Някакви размисли за отборната игра и конкуренцията (в Ingress)

Ingress logos

Когато преди време писах за последното ми увлечение – играта Ingress на Google – споделих опасението си, че нещо не е съвсем както трябва.

И тук, както и в реалността, сякаш доказваме на света, че колкото и нещо да е колективно занимание, не умеем да го вършим заедно, в екип.

Това продължава да е факт – отборната игра в Пловдив липсва и вероятно никога няма да се случи (а дори и да станем свидетели на промяна в механиката на играта, която създава необходимост от екипна игра, по-скоро имам усещането, че ще видя отлив на играчи, отколкото на организирането им). Като допълнение, един месец по-късно мога да добавя и още нещо. Когато играта/заниманието е отборно, освен уважението към играчите или участниците от отбора, трябва да го има и уважението към противниковите сили. Дори в занимания, от които се очаква да прецакаш другите, да демонстрираш тактика, хитрост и надмощие, за да спечелиш, уважението към противника е от основно значение и важност. Това много силно важи и за Ingress и е фундаменталното нещо, което сякаш остава неразбрано нито от нашите, нито от другите (умишлено отново няма да издам към коя фракция съм се присъединил).

В отборната игра, особено когато играта е безкрайна и реално няма финал, нито победа или тотално надмощие на едните над другите, за да продължава играта, именно това уважение е в основата на продължаващата игра. В момент, в който си мислиш, че си прецакал противниците си, завладял си всичко и не им даваш възможност да припарят до портал (в случая е портал, но може да е друго, това важи и може да се разглежда и по принцип), това не е победа, а загуба. Защото дори и в този момент ние можем да продължим да играем и да трупаме опит и да събираме предмети от вражеските съоражения — дори без да се налага да ги превземаме. Да, по-бавно и значително по-монотонно, но може да продължи да се случва (изчислих, че за два часа обиколко из града по установен маршрут могат да събирам по 10 000 точки опит за едно излизане), докато уж спечелилите противници остават без възможност за игра, само очаквайки някой от нас да превземе нещо, за да могат да му се нахвърлят като изгладнели хиени с единствената мисъл да вземат някоя-друга точка… Защото владенията им не им носят дивиденти в точки, само единствено в предмети, които да използват срещу нас, стига ние да решим да завладеем нещо (а ние нямаме нужда да го правим, нали?)

Това, че нещо не е забранено, не значи задължително, че е позволено или приемливо – хората не обичаме ограниченията, забраните (и когато ги има, търсим начини да прецакаме системата или да ги заобиколим). В игри като Ingress реално може да се контролира целият град и да не се дава възможност на противника да диша, да вдигне глава. В безкрайна игра подклаждането на желанието у „врага“ да играе е в основата на собственото ти забавление и гаранция, че също ще можеш да играеш пълноценно. И може идеалният край да е с тотално доминиране на едните над другите, но на локално ниво ако се случи, това лишава и двете страни от реалната игра, в търсене на опити за прецакване на системата и игра по алтернативни начини. Странно е, че това се случва в Пловдив, където очевидно сме привнесли шопското „Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле“ (което пък не се наблюдава там или на други места, единствено се случва в Пловдив). Което обаче не е точно желаният ефект. Тъжното е, че никой не се е замислил досега върху нещата, а един от съотборниците ми, когато му споделих тези ми размисли, а-ха да ме попита дали съм си пил хапчетата…

Не можеш да играеш шах сам. Дори да се случи и да се опиташ да го правиш, притежаваш само един мозък и опитите да се раздели мисълта на две, за двете страни, завършва с провал – защото едната страна (често тази откъм играча) се фаворизира за сметка на играча и се мислят начини за прецакване на отсрещната. И в Ingress е така, макар да не е шах.


За съжаление това се наблюдава и в бизнеса – реално не сме свидетели на конкуренция, на опити за предлагане на още повече на клиентите, а на опити за прецакване на другите, за да могат техните клиенти да дойдат при нас. Което не води до подобряване на предлаганата стока/услуга. Свидетели сме на реална омраза, вместо на истинска конкуренция. Между двете има разлика. И също е много, много тъжно.