Cloud Atlas / Облакът Атлас

Нелепо е у нас книгите, довели до създаването на кино шедьоври, да се появяват едва след успеха на филма. Или никога да не достигнат до българския читател, ако филмът просто не струва. Романът „Облакът Атлас“ на Джон Мичъл излиза през 2004 и печели доста награди. Непонятно е защо едва след премиерата на филма малко издателство дръзва да го предложи на българския пазар, разчитайки не на литературните заслуги и постижения, а на филмовата екранизация. (романът се предлага на български под шапката на издателство „Прозорец“, струва 16 лв и, разбира се, вместо оригиналната корица, разчита да привлича допълнително вниманието с постера на филма. От доста време в Хеликон се предлага на английски, също на поносима цена.)

За филма „Облакът Атлас“ бях писал, че ще е грандиозен, след като изгледах трейлъра. Дали провал или успех, това от него нямаше как да се каже. Сега вече знам кое от двете е.

Романът, за който бях чувал няколко пъти, но така и не ми беше попадал доскоро, е достатъчно провокативен (доколкото успях да изчета от него), че съвсем заслужено авторът твърди, че е нефилмируем – шестте истории, които описва, са на пръв поглед далечни и несвързани, с голям брой герои и действие, разпръснато между векове и континенти.

Всички са свързани. Всичко е свързано. Това е подзаглавието на филма и на тази взаимосвързаност ставаме свидетели по време на 172-минутния филм, както и по време на романа. В романа всяка история бива прочетена или разказана от главния герой в следващата. И във филма това е застъпено, но тази връзка между тях е най-незначителната, както се оказва.

две реплики, от две различни истории, доволно достатъчно отделени времево една от друга (за съжаление – на английски, защото не успях да открия къде са в романа при бързото му прелистване):

Сонми-451: „…from womb to tomb, our lives are not our own…“

Госпожа Хоръкс: „Our lives are not our own. We are bound to others. Past and present. And by each crime and every kindness, we birth our future.“

Поради особености на структурата си (всяка история е разказана по различен начин), романът е претърпял известна промяна, когато е подготвян сценарият. Това не намалява удоволствието, в никакъв случай, дори напротив – предлага почти същото, пречупено през призмата на друго изкуство, с неговите изразни средства и похвати. Дотолкова филмът преосмисля романа и режисьорите са направили дълбока дисекция и са го осмислили при създаването на сценария, че е на практика съвсем различн продукт. Екранизацията едно към едно няма как да е успешна. Защото историите в романа следват една след друга, като всяка изведнъж прекъсва в ключов момент. Първата дори буквално свършва в средата на изречението. Това за незапознатите в началото изглежда като грешка на издателство/печатница, а не като похват, но е супер готино. Когато Първите пет истории свършат неочаквано, шестата следва цялата. След което всичко се обръща и всяка от историите започва отзад напред да разказва продължението, довеждайки я до финал. И когато затворите книгата, осъзнавате, че сте приключили там, откъдето сте започнали – с края на първата история (която не е рамков разказ, каквато е историята на Шехерезада и Шахриар в „Хиляда и една нощ“!)

Грубо, структурата на романа изглежда така: 1-2-3-4-5-6-5-4-3-2-1

Това няма как да бъде успешно на кино. Затова брат и сестра Уашовски, заедно с Том Тиквер, разчупват структурата и всички истории се развиват паралелно, но все така фрагментирано, прескачайки от история в история.

Не искам да разказвам шестте истории, нито да разкривам главни герои и сюжетни нишки. То всъщност героите не са герои, персонажи, в смисъла, в който сме свикнали да си ги представяме, а отделни типове характери, подложени на изпитания на моралните ценности в различна епоха (това обяснява защо всички водещи актьори и актриси играят повече от една роля – те не представят отделни персонажи, а характерите им).

Още докато гледах филма (защото книгата я докарах донякъде, след което спрях, защото стана ясно, че излиза и на български) имах странното усещане, че гледам пиеса на Шекспир. В пиесите на Шекспир единствено съм срещал „развлечение за всеки“, по нещичко за всеки отделен зрител – от дребните занаятчии до висшите особи в кралския двор, за всеки има по нещичко, което да припознае за свое или се отнася до него. Съвсем ясно припознах два момента като свои:

  • „Недочетената книга е като незавършена любовна история.“ пише Робърт Фробишър до Руфъс Сискмит, сякаш да ми напомни, че трябва на всяка цена да дочета романа.
  • Вторият момент не успях да открия в книгата, но във филма звучеше горе-долу по следния начин: „Имах една приятелка, която ме караше да чета Кастанеда.“

Филмът несъмнено ще привлече повече внимание и повече хора ще го гледат, отколкото ще прочетат романа, за съжаление. Въпреки това филмът е изключително добре реализиран, в ролите виждаме изключителните изпълнения на Джеймс Д’Арси, Бен Уишоу, Ксун Зу, Джим Стърджис, Хю Грант, Кийт Дейвид, Джим Броудбент, Хюго Уийвинг, Холи Бери, Том Ханкс, Сюзан Сарандън, Дууна Бай, Дейвид Гиаси. Зад камерите са Джон Тол, Франк Грибе, които очевидно много добре си разбират от работата. За Уашовски и Тиквер няма никакво съмнение. Първите навремето ни отнесоха главите с Матрицата, вторият познаваме от „Run Lola Run“. Има го моментът, в който подлъгани от надписа „от създателите на Матрицата“, тълпи неориентирани зомбита близат в салона в очакване на доза „още от същото“. Сори, филмът въобще не разчита на супер-дупер ефекти, а за да разкрие потенциала си е нужно солидно количество мозък и правилното му използване (реално и Матрицата засягаше доста теми за размисъл, напр. теориите за социален контрол на Мишел Фуко и Жан Бодрияр, но зомбитата гледаха екшъна и ефектите, без да обръщат внимание на сериозните неща. Тук не става така.). Да, много теми от „Матрицата“ се прокрадват и тук, няма как да не се направи връзката или някой да има съмнения, че това са Уашовски.

И за филма, и за романа мога да изпиша още много, при това все положителни неща. Вероятно единственото, което ми направи впечатление и може да се нарече донякъде негативно, е финалът на филма и то единствено защото няма друга планета, годна за живот толкова близо до Земята, че тя да е толкова отчетливо видима в нощното небе. Иначе всичко друго си беше бижу.

Силно препоръчвам да не се лишавате и от двете, без значение реда, но предвид че филмът все още се върти в кината, вероятно е по-добрата идея да започнете от него – усещането при гледането му в киносалон е различно, емоциите са по-силни… А ако нямате проблем с разкриване на елементи от сюжета, прочетете и ревюто на романа в Книголандия.

В imdb гласувах с деветка за филма. Със сигурност ще го изгледам още няколко пъти, когато излезе на DVD.

В очакване на Клетниците

На 4 януари 2013 (ако светът не вземе, че свърши преди това) е премиерата (за България) на филма „Клетниците“. Предполага се, че читателите, достигнали дотук, знаят за романа и са го чели поне веднъж в живота си. Ако някой е пропуснал, тихомълком да навакса.

КлетницитеLes Misérables“ няма да е класическа екранизация на романа. Предполага се, че всички (вече) са чели, познават сюжет, герои, действие, гледали са поне една от многобройните екранизации от последните години или някоя от телевизионните адаптации.

Вместо това ще е мюзикъл и Том Хупър (режисьорът) ще разчита освен на актьорския талант на имена като Хю Джакман (Жан Валжан), Ръсел Кроу (Жавер), Ан Хатауей (Фантин), Саша Коен, Хелена Бонъм Картър (семейство Тенардие)…, и на певческия им талант. Ролята на Козет е поделена между две актриси – малката се играе от Изабел Алън, докато порасналата – от Аманда Зейфрид.

Очертава се да е супермащабна продукция. А най-хубавото е, че кастът изглежда поразително и съвсем точно пасва на представите ми за героите. Вижте:

Вече има трейлър, които допълнително да нажежава очакването.

Лично аз нямам търпение. От доста време е в списъка ми с филми за гледане в imdb и вече искам да се потопя в атмосферата. Ето и едно видео, в което главните виновници разказват малко повече за продукцията.

От голямата идея до бизнес план

В началото на октомври гостблогнах при Жюстин, в раздела за предприемачество, за идеите и как само великите идеи могат да бъдат успешни и как се стартира с идея. Как идеята се развива, еволюира и се превръща в бизнес. Вероятно трябва да се върна и да блогна за другия възможен старт – когато имаш подходящ екип.

Когато публикувах за идеите и как те трябва, докато са още големи, да бъдат разписани, за да се провери обхватът им и дали си струва да бъдат реализирани (защото само големите идеи си струват), дискусията в коментарите пое към бизнес планирането и създаването на бизнес план. Тогава не разбрах защо Тишо се хвана за стоте страници, но дискусията беше полезна, приятна, макар и леко в страни от темата, нещо като продължение.

Тишо е публикувал размишленията си относно бизнес плановете в блога си. Много добро четиво, отделете му няколко минути.

Вероятно това, което бих добавил, е че колкото бизнес планът се създава за пред инвеститори, съдружници и пр. чужди на идеята хора, негова версия е добре да съществува и за лично ползване – излагането на мислите в писмен вид, за да се следва линията на развитие, да няма хаотичност и непредвидени реакции, решения, действия… Разбира се не всичко може да бъде предвидено предварително, но до голяма степен шаблонът може да бъде установен. Да, времето е различно, начинът за правене на бизнес се е променил драстично от начина, по който е описан в дебелите книги.

И това не е нещо лошо, дори напротив – позволява по-голяма креативност, гъвкавост и добро планиране на времето.

Списъци с интереси във Facebook

Списъците не са нещо ново във Facebook. Те съществуват от доста време като начин за групиране на приятелства и познанства. Миналата година бяха попроменени, за да бъдат по-използваеми и бяха добавени т.нар. „умни списъци“, които се създават автоматично, а през март тази година бяха добавени и списъците с интереси, които позволяват още по-голям контрол. Още когато бяха пуснати, споделих, че са нерелевантни.

Въпреки това, ако са правилно изградени, те могат да са много полезен инструмент. Драмата от последните седмици околко промените в EdgeRank припомниха за съществуването на списъците с интереси.

Имам създадени доста списъци, като някои от тях са публични (и можете да се абонирате за тях):

Тайната е в създаването на интересни и актуални списъци, които съдържат само страници, по възможност – на по-обща тематика – така списъците ще съдържат само тематичните за интереса споделяния. Защото хората са различни, интересуват се от различни неща и споделят за тях. И в един момент се оказва, че напр. сте се абонрали за едно, а получавате друго като съдържания. Въпреки това експериментално създадох и списък с хора – за българските актьори и актриси – този списък включва предимно и основно личните профили на артистите.

Създадох и един полутаен списък, в който съм само аз – за онези, които искат да следят цялата ми (хипер)активност във Facebook.

Всички тези списъци не претендират за изчерпателност и пълнота, непрекъснато следя за нови страници (и хора), които да добавям към тях.

Защо е полезно да се следят (чужди) списъци? Защото това позволява получаването и научаването за споделянията на страници с конкретна насоченост без да се налага те да бъдат харесвани (Facebook има ограничение от 5200 харесвани страници).

Списъците и тяхното използване изискват една малко по-различна от стандартната употреба на Facebook – много неща се случват отвъд основния поток, и когато се изгради навик за следене на новости в списъците, се разкрива потенциалът, който крият.

Firefox Social API

Преди 8 години, когато Firefox пусна първата си версия уеб изглеждаше коренно различно. Firefox бяха алтернатива на недолюбвания от мнозина Internet Explorer и бързо спечели любовта и приемането на голям брой потребители, които видяха в него начинът да се наслаждават на уеб пълноценно.

По-късно, когато вече беше набрал сила и когато вече имаше свои конкуренти, Firefox позволи разработката на приложения, които да работят в браузъра. Това им осигури още по-доброто приемане и използване от още по-широк кръг потребители. Мнозина вероятно още помнят тази революция.

После Google Chrome започна да отхапва все по-солидно парче от баницата, придърпвайки потребители заради бързината и стабилността си, по-малкото изисквани ресурси и пр. Firefox започнаха да изостават, задълбани в проблемите си. Аз също бях сред мигриралите към браузъра на Google.

После Social започна да се случва все по-засилено и да е все по-мейнстрийм, а браузърите сякаш не успяха да намерят начин да го интегрират успешно и да предложат добро преживяване. Така се роди Flock, чиято цел беше да е социален браузър. Първоначално ползваха Firefox за основа, после мигрираха към Chromium, но нещо не им се получи и умряха. После се показа RockMelt, който върху Chromium интегрираше Facebook и Twitter в себе си. Не знам какво беше приемането му, но или е било незадоволително, или настъпили промени във Facebook и ограничения на API на Twitter доведоха до префокусиране и стартиране на различна услуга, различен браузър, с различно преживяване, засега само за iPad.

От доста време Social не е просто отделен таб (или табове) в браузъра, а нещо повече. За някои е начин на живот, за други – начин за бизнес…

Mozilla очевидно са достигнали до същия извод, затова са включили във Firefox (от версия 17) техния Social API, който като демонстрация на възможностите интегрира Facebook Messenger.

Всъщност вече съм писал за това, когато още беше експериментално.

За тези, които не знаят, Facebook Messenger е същото по-горно прозрение, че social не е само таб или само в един сайт, а и е опитът на Facebook да се наложи като основно средство за комуникация. То е комбинация на Ticker (клюкарката, която показва действията във Facebook) заедно с чата. Така може да се следи какво се случва във Facebook и да се разговаря с приятели без да е отворен facebook.com. Десктоп приложението за Windows е голяма глупост, излишно заемаща ресурсите на компютъра, но тази интеграция във Firefox е полезна.

Полезна е, защото освен че интегрира Facebook с всички плюсове (и минуси) на това, показва пътя, по който неминуемо ще се развиват браузърите. Facebook е само демонстрация на възможностите на предлаганото API, то може да бъде използвано за куп други неща, които да бъдат интегрирани в браузъра и да превърнат social в по-пълно преживяване от просто поредния таб в браузъра. Mozilla за втори път правят крачка напред, създавайки история, вместо просто да следват някакви вече установени тенденции.

А най-доброто от всичко е, че Mozilla не са се изкушили от възможността да го активират за всички, а са предпочели само заинтересуваните да могат да изпробват и да включат страничната лента на Facebook – случва се с последната версия на браузъра след посещение на този адрес (при мен се случи автоматично при първото отваряне на Facebook).

Още за интеграцията има в TechCrunch, GigaOm, TheNextWeb, Wired, ReadWrite и на куп други места.

Любопитен съм кои ще са следващите интеграции и как те ще могат да се съвместяват с настоящата, доколко ще пречат на нормалното функциониране на браузъра и ползите, които биха донесли те за крайния потребител. Това че използваме уеб по различен начин – така е, но дали сме готови да се обсипем с всичкия социален шум докато правим други неща?