Вграждане

„На всяка вода мост трябва, за да го тъпчат краката, да идват и да си отиват по техни си работи.“

Историята, разказвана във „Вграждане“ е простичка и позната на всички. За нея автори от българската литература разказват неведнъж, защото е народно поверие. Тази история, за вграждането, гледахме и в моноспектакъла „Български разкази“ на Мариус.

Простичката история, че за да е здрав мостът, трябва в основите му да се положи жертва. И как майстор Манол вгражда любовта на живота си – Неда в моста, който строи.

Всеки мост жертва иска; душа му трябва, да го крепи.

„Вграждане“ е спектакъл на Държавен куклен театър Пловдив. Спектакъл за възрастни, дори рекламните материали препоръчват възрастта на зрителите да е над 14 години. Кратичък, около час, но напълно достатъчни. Спектакъл, съвсем различен от всички останали, които съм гледал. Не защото е куклен театър – това не беше куклен театър. Различен, защото използва коренно различно изразно средство, за да разказва историята — краката на актьорите. Не подозирах, че дори и да се ограничи зрителното поле на височина от около метър, е възможно действието да се разиграва там и да е толкова запленително, че да не искаш да откъснеш поглед и за миг.

И идея нямам колко време е отнело за репетиции, за постигане на синхрон, за подготовка, нито колко камъни е трябвало да бъдат примъкнати, за да се случи, но със сигурност си е струвало – получил се е брилянтен спектакъл, завладяващ и интригуващ, такъв, който след като го преживееш, задължително препоръчваш на приятели, защото те е докоснал, защото си уверен, че възможно най-много хора трябва да го гледат. Спектакъл, който толкова ми хареса и ме беше погълнал в себе си, че ми идваше насред представлението да стана, да раздигам половината ред, и да зашия два шамара на тъпата патица, която снимаше със светкавица от втория ред и пречеше – добре че се намеси разпоредител от театъра и ме изпревари.

Съвсем открито призовавам всеки, който не го е гледал, да го направи. Струва си, много! Препоръчвам го, защото яе ви хареса, ще ви докосне.

Екипът, който печели съвсем заслужените аплодисменти:
Режисьор: Веселка Кунчева
Сценография и костюми: Мариета Голомехова
Музика: Христо Намлиев
Хореография: Стефан Витанов
Участват: Мария Атанасова, Михаела Андонова, Татяна Етимова, Живко Джуранов, Росен Русев, Александър Караманов, Христо Таков

Докъде може да стигне егоизмът на твореца? Докъде може да стигне, за да увековечи творението си? Къде е границата, която не бива да се прекрачва? Има ли такава граница? Човешкият живот е тленен, а произведението – безсмъртно. Грях ли е да отнемеш едното, заради другото?

Бог направил човека и му вдъхнал душа. Манол създал мост и вградил в него душа. Душата на любимата си. За да остане мостът. Завинаги!

35

Днес навършвам 35.

Казват, че рожденият ден е много специален ден. Денят, в който се обръщаме с поглед назад, правим равносметка на постигнатото дотук, съзерцаваме кои сме. Денят, в който се замисляме какво искаме да постигнем оттук насетне, как да продължим живота си напред.

През изминалата година имах своите възходи и падения, които ме накараха да се замисля за много неща.

За щастие днешният ми рожден ден ме заварва изключително щастлив и с усещането, че съм предприел правилните стъпки в посоката, в която съм избрал, за да стана този, който съм мечтал и съм си поставял за цел да бъда. Фокусирал съм се и върша онова, които съм искал да върша. Отне време докато това се превърне в реалност в България, но се оказа, че чакането си е струвало.

Имам прекрасни нови колеги, с които заедно задвижваме колелото на бизнеса в успешните начинания, които сме си поставили. Когато четете този текст, вероятно ще похапваме торта и ще обсъждаме как да бъдем още по-успешни. Засега задържам това в тайна, но със сигурност имам много за споделяне.

На рождения ми ден искам да благодаря на всички за подкрепата – че четете нещата, които пиша и споделям, че ми се доверявате (някои – на сляпо), за приятелството, за отделеното време, за това че сте част от живота ми. Благодаря ви! И наздраве!

И, ако прецените, можете да ми напишете нещо за спомен във Facebook:

Номинации за ИКАР 2014

Преди дни бяха обявени номинациите за наградите „Икар“ на Съюза на артистите в България. В предишни години нямах търпение да науча кои са номинираните и да залагам кой сред достойните е по-достоен да вземе наградата. Тази година нещо в номинациите не беше сякаш както трябва, номинациите изглеждат някак скучни, насилени. Дълго време размишлявах какво точно не е наред. Отговорът дойде от Маргарита Младенова: „Качеството в театъра категорично се занижи“. И малко по-детайлно вглеждане наистина показва това – номинирани са заглавия, които в друго време не биха и мечтали за забелязване. А щом сега са с номинации, значи театралната продукция в театрите в страната не е на особено високо ниво.

Христо Мутавчиев, като председател на САБ, определя и връчва награда ИКАР за чест и достойнство. Тя не се връчва всяка година, но през 2014 тя ще бъде връчена на актьора Михаил Хаджиилийков.

Награда ИКАР за изключителен творчески принос ще бъде връчена на актьорът Стефан Мавродиев. Припомням, че Стефан Мавродиев празнува юбилей през 2014 – навършва 70г. (По случая в Младежкия театър ще бъде поставена камерна пиеса, чието заглавие още е тайна. Успях да науча, че режисьор ще е Владимир Люцканов)

Гилдията на цирковите артисти излъчва награда за цирково изкуство на Сашо Петров Койчев и Алекс Сашов Койчев за приноса им в цирковата клоунада и пантомима.

Ето и останалите категории с номинации, както и моите кратки коментати и залози, където имам мнение:

Водеща мъжка роля

  1. Владимир Пенев за Арпагон в „Скъперникът“ от Жан Батист Молиер, реж. Лилия Абаджиева, Малък градски театър „Зад канала“
  2. Иван Бърнев за Г-н Форт във „Веселите уиндзорки“ от Уилям Шекспир, реж. Ръсел Болъм, Народен театър „Иван Вазов“ и Херкулес в „Херкулес и Авгиевите обори“ от Фридрих Дюренмат, реж. Ивайло Христов, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Стоян Радев за Градоначалника в „Ревизор“ от Николай В. Гогол, реж. Пламен Марков, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“

Стоян Радев. Изумителен е всеки път, във всяка различна роля.

Водеща женска роля

  1. Дария Симеонова за Камий в „Презрението“ по филма на Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия, реж. Крис Шарков, Театрална работилница „Сфумато“ и “Exodus Art”
  2. Жорета Николова за Нанси в „Морски пейзаж“ от Едуард Олби, реж. Петър Денчев, Народен театър „Иван Вазов“
  3. Лилия Маравиля за Г-жа Министершата в „Госпожа министершата“ от Бранислав Нушич, реж. Недялко Делчев,Театър „София“

Колебая се между Жорета Николова и Лилия Маравиля, но май повече клоня към Лилия.

Поддържаща мъжка роля

  1. Александър Кадиев за Клеант в „Скъперникът“ от Жан Батист Молиер, реж. Лилия Абаджиева, Малък градски театър „Зад канала“
  2. Атанас Атанасов за Труман в „Хората от ОЗ“ от Яна Борисова, реж. Галин Стоев, Театър 199 „Валентин Стойчев“
  3. Малин Кръстев за Тим в „Часът на вълците“ по Ингмар Бергман, реж. Десислава Шпатова, Младежки театър „Николай Бинев“

Колкото и да харесвам Малин, мисля че Александър Кадиев е по-заслужилият в случая. Гледах Атанас Атанасов в „Хората от ОЗ“ и не мисля, че е нещо забележително, заслужаващо да бъде отбелязвано с награда.

Поддържаща женска роля

  1. Александра Василева за Магазинерката в „Очите на другите“ от Иван Димитров, реж. Марий Росен, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Ина Добрева за Елена в „Презрението“ по филма на Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия, реж. Крис Шарков, Театрална работилница „Сфумато“ и “Exodus Art”
  3. Надежда Петкова за Дойката в „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, реж. Петринел Гочев, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово

Надежда Петкова. Целият спектакъл на Петринел Гочев е страхотен и забележителен и горещо го препоръчвам!

Дебют

  1. Гергана Змийчарова за Жулиета в „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир, реж. Петринел Гочев, Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово
  2. Красимир Василев за Асенчо във „Възвишение“ по романа на Милен Русков, реж. Иван Добчев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  3. Тея Сугарева за режисурата на „Робин“ от Анна Топалджикова, Камерен театър „Възраждане“
  4. Явор Веселинов за режисурата на „Малки ритуали за сбогуване“ от Оля Стоянова, Драматичен театър „Никола Й. Вапцаров“ – Благоевград

Наистина ми е малко странно това смесване на артисти и режисьори в една категория. Чудно ми е как на кантар журито ще сложи и оцени начин на мислене и поглед към света/текста, от една страна, и от друга – материализираният образ, действието. Предлагам на САБ да учредят отделна категория за режисьорски дебют, и без друго и двете ми колебания са за артистите. И колкото и добра и различна Жулиета да беше Гергана, Краси Василев просто ме отвя като Асенчо.

Майсторско техническо осъществяване

  1. „Времето на кварките“ – интерактивна театрална инсталация на тема квантова физика, идея и режисура Гергана Димитрова, Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“
  2. Дисни трилър от Филип Ридли, реж. Стайко Мурджев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  3. „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго, реж. Лилия Абаджиева, Театър „София“

Колебанията ми са между „Дисни трилър“ и „Парижката Света Богородица“, но и двете заглавия не са „УАУ!“ по отношение на тази категория. Колкото и да ги харесвам и препоръчвам, ако това е най-доброто от родните сцени, значи театърът е в някаква творческа дупка. Залагам на „Дисни трилър“, защото провокира дълги размисли по темите, които засяга и разглежда.

Режисура

  1. Иван Добчев за „Възвишение“ по романа на Милен Русков, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив
  2. Крис Шарков за „Презрението“ по филма на Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия, Театрална работилница „Сфумато“ и “Exodus Art”
  3. Лилия Абаджиева за „Скъперникът“ от Жан Батист Молиер, Малък градски театър „Зад канала“

Лилия Абаджиева. Въпреки всичко. Наистина е изумително, че „Възвишение“ е с номинация – да, може да не съм гледал най-доброто представление, даже не съм гледал представление, предназначено за публика, но режисьорското решение едва ли коренно се е променило в рамките на 24 часа, че да преобрази постановката до неузнаваемост. Наистина не ми се мисли какво се случва в малките театри и какво е качеството на режисьорските решения, честно!

Сценография

  1. Венелин Шурелов и Елица Георгиева за „Напразни усилия на любовта“ от Уилям Шекспир, реж. Крис Шарков, Театър „София“ и „Канкун“ от Жорди Галсеран, реж. Стилиян Петров, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
  2. Мира Каланова за „Ревизор“ от Николай В. Гогол, реж. Пламен Марков, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
  3. Петър Митев за „Дисни трилър“ от Филип Ридли, реж. Стайко Мурджев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив

Прави ми впечатление, че вече отсъства категория „костюмография“. При все, че сценографията на „Дисни трилър“ е интересна, вероятно можеше да е още по-детайлна в напластяването на спомените от миналото. Добра е, това е безспорно, но наистина мисля, че Мира Каланова заслужава наградата. За да не се бият кой да я съхранява Венелин и Елица 😀

Авторска музика или оригинално музикално оформление

  1. Милчо Левиев за „Веселите уиндзорки“ от Уилям Шекспир, реж. Ръсел Болъм, Народен театър „Иван Вазов“
  2. Георги Георгиев (Остава, Homeovox) за „Напразни усилия на любовта“ от Уилям Шекспир, реж. Крис Шарков, Театър „София“
  3. Петър Дундаков за „Талантливият мистър Рипли“ от Филис Наги, реж. Стайко Мурджев, ТМПЦ – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и „Дисни трилър“ от Филип Ридли, реж. Стайко Мурджев, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив

Тук бих заложил на Петър Дундаков. Повече заради „Талантливият мистър Рипли“, отколкото за „Дисни трилър“. Въпреки че детската песничка си е доста страховита…

Куклен спектакъл

Номинациите са излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство:

  1. „Аз, Сизиф“ драматургия и режисура Веселка Кунчева, Продуцентска къща „Контраст филмс“ ООД
  2. „Басни“ по Лафонтен, реж. Бисерка Колевска, Държавен куклен театър – Бургас
  3. „Бурята“ от Уилям Шекспир, реж. Катя Петрова, Столичен куклен театър

Индивидуално постижение в кукленото изкуство

Номинациите са излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство:

  1. Ана-Мария Лалова за Вещицата в „Джуджето Дългоноско“ от Вилхелм Хауф, реж. Бисерка Колевска, Държавен куклен театър – Сливен
  2. Свила Величкова за сценографските решения на „Басни“ по Лафонтен, реж. Бисерка Колевска, Държавен куклен театър – Бургас и „Джуджето Дългоноско“ от Вилхелм Хауф, реж. Бисерка Колевска, Държавен куклен театър – Сливен и костюмите на „Професия Лъжец“ спектакъл на Стефан (Теди) Москов, Държавен куклен театър – Варна
  3. Христо Йоцов за музиката на „Бурята“ от от Уилям Шекспир, реж. Катя Петрова, Столичен куклен театър

Критически текст

Номинациите са излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите:

  1. Деляна Манева за книгата „Предизвиканото тяло“, Издателство „Ciela”
  2. Камелия Николова за книгата „Българският театър след 1989 и новата британска драма“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
  3. Ромео Попилиев за книгата „Съпротивата на драмата в драмата за съпротивата“, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“

Драматургичен текст

Номинациите са излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите:

  1. Елена Алексиева за драматургичния текст „Глас
  2. Стефан Иванов за драматургичния текст „Между празниците“
  3. Яна Борисова за драматургичния текст „Хората от Оз“

Между Елена Алексиева и Яна Борисова се колебая, но вероятно ще се спра на Елена Алексиева, защото текстът ѝ е изключително семиотично напластен и богат, истински празник за четящите хора. При Яна Борисова е просто текст за театър, да, интересен и провокативен, но аз съм за насърчаване на дълбочината зад думите.

Съвременен танц и пърформанс

Номинациите са излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства:

  1. „Monocrossing“ – мултимедиен танцов пърформанс на Derida Dance
  2. „Тълковен речник“ – музикално танцов пърформанс на Сдружение за съвременно алтернативно изкуство и култура „По действителен случай“
  3. „Танцувам Мария Калас“ – идея, хореография и танц Галина Борисова

Златен глас

Номинациите са излъчени от Гилдията на актьорите, работещи в дублажа:

  1. Ани Василева за ролите и в „Новите съседи“
  2. Здравко Методиев за Спондж Боб в „Спондж Боб“
  3. Николай Николов за полк. Ханс Ланда в „Гадни копилета“

Експеримент с Like-a. След края?

Like is killing communication

Когато в началото на декември споделих за намерението ми да се откажа от използването на бутона Like за поне един месец (или поне да направя опит), начинанието ми беше прието сякаш с насмешка. Въпреки това не се отказах да пробвам да удържа на изкушението и да направя опит за детоксикация. Месецът отмина и ето че сега, 30 дни по-късно, не страдам от някаква форма на абстиненция и не откривам липса в онлайн социалното ми общуване или поведение. Дори напротив.

Още преди да си наложа ограничението, в изключително малко от случаите ползвах бутона за да споделя нещо с приятели или последователи. Това важи основно за съдържания, открити извън Facebook, но които съм сметнал, че биха били важни или интересни за хората в социалните ми кръгове (добре де, списъци) във Facebook. Може да съм олдскуул, но предпочитам да копирам адреса, да махна от него (когато има) някакви ненужни допълнения, след което да го споделя с коментара си в мрежата. Въпреки че ми допада идеята зад Ticker-а, реакциите ми не са с цел често появяване там и така да привличам вниманието на приятелите ми върху действията и споделянията ми. Още повече, че в новия дизайн на Facebook този инструмент за следене в реално време на случващото се не е толкова натрапчив и не работи по този начин.

Използването на бутона Like във Facebook ме ограничаваше по някакъв начин в писането на коментари. Натискането му беше достатъчната лепта, но това не изразяваше емоцията, която е провокирала натискането. В някои случаи, когато откриех някое съдържание, което исках да споделя на свой ред, натисках Like, за да покажа на автора, че ми е харесало и затова го споделям. В някои случаи обаче споделях неща, които не харесвам и не одобрявам. Затова спрях да го правя. Харесването. Днес пиша още повече коментари (не само във Facebook) и споделям адекватно моите впечатления и мисли. В социалния уеб няма място за автоматизирани реакции. В повечето случаи коментарите, които оставях, довеждаха до започването на разговори (друг път самите те бяха обект на лайк-а). Затова и написах на ръка лично съобщение с пожелание за Новата година на всеки от моите приятели във Facebook. Така на стари и забравени приятелства беше изтупана прахта и поговорихме за първи път от много време. Други пък намериха тази ми практика за обидна. Но това е друга тема.

В първите дни след началото на „диетата“ беше сложно и на няколко пъти се налагаше да натискам повторно, за да премахна харесването си. Спирането с практиката ми освободи време за ценни неща – преди просто харесвах на пръв поглед интересни неща, без някаква реална причина – просто като генератор на активност. Не ми харесваше, сега обръщам повече внимание на всяко споделяне и обмислям дали то заслужава някаква реакция. В повечето случаи получава подминаване – защото много от съдържанията не са споделени, за да провокират някаква реакция. Като се замисля, аз също споделям такива неща, нещо като отметка към съдържание или файлове, напомняне към себе си, в някакъв по-подходящ момент да се върна към него.

Експериментът ми приключи, но мисля да не се връщам към старите си навици – вероятно ще се случва тук-таме да харесам нещичко, но ще е по-скоро изключение, отколкото както досега – правило. Действието не бива да изпреварва мисълта, а натискането на бутона е демонстрация точно на това. В съчетание с нежелание за размисъл и формулиране на адекватна реакция, ако е нужно.

Имам опасението, че експериментът ми и резултатът от него ще остане неразбран – изглежда странно, макар и да звучи логично. Мнозина вероятно няма да (си) признаят, че са се подвели по мейнстрийма, приемайки за нормално нещо безсмислено. Живеем във време на непрекъснати, бързи и резки промени и е важно да се поставят на изпитание старите неща, които присъстват и днес. Именно затова предприех кръстоносен поход срещу един нищо и никакъв бутон. Не защото няма други по-важни неща в мрежата. Отделно, че ми е интересно да наблюдавам кой и кога и в кои случаи използва харесването за моите съдържания. Нищо, че аз вече не го правя.

Замислям се за стойността, за възвращаемостта, която получаваме от такива на пръв поглед дребни неща, защото те определят една по-мащабна картина на онлайн потребителския профил и поведението ни. Аз използвам уеб за да откривам нови и интересни неща, да откривам нови възможности и да правя изборите, които ми се предлагат в него. Да изследвам казуси и да експериментирам с тях, за общусване и за откриване и комуникация с експертите в областите, които ме интересуват… Затова се замислям как прекарвам времето си онлайн (връщност това разделение на он и офлайн не съществува, тъй като сме непрекъснато свързани с мрежата), как аз се възползвам от това и каква стойност донасям аз за другите и какво си заслужава да бъде изпробвано в заобикалящия ме дигитален свят, по какъв начин свързаността ни може да бъде оптимизирана по начин, който да носи полза за всички. А „харесването“ със сигурност не носи след себе си такава полза.

Награда за „Глас“

Новината:

Кадър от представлениетоГлас“ е едно от двете заглавия на Пловдивска сцена, които ми направиха впечатление през отминалата година и открито мога да препоръчам (другото е „Дисни Трилър“, постановка на Стайко Мурджев). Прекрасно е, че положеният труд се оценява и че „Глас“ е бил оценен и от обществото на независимите театрални критици.

Искрено се надявам, че и публиката го оценява по достойнство.

Поздравления и честито на целия екип, съвсем заслужена награда!