Еквус

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.

 Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от загубата на индивидуалност и различност. Нямаше как да не се присетя за книгата на Тод Роуз „Краят на средностатистическия човек (Как да бъдем себе си в свят, който обезличава)“, която четох наскоро. Това направи представлението още по-любопитно за гледане, а темите, които повдига – още по-интересни за изследване и анализиране.

Когато започвах да пиша за тазгодишната „Сцена на кръстопът“ и за всяко едно от представленията, които бях избрал да гледам, си обещах, че само ще маркирам с по няколко думи основни емоции и преживявания. В случая с „Еквус“ май не ми се получи.

„Еквус“ е отлично представление! Съвсем заслужена номинация и след това – спечелена награда Аскеер в категория „Най-добър спектакъл“. Отделно имаше номинация за режисура, Станка Калчева беше номинирана за поддържаща женска роля, а Петър Дундаков – за музикалната картина.

Принц роди Пранс;
и Пранс роди Пранкус;
И Пранкус роди Фланкус;
Фланкус роди Спранкус;
и Спранкус роди Спункус Велики, който живя шейсет години;
и Легус роди Некус;
и Некус роди Флекус – Краля на Фурията;
и Флекус каза през дрънч–дрънч: „Виж – давам ти Еквус, единствения си роден син.“

Като гледаш представлението, ако случайно успееш да откъснеш поглед от основното действие (трудно, признавам, но за това – след малко), обърни внимание на колективния образ на конете отзад, в дъното на сцената. Те са там през цялото време – понякога излизат напред, за да ти припомнят, че са там. Непрекъснато долавяш присъствието им, усещаш потрепването им… те са там и да, те те наблюдават, не откъсват поглед от теб. Следят всяко твое движение.

Пък ти трудно успяваш да откъснеш поглед от основната история на преден план, развиваща се между доктор (Малин Кръстев) и пациент (в моя случай – Севар Иванов). Когато представлението започна и на сцената видях Малин Кръстев, очаквах да гледам нещо като моноспектакъл, в който има и още някакви хора, които обикалят и правят нещо по сцената. Това усещане го имам всеки път, когато гледам Малин Кръстев на сцена, след като преди години го гледах в „Кола Брьонон“ на Влади Люцканов. Тогава бях свидетел на грандиозен проект – невероятен моноспектакъл на Малин Кръстев и цялата трупа на Младежкия театър. Очаквах и сега някак той да засенчва всички останали, да придърпва светлината на прожекторите към себе си. За радост това не се случи и опасението много скоро се оказа излишно – малко след излизането на Севар Иванов. Много добра игра – абсолютно равнопоставено на Малин Кръстев. Всички са много добри. Толкова добри, че чак завидно, плашещо добри. В един момент губиш представа за реалността и се пренасяш в света на Алън Странг, даже сякаш ТИ си Алън Странг. Иска ти се да си него, да не си като всички останали, да си различен, да покажеш това.

Това представление ме докосна. По мой си, специален начин. След края, докато пушех в двора на театъра, попитах Стайко Мурджев как се прави „най-добро представление“ с не най-добрите актьори – опит да перифразирам думите на директора на Младежкия театър, дочути в сутрешен блок на някоя от телевизиите. Въпросът беше риторичен, разбира се. Влади Люцканов не очакваше отговор, аз също не очаквах – всички актьори бяха МНОГО, МНОГО ДОБРИ. Най-добрите, които можеше да бъдат подбрани за това представление.

Друг е въпросът сега – „От какво се страхува Стайко Мурджев?“

Саломе

Харесвам много театъра, който Диана Добрева прави и наистина се наслаждавам как актьорите играят като в танц, поведени умело в действието. Харесва ми как тя успява да ги обедини в един цял организъм, който работи в синхрон и хармония.

Затова не се колебах много дали да гледам „Саломе“. Гледал съм „Медея“, гледал съм „Йерма“, гледах „Къща на гнева“ – знам какво да очаквам и нямам търпение да получавам още от същото. Затова гледах и „Вълци“ и след това бях щастлив, че именно Диана Добрева получи Аскеер за режисурата точно на това заглавие (доста сериозна конкуренция със Стайко Мурджев, както се оказа).

Да, аз ще целуна устните ти, Йоане. Не ти ли казах?

Ако трябва да съм честен, не бях чел текста на Оскар Уайлд, въпреки че се е налагало да се запозная с него. Заради малкото време, тогава избрах да прочета някакво резюме. Това не ме оправдава, но не влязох в салона съвсем неподготвен. Знаех какво да очаквам и знаех, че ще ми хареса.

И да, много ми хареса. Най-вече дързостта на режисьорските решения, които позволиха на текста да звучи толкова близък, толкова днешен, толкова наш… Спектакъл за любовта и безверието, в които живеем. Спектакъл за неподготвеността ни за вестта, че Спасителят идва. Спектакъл, който всяка картина се запечатва в съзнанието ти.

Впечатляваща сценография на Нина Пашова – този сребърен поднос, върху който е пожелана главата на Йоан и костюми (особено на Саломе и на шута), които няма как да не харесаш.

Може би можеше наистина сда сме свидетели на по-детайлно разгръщане на образите, не знам.

В края на спектакъла, по времето на аплауза, публиката получи извинение, че по време на представлението е била свидетел на „всички възможни гафове, които можеха да се случат“. Изненадващо решение – ако публиката очакваше перфектното изиграно представление, ако не е готова да подмине с лека усмивка ако забележи нещо нередно (и ако не реши, че е част от постановката), то значи това е неподходяща публика. Тази публика трябва да ходи на кино, където се гледа и търси съвършенство на всеки един кадър, всяка сцена се снима до откат, докато не се получи този единствен съвършен кадър. Това е очарованието на живото изкуство и не трябва да се извиняваш за това, което правиш – напротив, трябва да убеждаваш, че твориш чудо, нещо грандиозно, тук и сега и зрителите са свидетели не на продукт, а на процес. Това важи за всички сфери – ако обичаш това, което правиш и влагаш в него цялата си емоция, цялото си същество, няма място за извинения.

Цимбелин

Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа).

Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане.

Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте.

Преди началото се видях със Стоян Радев и заедно с Ивана Папазова си направихме селфито от снимката в началото. Защото… защо не 🙂

Веселите уиндзорки

„Веселите уиндзорки“ на The Festival Players беше точно онази симфония за ухото, която очаквах да ми се случи цяла една година. След великия „Хамлет“, който трупата изигра миналата година, нямах ни най-малко колебание дали да ги посетя отново. Дори да трябваше да си купя само един билет от всички представления от програмата на фестивала, това щеше да е за „Веселите уиндзорки“.

Пиесата е малко позната и рядко поставяна, но забавна и увлекателна. А петимата (да, петимата!) актьори я поднесоха по начин, по който скриват в малкото джобче доста набедени за звезди техни родни колеги.

Часове, часове наред работа със словото на Шекспир и това си личи, чува се, усеща се. Просто разкош. Недоумявам как може много артисти, имащи себе си за големи имена, да напуснат залата – тези петимата изиграха всички образи, включително и женските, с такава лекота, с такова усърдие и желание, че бяха като учебник. Защото ще ме прощавате, ама един или два семестъра по Шекспирово слово не значат нищо пред единствено работа с текстовете на Шекспир.

Лично аз се наслаждавах през цялото време, беше празник за сетивата. Хич не ме интересуваше минималистичният декор („ще ми дойдат от Англия с едно винилче…“), състоянието на костюмите („не може да ми играят с ботуши, залепени с тиксо, с които играха миналата година“). Това е пътуващ театър, който обикаля от фестивал на фестивал, те трябва да са мобилни, в това е очарованието – само с гласовете да могат да омагьосват. И как само го правят! Нямам търпение да дойде догодина!

Последното изкушение

плакат Последното изкушение

Първото представление, което гледах от Сценана кръстопът 2017 не беше това, което организаторите искаха – не гледах откриването. Оказа се, че изборът ми е повече от правилен – дочух немалко коментари за „Руски мармалад“ и нито един дори не се доближаваше до положителен.

Началото на Пътят, както е подзаглавието на фестивала, пришито с бели конци като обединяваща тема, за мен беше друго заглавие. Моят избор за начало беше „Последното изкушение“ по романа на Никос Казандзакис.

Tекстът на Казандзакис, който познавам и харесвам, беше интересно пренесен на сцена, пречупен през призмата и анализа на режисьорката Веселка Кунчева (и Ина Божидарова). Най-много ми хареса, че на преден план е изнесен конфликтът между нуждата от вяра и безверието и непрекъснатото колебание между духовното и изкушенията на земния живот.

Който желае да буквоядства – да прочете книгата (има я в Читанка) или да изгледа филма (има го в Замунда). Но ще се лиши от всичко останало, което постановката такащедро предлага – отлична актьорска игра и сплотеност между актьорите, любопитни режисьорски решения върху чудесна сценография, красиви костюми и музика, която е там, прекрасна и ненатрапчива и отлично допълва атмосферата…

Постановката беше с номинации за Аскеер за поддържаща мъжка роля (Цветан Алексиев за Йоан Кръстител) и за сценография (Мариета Голомехова),

Сцената на Пловдивския театър, макар и нова, се оказва недостатъчна (като механизация и възможности), за да станем свидетели на пълния спектакъл, затова от него бяха отпаднали две сцени, съществуването на които само запознатият зрител би подозирал. Но дори и така ми се стори малко по-дълго от нормалното като продължителност.

„Последното изкушение“ се оказа много добър спектакъл. И се радвам, че избрах точно него като начало на Пътят. В случай, че решите да го гледате на сцената на Народния театър, подгответе се да дълго представление!