Детство мое…

Получих „предизвикателство“ от Борислав да разкажа за детството ми, за местата, където съм играл като малък, за разните чувства и усещания, запечатали се до днес в съзнанието ми…

Позабавих се с писането по няколко причини. Основната е, че си зададох въпроса „Кога пораснах?“. Отговорът на този въпрос се оказа по-труден, отколкото очаквах… Едва ли някой някога се е замислял над него, едва ли някой може да посочи точния момент, в който е решил да спре да се забавлява по детски и да започне да бъде сериозен и отговорен. Мигът, в който безгрижната, по детски ухилена усмивка, е била заменена с намръщване. Същият онзи кратък миг, в който вярата в мечтите е заменена от решението да бъдеш разумен… Отплеснах се.

Първата част от детството ми, от която вече си спомням само разни откъслечни картини, места, миризми, но не и конкретни случки и преживявания, премина на село. Живях там докато станах на 6. Преди това, още откакто навърших 3 години и половина, всеки ден майка ми и баща ми са ме водили на френска детска градина в Пловдив, независимо дали е зиме или лете, без значение дали искам или не искам. От този ми период ми е останал интереса към френския език. Друг спомен от градината ми е и следната песничка, която пеехме и танцувахме:

След градината (заниманията започваха сутринта рано и приключваха по обед) вариантите бяха два – или нашите ме взимаха и ме караха обратно на село при баба, или оставах в града, където до края на работния ден ме гледаше покойната ми вече баба.

Градските ми спомени от този период изцяло липсват, защото детските ми игри са протичали под зоркия поглед на баба, в апартамента.

Обаче на село ми бяха всички приятели и, спомням си, с нетърпение чаках да стане 5 следобед, за да свърши детската градина, за да можем да си играем с приятелчетата и комшийските деца. Колелета, войници, гоненица… или поне това си спомням. На края на улицата имаше парк, но не ми даваха да ходя там, защото в него от съседните къщи си пасяха животните и беше целия насран, а и имаше беше неподдържан, сиреч можеше да се накича с кърлежи и разни други гадости.

На 5 години и половина ще да съм бил, когато са се случили разни семейни скандали и разправии, заради които родата е изпокарана и членовете й не таят топли чувства едни към други… хладина, запазила се и до днес. По него време нашите са си събрали багажа и са се преместили да живеят в Пловдив. Не са пропуснали да ме вземат със себе си.

В Пловдив се оказа, че около нас живеят много мои връстници, с които набързо се сприятелихме. Обикаляхме като щури навсякъде, спомням си, че най-ниските клони на дърветата бяха изпочупени, защото ги ползвахме за оръжия – бяхме група деца от блока, възприели идеята, че децата от съседните блокове (толкова сме били големи, че разстоянието ни се е виждало огромно, затуй ги наричахме „от другите махали“) са наши смъртни врагове. И бранехме територията си. Не е имало схватки, но редовно имаше пострадали при ученията за употреба на оръжията. По-големите играеха на фунийки, на нас не ни беше позволено, ние само тичахме да събираме фунийките, защото се правеха от страниците на списание „Жената днес“ и бяха ограничен брой (хартията на списанието изглеждаше най-подходяща за целта, а изданието се набавяше трудно). После ние станахме големите, ама на хората им беше писнало да не могат да гледат Канал 1, защото дечурлигата са начупили антените, за да се стрелят с фунийки, и бяха заключили подстъпите към покривите.

Ритахме топка, напук на строгия комшия от втория етаж, който не спираше да ни ругае и да вика по нас, да ни гони… Дебнехме го, и когато го нямаше наоколо, играехме джамини. Цялата градинка пред блока беше изпотъпкана, но тогава никой от нас не мислеше за естетика, а само за игра. До късно седяхме пред блока, водейки ожесточени спорове, които понякога завършваха с бой, а когато сумракът се разстелеше наоколо, започваха шумни игри на жмичка.

Два пъти седмично, вечер, ходех на курсове по френски. Сигурно ще да съм бил добър, защото редовно давах на разни по-големи какички и батковци, с които ходех на курс (бях най-малкия), да преписват домашните, които за малчуган като мен, който на всичкото отгоре не се спираше много на едно място, бяха големички.

По това време в службата на майка ми се срещнах за сефте и с разни сложни машини, които заемаха по половин стая, вдигаха много шум и перфорираха дупчици на листчета… много ми беше интересно и с часове можех да гледам в захлас какво се случва. Имах цяла колекция перфокарти, които дори не знаех за какво служат, но си ги пазех като истинско съкривище. По-късно перфокартите бяха заменени с дискети, които бяха огромни и с времето се смаляваха… както и машините, които се използваха. За да се стигне до мига, в който ми дадоха да седна на една, която наричаха „компютър“. Няма да забравя, пуснаха ми „Prince of Persia“. Тръгнах си с рев, дотолкова историята на Принца ме беше погълнала, че не исках да се откъсна от компютъра.

Тук е мястото да ударя точка, защото достигнах мига, за който писах в началото – роди се брат ми и аз сериозно си бях самопоставил ангажимент да не си играя чак толкова с децата, а да бъда батко.

  • Анонимен

    Les souvenirs d’ebfance….

  • Интересно. 🙂
    Аз село никога не съм имала, затова през ваканциите винаги оставах сама, освен ако нашите не ме водеха на планина или на море, но пък компенсирах с ежедневните тренировки по тенис.
    Иначе, най-често играехме на народна, ръбче, въже, ластик, война, скобарки, фунийки, и естествено, криеница.
    А, на джамини и аз съм играла. Имах и метални, и от онези стъклените, вътре с листенца. 😀

  • Благодаря, Димитър, но в блога си не споделям толкова лични неща. 🙂

  • Сигурно не боли… Но благодарение на хора като теб, и аз споделям тук-там и що-годе нещо си. 😀
    П.П. Интересното е, че уж съм абонирана за следващи коментари, а в пощата ми – нищо. :-/

  • П.П. Най-фрапиращият случай от детството ми? Когато бях на 5, и с една приятелка и съседка, която бе на 11, отидохме на цирк в 2 следобед, и се прибрахме в 2 сутринта. Баща ми ме чакаше пред входа, на пейката, и после сам се сещай за каква картинка и звуци става дума. 🙂 Причината бе, че не оставих бележка къде отивам, както са ми казвали нашите, че се прави.

  • tanyaalachv

    Les souvenirs d'ebfance….


  • Интересно. 🙂
    Аз село никога не съм имала, затова през ваканциите винаги оставах сама, освен ако нашите не ме водеха на планина или на море, но пък компенсирах с ежедневните тренировки по тенис.
    Иначе, най-често играехме на народна, ръбче, въже, ластик, война, скобарки, фунийки, и естествено, криеница.
    А, на джамини и аз съм играла. Имах и метални, и от онези стъклените, вътре с листенца. 😀

  • Биляна, приканвам те да опишеш за детството си и за детските умивки в блога си 🙂

  • Благодаря, Димитър, но в блога си не споделям толкова лични неща. 🙂

  • и аз нямам такива навици, даже това ми е първото престрашаване… оказа се, че не боли

  • Сигурно не боли… Но благодарение на хора като теб, и аз споделям тук-там и що-годе нещо си. 😀
    П.П. Интересното е, че уж съм абонирана за следващи коментари, а в пощата ми – нищо. :-/

  • П.П. Най-фрапиращият случай от детството ми? Когато бях на 5, и с една приятелка и съседка, която бе на 11, отидохме на цирк в 2 следобед, и се прибрахме в 2 сутринта. Баща ми ме чакаше пред входа, на пейката, и после сам се сещай за каква картинка и звуци става дума. 🙂 Причината бе, че не оставих бележка къде отивам, както са ми казвали нашите, че се прави.

  • Gregg, благодаря ти от сърце! Много интересен и откровен разказ, който допълни съвсем реалистично картината на личността ти. Радвам се искрено, че си написал този текст!

    • Това, струва ми се, беше целта – всеки от поканените да разкрие малки частици от себе си. Мисля, че се получи добре.

  • Gregg, благодаря ти от сърце! Много интересен и откровен разказ, който допълни съвсем реалистично картината на личността ти. Радвам се искрено, че си написал този текст!

  • Това, струва ми се, беше целта – всеки от поканените да разкрие малки частици от себе си. Мисля, че се получи добре.

  • Pingback: Димитър Цонев за социалните брандове и за скуката като убиец | Justine Toms' blog()

  • Какво е това джамини и скобарки?