурова


Show 1 footnote

  1. И като цяло не харесвам и не обичам да гледам представления с т.нар. на театрален жаргон „мечки“ – актьори и актриси, придобили някаква популярност, които са поканени да участват само и само да привличат с името си публика без оглед на способностите им.