Categories
Шум зад кулисите

Коя е Виктория Глас

Вероятно е голямо предизвикателство за коя да е актриса да играе Мария Калас в биографична пиеса за великолепното сопрано. Вероятно е още по-голямо предизвикателство текстът да се окаже не съвсем биографичен и да разглежда Калас от гледна точка на нейната [измислена] дубльорка Виктория Глас. Мисля си, че е значително по-сложно да влезеш в кожата и изиграеш образ, който е винаги в сянка, получава аплодисментите, които са за него, но са адресирани за друг човек. В текст, който изследва превръщането на обикновените хора в звезди…

Това се случва в момента в пловдивския театър, на камерна сцена. Млад и надъхан екип започна днес репетиции на сцена на заглавие, което звучи доста предизвикателно като начинание. Сценичният екип строи отчасти готовия декор, затова набързо спирам до всеки от постановъчния екип, за да разменим по няколко думи.

Пиесата се казва „Глас“, това ще е името и на постановката. Автор е Елена Алексиева, която изглеждаше възхитена, че е част от постановъчния процес, а не изолирана от него. Подобна радост, че тя е наоколо долових и у останалите, което предрича, че приказката „Пази, Боже, да ти се случи да работиш с жив автор!“ в случая не важи.

Премиерата ще бъде на 16 април (с предпремиерно представление точно след месец, на 15 април).

Всъщност „Глас“ не е непознат текст – той е бил представян в Пловдив и София от актрисата Ивана Папазова като част от инициатива, наречена „театър на маса“.

Глас
(снимката е от страницата на Галерия Снежана във Facebook)

Именно Ивана ме покани да се срещна и запозная с хората, с които работи по спектакъла. Подходих неуверено, почти бях на ръба да се откажа и да не отида, защото не познавах нито текста, нито авторката му, а за режисьора Калин Ангелов само бях чувал (макар и все добри неща), но не познавах и не бях гледал негови работи. Въпреки че много ми се искаше да гледам „Васа Железнова“, която той постави в Търново преди време. Дългия разговор с него оставих за по-късен етап, когато все пак успея да прочета „Глас“, не ми беше интересно да си говорим общи неща, а без да съм си свършил домашното, няма как да се случи интересен диалог. Да, той вероятно и сега можеше и би ми разказл подробности и детайли, но за мен по-интересно на този етап беше общото усещане, нагласата, тръпката от началото…

Заприказвах се с Елена Алексиева, непринудено, без да ѝ тикам диктофон в лицето. По-интересно ми беше в неофициален разговор да науча повече за нея и текста ѝ. „Официалния“ разговор и допълнителни въпроси оставих за пресконференцията или ако се засечем преди това. По-късно разбрах защо ми е било любопитно и приятно да си говорим с нея – оказа се, че е доктор по семиотика, което аз като фен на Еко, надуших някак в начина ѝ на мислене и изразяване.

Всъщност пиесата „Глас“ има интересна история – текстът е създаден за ученичка на Снежина Петрова, която пожелала да изиграе Калас. Оказало се, обаче, че създаденият текст не срещнал приемане и се очаквало да бъде радикално променен, за да напасне на очакванията и представите – нещо, което не е по вкуса на никой [жив] автор, оттам и приказката от по-горе.

Така пиесата остава в оригиналния си вид и в изчакване на своя момент.

Не разбрах точно как е достигнал до Ивана, но следва сцепление между текст и актьор и това е нещото, което впечатлява Калин Ангелов, който предлага да го реализират на сцена. В този екип вече авторът е ОК да прави промени на драматургичната основа, където и ако се налага по искане на режисьора или заради специфики на актьорската игра.

Оттам насетне процедурата е ясна – обсъждания, изследване на образа на Мария Калас, нейните жестове, гледане на нейни изпълнения и анализирането им, следват уроци по пеене, репетиции на маса, за да се стигне до днес, когато е време да се започнат репетиции и на сцена.

Ивана изглеждаше напрегната, но и силно фокусирана върху начинанието си, недотам разговорлива, но весела – как и защо текстът я вълнува, ще ми е любопитно да науча от нея по-нататък, когато спектакълът вече започне да придобива форма, а напрежението започне да отшумява. Със сигурност ще се срещнем отново, за да ми разкаже как вървят репетициите преди напрежението да се върне, засилвано от предстоящата премиера. Нямам абсолютно никакви съмнения в отдадеността ѝ към ролята си – познаваме се, гледал съм я в много и все различни роли, знам как отговорно подхожда към ангажиментите си. Знам че и тук ще успее да ме изненада и да ми предложи истински театър. Нямам търпение за следващата ни среща, вероятно по-дълга и нарочна, за да си говорим повече затова коя е Виктория Глас и за сложността от изиграването на герой, който е сякаш противоположност на суетната актьорска същност.

Оставих ги да репетират на спокойствие, но „Глас“ е начинание, което разбуди любопитството ми, ще следя развитието му и как еволюира от фрагменти текст до изпълнение на сцена. И ще ви държа в течение. Видите ли програмата за април на театъра, бързайте към касата за билети! Ще си струва!

Categories
Шум зад кулисите

Владо Пенев: Станах министър, за да върна морала – Лайф.dir.bg

Владо Пенев: Станах министър, за да върна морала – Лайф.dir.bg.

„Предложението беше неочаквано. Първата ми реакция беше да откажа, но след известен размисъл си дадох сметка, че в интервютата, които давам напоследък, постоянно говоря, че са забравени или са изгубили смисъла си понятия като морал, чест и достойнство. Много страдам на тази тема и реших да се опитам с личен пример да върна смисъла на тези думи. Надявам се, воден от тях, да довърша започнатото от Вежди. Това са мотивите и намеренията ми. Как ще ги осъществя, ще кажа, след като се запозная с нещата“

Прекрасно, най-сетне ще имаме културен министър на културата.

Статията завършва с препредадени думи на Вежди Рашидов: „може да са се разчита на професионалистите, които от десетилетия работят в Министерството на културата.“

И това е фундаментален проблем на това министерство – вътре са се загнездили скални орли и (освен че отказват да отлетят към отвъдното) сеят соц разбирания, които Вежди Рашидов нарича професионализъм. Културното министерство трябва да се изчисти от всичкия нафталин и да се проветри за свежите идеи и развитието на културата в страната. Трябва да се сложи край на културната мафия – октопод, чието тяло е загнездено именно в министерството, докато пипалата са плъзнали из институтите.

Нелека е задачата на Владо Пенев и искрено се надявам да се увенчае с успех. Пожелавам му го, защото българската култура го заслужава!

Categories
Шум зад кулисите

Театърът умря! Да живее Театъра!, Конфликтно, FORMALNO

Театърът умря! Да живее Театъра!, Конфликтно, FORMALNO.

Едва ли има някой любител на театъра в България и който следи процесите в него, който да не е на мнение, че онова, което от Министерство на културата гордо наричат „театрална реформа“, всъщност е тотално недоразумение, плод на необмисленост, отчасти дори некадърност. Странно е защо никой директор на театър (вероятно с изключение на Владлен Александорв във Пазарджик, който заради това не получи подновяване на договора) не скочи срещу нея, а удовно се бяха свили в креслата си, и сега изведнъж започнаха да изграждат мнение, което да изразяват. Не е само Пламен Панев. Системата е изгнила и ако искаме да не се пренесе гнилото и в театъра, трябва да бъде сменена – ако трябва, с яко рязане до кокал.

Иначе си плюем по имагинерни майки, керванът си върви, кака вече се ожени…

Categories
Mobile

Някакви размисли за отборната игра и конкуренцията (в Ingress)

Ingress logos

Когато преди време писах за последното ми увлечение – играта Ingress на Google – споделих опасението си, че нещо не е съвсем както трябва.

И тук, както и в реалността, сякаш доказваме на света, че колкото и нещо да е колективно занимание, не умеем да го вършим заедно, в екип.

Това продължава да е факт – отборната игра в Пловдив липсва и вероятно никога няма да се случи (а дори и да станем свидетели на промяна в механиката на играта, която създава необходимост от екипна игра, по-скоро имам усещането, че ще видя отлив на играчи, отколкото на организирането им). Като допълнение, един месец по-късно мога да добавя и още нещо. Когато играта/заниманието е отборно, освен уважението към играчите или участниците от отбора, трябва да го има и уважението към противниковите сили. Дори в занимания, от които се очаква да прецакаш другите, да демонстрираш тактика, хитрост и надмощие, за да спечелиш, уважението към противника е от основно значение и важност. Това много силно важи и за Ingress и е фундаменталното нещо, което сякаш остава неразбрано нито от нашите, нито от другите (умишлено отново няма да издам към коя фракция съм се присъединил).

В отборната игра, особено когато играта е безкрайна и реално няма финал, нито победа или тотално надмощие на едните над другите, за да продължава играта, именно това уважение е в основата на продължаващата игра. В момент, в който си мислиш, че си прецакал противниците си, завладял си всичко и не им даваш възможност да припарят до портал (в случая е портал, но може да е друго, това важи и може да се разглежда и по принцип), това не е победа, а загуба. Защото дори и в този момент ние можем да продължим да играем и да трупаме опит и да събираме предмети от вражеските съоражения — дори без да се налага да ги превземаме. Да, по-бавно и значително по-монотонно, но може да продължи да се случва (изчислих, че за два часа обиколко из града по установен маршрут могат да събирам по 10 000 точки опит за едно излизане), докато уж спечелилите противници остават без възможност за игра, само очаквайки някой от нас да превземе нещо, за да могат да му се нахвърлят като изгладнели хиени с единствената мисъл да вземат някоя-друга точка… Защото владенията им не им носят дивиденти в точки, само единствено в предмети, които да използват срещу нас, стига ние да решим да завладеем нещо (а ние нямаме нужда да го правим, нали?)

Това, че нещо не е забранено, не значи задължително, че е позволено или приемливо – хората не обичаме ограниченията, забраните (и когато ги има, търсим начини да прецакаме системата или да ги заобиколим). В игри като Ingress реално може да се контролира целият град и да не се дава възможност на противника да диша, да вдигне глава. В безкрайна игра подклаждането на желанието у „врага“ да играе е в основата на собственото ти забавление и гаранция, че също ще можеш да играеш пълноценно. И може идеалният край да е с тотално доминиране на едните над другите, но на локално ниво ако се случи, това лишава и двете страни от реалната игра, в търсене на опити за прецакване на системата и игра по алтернативни начини. Странно е, че това се случва в Пловдив, където очевидно сме привнесли шопското „Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле“ (което пък не се наблюдава там или на други места, единствено се случва в Пловдив). Което обаче не е точно желаният ефект. Тъжното е, че никой не се е замислил досега върху нещата, а един от съотборниците ми, когато му споделих тези ми размисли, а-ха да ме попита дали съм си пил хапчетата…

Не можеш да играеш шах сам. Дори да се случи и да се опиташ да го правиш, притежаваш само един мозък и опитите да се раздели мисълта на две, за двете страни, завършва с провал – защото едната страна (често тази откъм играча) се фаворизира за сметка на играча и се мислят начини за прецакване на отсрещната. И в Ingress е така, макар да не е шах.


За съжаление това се наблюдава и в бизнеса – реално не сме свидетели на конкуренция, на опити за предлагане на още повече на клиентите, а на опити за прецакване на другите, за да могат техните клиенти да дойдат при нас. Което не води до подобряване на предлаганата стока/услуга. Свидетели сме на реална омраза, вместо на истинска конкуренция. Между двете има разлика. И също е много, много тъжно.