Милост за мама

Преди (вече бая) време написах анотацията на авторката Яна Добрева за пиесата й „Милост за мама“. На 21 февруари на сцената на Театъра гостува Младежки театър „Николай Бинев“ с тази постановка, реж. Илия Добрев. Още откакто прочетох анотацията, бях решил за себе си, че ще гледам постановката (не успях да я гледам по време на фестивала „Сцена на кръстопът“, защото гледах „Боряна“ на варненския театър.). Предполагах (според анотацията), че ще е нещо, което е на ръба на гледаемостта, тежка и наситена с объркани чувства пиеса, изпълнена с вътрешна борба и изпепеляващи страсти…

Бог е създал хората, за да живеят по двама.
Но ще изминат още много векове, докато го постигнем.
Засега искаме любов, борим се за нея, но все стигаме до точката на отчаянието – там, където или оживяваш, или не.
Защото от любов се умира.
Вместо да съграждаме, ние рушим връзките помежду си. И сме много самотни. Свили сме се в себе си и зъзнем, и треперим от страх.
Самотата и страхът – отличителните черти на нашето съвремие. Самотата и страхът – когато няма любов…

“Милост за мама” е пиеса за това как се разбиват мечтите ни за обич – изтрещяват като изхвърлено кристално огледало – разтрошават се на безброй парченца. Не можем да ги съберем, можем само да разраним пръстите и да вием от болка. А в епицентъра на болката се налага да разберем най-важното – когато Бог е измислил Любовта, той ни е дал и Прошката.

Децата трябва да простят на родителите си. Жените – на мъжете си. Мъжете – на жените си. Родителите – на децата си. Съпрузите – на любовниците. Приятелите – на приятелите. И всеки да прости на себе си.

“Милост за мама” е пиеса за търсенето. За грешките. За надеждата. За пътуването над бездните на собствените ни страдания. За лъкатушенето през кратките ни радости. За израстването ни като хора. За уроците, които се налага да изучим. И за онази далечна, истинска, жертвоготовна любов, от която не се умира, от която се оживява.

ЛЮБОВТА – отличителната черта на бъдещето. Когато хората ще живеят по двама.

Така, както ни е измислил Бог.

Яна Добрева

Именно заради всичките очаквания, които имах, цял ден не слязох на сцената, за да видя сценографията, декора, не разгледах костюмите, не приказвах с актьорите и актрисите за пиесата – за да мога да се насладя максимално на театралната магия, да ги оставя да ме изненадват с всяко появяване на сцената. Исках просто да бъда зрител. Да съпреживявам мига и емоцията на всички останали 500 души в салона, да съм един от тях, да знам колкото тях, да очаквам каквото и те.

И, да ви кажа честно, получи се. Истинско, чисто и пълно сцепление между публика и актьори. Между мен и актьорите. Беше чудесно – от онези редки мигове, които като ни връхлетят, изхвърляме всичко от главата си, за да им се насладим изцяло.

„Е, какво ще сготвиш днес?“

Да, пиесата ми хареса. Хареса ми драматургичната основа…


„ЛИЯ: – Ти винаги си искала най-добхрото за мен.“
„ДОРА: – Аз винаги СЪМ ПРАВИЛА най-доброто за теб…“

Не съм чел пиесата, но много би ми се искало. Не мисля, че се е налагало режисьорът да прави някакви съществени промени.

Хареса ми актьорската игра – техния рязък преход от пълна и абсолютна безчувственост до крайна, почти болезнена сетивност. Много чисто, много пленяващо. Истинско.

Хареса ми и сценографията – изчистена до максимум. Подборът на цветове ми направи впечатление още при влизането в салона – всички мебели бяха тапицирани в бордо – безкрайно безличен, безчувствен и в същото време силно натрапчив цвят. Костюмите, макар и не в бордо (щеше да е прекалено), бяха в прекрасно подбрани убити цветове – празни, мъртви цветове, които не казват нищо.

Дом, в който царува самотата. Пустош, завладяла пространството. Празнота.


„АСЕН: – Мръсни игрички, а?“
„ДОРА: – Не, просто живот…“

Две сцени ми направиха впечатление и трайно се запечатаха в съзнанието ми (а както се оказа и по-късно, не само в мойто) – любовната сцена между Лия (Силвия Лулчева) и Асен (Георги Кадурин) и сънят на Дора (Нина Стаматова). Хареса ми пластиката, играта със светлината…

А, като казах светлина, та се сетих нещо.


„Разпознаваш нещата само като преминеш през тях.“

Неприятно усещане ми донесе зеленият прожектор, който служеше за светлинна завеса по време на промените по сцената. Не че разбирам нещо от осветление, но вероятно силата му не беше добре избрана, защото просто заслепяваше зрителите, които, ако искаха да виждат нормално следващата картина, трябваше да закриват очите си с ръка, докато призрачни черни силуети със зелени оттенъци правеха необходимите за следващата картина промени по сцената. Идеята за прожектора е добра, но смятам, че не трябваше да е директно насочен към зрителите. Моето място (ред 8, място 7) се оказа перфектното място за гледане на това представление – достатъчно напред, за да чувам добре всичко (актьорите говореха тихо; представлението е камерно, не са свикнали с габаритите на сцената ни), встрани от досадния прожектор, който почти излизаше от полезрението ми…


„Светът се крепи на тънка връвчица – надеждата.“

Ако имаше сайт, подобен на imdb.com, но който оценяваше театрални постановки, без да се замисля бих гласувал с 9/10. Една единица отнемам за прожектора. Иначе всичко друго беше на мястото си – забелязваш го само когато ти трябва, после се съсредоточваш върху друго. А накрая, на поклона, аплодираш като в унес след всичко онова, което си видял и съпреживял.