Аз, актьорът? Брат ми уби президента

[su_quote]О, ако имахме пламтяща муза,
която да ни вдигне в емпирея
на висшето изкуство; а за сцена —
държава цяла; и князе на нея
да изпълняват бляскавите роли
пред публика от истински крале![/su_quote]

Ако не разпознавате встъпителните думи на Хорът от пиесата „Хенри V“ на Уилям Шекспир, няма смисъл да продължавате да четете надолу. Вероятно никога няма да гледате „Аз, актьорът? Брат ми уби президента“ или дори напук да го направите, няма да разберете посланието и тя няма да Ви хареса.

Пиесата, чието оригинално заглавие е „Трагикът“, е написана от Родни Лий Роджърс. Режисьор е Петър Карапетков, който я поставя по превод от Миглена Иванова. Сценографията е на Петър Митев, а музиката е на Добринка Табакова. „Аз, актьорът“ е биографичен разказ за актьора Едуин Бут. Географската ни отдалеченост и тъжният факт, че културата от доста време насам е последна грижа е причината това име да не говори нищо на много голям кръг хора. Дори в Уикипедия на български няма статия за него, но има статия за брат му – убиецът на президента Линкълн – Джон Уилкс Бут.

Едуин Бут е известен по други географски ширини като най-добрият Хамлет на 19 век. Играе го 100 поредни вечери и пътува както в САЩ, така и из Европа, за да играе роли от шекспировите пиеси. Драгият зрител, когато прекрачва прага на салона, за да гледа „Аз, актьорът?“, трябва да познава тези текстове. При това, за разлика от много други пиеси, не е достатъчно познаването само на най-ярките текстове на Шекспир, а познаването на Шекспир като цяло. Ето защо, макар че не се среща в разказа на Бут, започнах с откъс от „Хенри V“.

[su_quote]…и тъй сакат, недъгав, уродлив,
че кучетата лаят ме,
когато прокуцам покрай тях…[/su_quote]

Това пък е от въвеждащия монолог на Ричард от „Ричард III“ и той също е част от пиесата, както и много други откъси от „Хамлет“ , „Венецианският търговец“… Разбира се, има я прословутата реплика на Хамлет

[su_quote]Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички?[/su_quote]

Пиесата проследява интересния живот на сцената и извън нея на Едвин Бут, като се спира на три ключови момента от него – смъртта на баща му (също актьор), сватбата му с актрисата Мери Делвин и терзанията, които го спохождат, когато брат му убива президента като опит да привлече внимание върху себе си. Живот, преминал в „безкрайно пътуване до затънтени градове, евтини хотели и лоша храна. И всичко това – за няколко часа щастие на сцената. Човек трябва да е роден скитник, да усеща в себе си бездомника. Трябва да чувства в себе си цялото безименно номадство на театъра и с тъпа упоритост да се събужда отново, и отново, и отново.“

Познавам Стефан Попов още отпреди да започна работа в театъра и страшно много го харесвам като актьор. Възхищавам се на начина, по който стои на сцена, как с лекота изиграва ролите си, как си личи, че се забавлява, докато го прави. Дори когато в разпределението има нещо сбъркано. Той знае колко много го харесвам, вероятно не знае, че съжалявам, че в последно време не е сред активно ангажираните артисти. Няма да заравя как по време на едно турне, вече не помня дали в Македония, дали в Албания, дали в Сърбия, докато пътувахме с „Филоктет“, направи анализ, по-скоро на себе си, отколкото на нас, за красотата и емоционалната зареденост на думата „татковина“.

Затова за мен беше истинско удоволствие да видя, че в афиша на пловдивския театър влиза моноспектакъл на Стефан Попов. Разбира се, гледах неговия предишен моноспектакъл – „Куче в банята“ – текст, писан специално за него. Не бях чел „Аз, актьорът“, съвсем умишлено не любопитствах нито за текст, нито за репетиционния процес. Знаех, че ще бъда впечатлен, че ще изпитам задоволство и че срещата ни ще е приятна, емоционална, вълнуваща.

Не съм грешал! Беше разкошно, беше празник за любителя на театралното изкуство. Освен че беше 27 март, международния ден на театъра! Беше шамар за халтурата и за всички онези, които предпочитат лесносмилаемите забавления и които случайно бяха попаднали в салона в търсене на следващото. Съжалявам, драги, „Аз, актьорът?“ не е такова представление. „Аз, актьорът?“ поставя на изпитание както Стефан Попов, в ролята на Едуин Бут, така и зрителя и неговия интелект. Актьорът като човек. Изпитание е разплитането на възела, който се заплита между работа, любови, страсти и алкохол. Изпитание е търсенето на лесната слава и цената, която плащаш за това. Изпитание е смесването на личния и професионален живот. Толкова много Шекспир също е изпитание.

Радвам се, че бях част от всичко това, радвам се, Стефан Попов е попаднал на своята роля, радвам се, че усещах вълнението му, емоцията му докато беше на сцена.

Тръгнахме си бързо, не изчакахме Стефан да излезе от гримьорната си, защото го чакаха доста други негови колеги, с които заедно да споделят празника. Аз ще го видя по-натам и със сигурност много ще си поговорим за преживяното.

Награди Икар 2015

награда Икар

Скучните номинации по задължение за наградите Икар получиха и скучни победители по задължение в различните категории. Празничният дух вече не се усеща, наградите вълнуват само малка група хора в съсловието и това е сигнал, че има сериозен проблем в културата.

  • Наградата Икар за Чест и достойнство – Стефан Илиев
  • Награда Икар за изключителен творчески принос към Българския театър – Никола Анастасов
  • Най-добър спектакъл: „Каквато ти ме искаш“ на Стефан Москов, НТ „Иван Вазов“
  • Режисура: Марий Росен за „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“
  • Водеща мъжка роля: Марин Янев за ролята на Фернар във „Вятър в тополите“, Младежки театър „Николай Бинев“
  • Водеща женска роля: Ана Вълчанова за ролята на Майката Беатрис във „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел, Център за неформално образование и културна дейност „Алос“
  • Поддържаща мъжка роля: Юлиан Вергов за ролята на Борис Сарафов в „Солунските съзаклятници“, НТ „Иван Вазов“
  • Поддържаща женска роля: Елена Телбис за ролята на Катя в „Жана“, НТ „Иван Вазов“
  • Дебют: Кристиана Ценкова за ролята на Лиса в „Откраднати разкази“, Театър „Българска армия“
  • Сценография: Чавдар Гюзелев – художник, Свила Величкова – костюми и Иван Москов за сценографската среда на „Каквато ти ме искаш“, НТ „Иван Вазов“
  • Авторска музика: Христо Намлиев за „Антигона“ в театър „София“, за „Момо“ в Младежки театър „Николай Бинев“ и „Страх“ в Държавен куклен театър Стара Загора
  • Майсторско техническо осъществяване: Държавен куклен театър Стара Загора за „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева
  • Куклен спектакъл: „Страх“ от Веселка Кунчева и Ина Божидарова, режисьор Веселка Кунчева, Държавен куклен театър Стара Загора
  • Индивидуално постижение в кукленото изкуство: Силва Бъчварова и Васил Рокоманов за куклите и сценографията в „Принцесата и скъсаните обувки“, Държавен куклен театър Търговище
  • Съвременен танц и пърформанс: Филип Миланов за хореографията на „EXIT“
  • „Златен глас“: Димитър Иванчев за Амадор и Антонио Ресио в „Новите съседи“
  • Критически текст: Анна Топладжикова за книгата „Фобии и утопии“, издателство „Петко Венедиков“
  • Драматургичен текст: Елена Алексиева за пиесата „Мадам Мишима“
  • Цирково изкуство: Бойчо Костадинов за приноса му към цирковото атракционно изкуство, дългогодишна педагогическа дейност и детския цирков спектакъл „Магнифия“
  • Вариететно изкуство: Асен Павлов и ансамбъл „Чинари“ за спектакъла „Траките“
  • Съвременна Българска музика: Васил Петров за албум, продуциран от БНР и авторските му произведения „Може би“, „Представи си“, „Haven’t been the best“, „Expectation“ и „Американска мечта“
  • Комисията, излъчила наградите ИКАР 2015 удостои със СПЕЦИАЛНО ОТЛИЧИЕ ЗА ЯРКА И ВЪЗДЕЙСТВАЩА ОБРАЗНОСТ спектакъла „Мълчаливи предания“ на Държавен куклен театър Варна

Пътят на Юпитер

Като фен на Уашовски нямаше как да не гледам и последния им филм – Пътят на Юпитер. Така се случи, че го гледах едва преди дни, та затова през погледа ми минаха доста мнения на зрители, които са го гледали преди мен. Не обръщах внимание на негативните думи, които сипеха, нито на ниската оценка, която има филмът в IMDB. За моя радост в GoodFil.ms е по-обнадеждаващо положението.

Бяхме решили, че ще го гледаме, при това – на кино, и нямаше кой или какво да ни разколебае. В общи линии онези, които навремето не харесаха „Облакът Атлас“, днес не харесват и „Пътят на Юпитер“. Бленуват си за нещо „от ранга на Матрицата“, без да подозират, че то вече им се е случило. За това – малко по-късно. Ако не сте гледали филма и планирате да го гледате, изгледайте трейлъра по-долу и спрете дотам, тъй като е възможно на някои места в текста, който следва, да има частично или пълно разкриване на сюжета.

Jupiter AscendingСеднах в салона преди прожекцията на „Пътят на Юпитер“ без каквито и да било очаквания и нагласи. Бях се абстрахирал тотално от вече прочетеното и единственото, което се въртеше в главата ми, бяха откъслечни картини и сцени от трейлърите. Салонът утихва, започват рекламите на филми. На втората възроптах, че твърде много значение се обръща на компютърните анимации и това си личи по качеството им. Не разбирам как може да има хора, които да се кефят на това и да успяват да потънат във филма, при все, че той е толкова ръбат, грозен и си личи къде свършва реалното заснето и къде е играла четката на компютъра… После имаше реклама на Кока Кола и… обяснението, че 3D очилата са безполезни извън киносалона (почувствах се тъп, защото не ми е ясно на кого биха му потрябвали, но вероятно има причина от киното да го правят – явно им изчезват очила, но пък от друга страна те надлежно си ги таксуват при продажбата на билет… но това е друга тема).

В следващия момент вече бях в света на Уашовски. И почувствах задоволство, че гледам филма, точно този филм, на кино. „Пътят на Юпитер“ е филм, който задължително трябва да се преживее на кино, защото не сме чести свидетели на такива филми – мащабни и завладяващи, понякога дотолкова, че забравяш да похрупваш от пуканките… Ако трябва да съм честен, от „Аватар“ насам не съм попадал на толкова детайлно създаден нов свят, красив, жив, пулсиращ. Свят, който със сигурност ще бъде използван за напред, за да бъде още по-пълно описан. В него със сигурност има още много истории, които чакат да бъдат разказани. Свят, който е толкова голям, че дори кралицата е нищожна и трябва да следва бюрократични пътеки и да се реди на опашка. Свят, в който човечеството на Земята е в дъното на еволюционната стълбица и технологичен напредък. Именно затова, мисля си, Warner Bros са поканили Уашовски да създадат филма си под тяхната шапка – знаят, че Уашовски са изключителни майстори в създаването на нещо ново, на нови светове и в изследването на нови теми и идеи, както и на познати, но от непопулярни или нови гледни точки.

Ако „Матрицата“ преди години черпеше идеи и вдъхновение от трудовете на Фуко и Бодрияр, то „Пътят на Юпитер“ отива дори една крачка по-напред в изследването на темата за социален контрол, прехвърляйки го на междугалактическо ниво. Жителите на клетата ни планета (не, тъзи път привидно нямат нужда от спасяване) са превърнати в естествен източник на живителна субстанция, която се използва от онези, в други галактики, които могат да си го позволят, за достигане на дълголетие. Земята е, оказва се, една от многото такива ферми, в които при достигане на свръхпопулация, планетата се „жъне“ за благото на благородниците.

Смъртта на кралицата поставя началото на конфликт и серия от интриги, заговори и конспирации между тримата наследници, но драгият зрител това го разбира на по-късен етап, тъй като Уашовски определено не обичат историите им да вървят линейно и да са предвидими. Затова и историята им започва в Санкт Петербург в близкото минало, със запознанството на родителите на главната героиня, която в следващия момент разбираш защо е кръстена на планета. И тук някъде ти просветва, че „Пътят на Юпитер“ ще разглежда нейния път, не този на планетата. Защото планетата, макар и най-голямата в Слънчевата система, е нищожна част от всичко, което следва.

Малко по-късно разбираш, че темата за прераждането много силно продължава да вълнува Уашовски, но те не изневеряват на себе си и не продължават вече започнатата в „Облакът Атлас“ тема, а я разглеждат от нов ъгъл, за който малцина са се замисляли, че е възможен. Този път прераждането е на генетично ниво – тук важна е не душата, а гените; подредят ли се те по абсолютно същия начин, може да се говори за прераждане и да се предяви претенция за онаследяване на първообраза. Но гените ли определят какъв си, оказва ли влияние средата, имаш ли право на съзнателен избор… Така чистачката на кенефи в Чикаго с руски корени Юпитер се оказва център в борбата за богатство между тримата коварни и суетни Абрасакс, делящи наследството от майка им, покойната кралица.

Всъщност беше интересно да гледам какво се е получило, когато смесиш в научнофантастичен филм идеи на Шекспир и Фройд – как всички наследници се опитват да спечелят сърцето и благоразположението на Юпитер чрез сравнения с майка им, как единият от наследниците идолизира майка си, но преди това хладнокръвно я е убил…

Не липсва препратка и към пагубността на консуматорското общество и цената на живота.

„Нечий живот винаги ще е по-ценен от други…“ – Балем Абрасакс

Темата за малкия човек вече я споменах, но също е любопитна – дори докато седиш в салона, някъде там, в мрака, усещаш колко си малък на фона на гигантските мащаби на продукцията. Малкият човек и ограничените му възприятия за света – лимитирани само в границите на онова, което познава, дефинирани от битието му на една-единствена малка планета в краяна света… Много на място идва една реплика от филма – „трудно е за хора от слаборазвити светове да възприемат, че тяхната планета не е единствената обитаема планета.“

Филм за привличането на противоположности; филм за низвергнатия герой с мисия за велики дела; филм, в който спасението е точно в последната секунда. Филм, който руши клишетата за построяване на разказа още повече, отколкото го направи „Облакът Атлас“.

Jupiter AscendingФилм, който залага на недотам познати артисти, чиито хонорари са по-малки, за да може парите да отидат за специалните ефекти, невиждани досега. Въпреки това Мила Кунинс е очарователна. За девойките в салона пък Чанинг Тейтъм се разхожда гол до кръста в завидна форма през по-голямата част от екранното си време. Всъщност всички се справят задоволително с поверените им роли!

Всъщност истинската история и сериозен екшън започва едва тогава, когато в кадър се появи Кейн – генномодифициран получовек-полувълк, бивш военен (Чанинг Тейтъм). Той трябва да спаси нищо неподозиращата Юпитер (Мила Кунинс) и да разбие на пух и прах представите ѝ за света, да я измъкне от живота, в който всеки ден започва с „мразя живота си“… и да я поведе сред много внушителни екшън сцени, които първоначално не разбираш защо се случват. Защото съдбата е предопределила тя да бъде кралица. Е, разбира се, нямаше да имам абсолютно нищо против ако бяхме станали свидетели на трансформацията у младата Юпитер от чистачка до могъщата кралица на планетата, но все пак филмът е едва двучасов и трябваше да се занимава с други неща. Но и леко странно ми се стори как в един момент тя е вцепенена от шокиращите разкрития, а в следващия вече уверено цитира имперски закони член по член. И всичко това – съпроводено от такива специални ефекти, каскади и хореография, че има опасност в някой момент главата ти да експлоадира… и всички те са толкова реални, толкова умело са вплетени в заснетите сцени, че сякаш са истински и са се случвали по време на снимките. И следа няма от недодяланите изпълнения от рекламите, срещу които роптаех в началото. Не ми се мисли колко компютърна мощ е била необходима за обработката на това визуално пиршество, но шестте месеца закъснение е ясно за какво са отишли и те със сигурност не са били похабени на вятъра и чакането си струваше!

В едно са съчетани нещо подобно на Чикаго от наши дни, стиймпънк градове на отдалечени планети в неизвестни галактики и космически кораби! Битки в космоса, каквито не сме виждали от времето на „Междузвездни войни“, рисувани пиксел по пиксел.

Този филм може да служи за учебник по специални ефекти за всички, които смятат да използват такива във филмите си. По начина, по който „Матрицата“ навремето беше такъв и още има режисьори, които си чопват по нещичко оттам.

Jupiter Ascending

Гласувах за филма със 7/10. И смятам да го изгледам още няколко пъти – убеден съм, че съм изпуснал немалко неща, които ще ме впечатлят още повече. И това няма да са новите гравитационни ботушки на Пепеляшка, които първоначално носи добрата фея Кейн, а от темите за размисъл, които филмът поднася щедро. Любовната нишка дори няма да я споменавам…