Плакати

Снощи, съвсем случайно, докато се прибирах, забелязах, че сред „тапицирания“ с грозни мутри на желаещи кметския престол Пловдив, има един плакат, който, някак случайно, успя да хване окото ми:

Това е снимката, около нея са изписани името на театъра и логото му, заглавието на постановката и името на човека на снимката, както и хората, които са взели участие в създаването на спектакъла.

Преди време писах за това събитие, че ще е „възгледите на един учител ЗА НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО“, спектакъл с песни и танци, че човекът на снимката е Камен Донев и т.н.

Много добър плакат – съвсем не театрален, различен от останалите, които прави Театъра. Само че се появява в неподходящо време – заради кметската плакатна война, така и ще остане незабелязан – защото е със същата концепция – голяма фигура, големи надписи, които са предназначени да бъдат четени отдалече… Въпреки печата на интелект в погледа на човека от снимката, въпреки големите атипични очила, цветето зад ухото, развяната кърпа… Просто периферното зрение само се приплъзва по него и отива на следващия, на който е указана и бюлетина за гласуване. И това се случва само тогава, когато този, който ги е разлепвал е минал скоро – защото хиените на кметовете дебнат и бързат да залепят отгоре простоватия вид на своя човек. Защото са избълвали купища такива плакати, често стотици хиляди, докато театъра е с изключително скромен и ограничен бюджет в тази насока и е направил едва няколко стотици.

А това представление трябва да се гледа.

(Ако си пропуснал да си купиш билетче – има още малко места както за премиерата, на 16-ти, така и за следващото представление, на 30-ти. Има билети и за Сатирата, на 19-ти)

Аз отдавна съм се снабдил с билетчета за премиерата, за разлика от многобройните кандидати за кметове и общински съветници, които дори не подозират къде е театъра. И им личи. А заради плакатите им, които висят на всяко свободно място, и онези, на които би им било интересно и обичат да се наслаждават на магията на театъра, вместо на безкрайни политически обещания, а след това – и на безкрайни политически лъжи, няма да успеят да го видят. Или поне не когато трябва.