Categories
Mobile

Новата версия на Flipboard за Android [1.9.6]

Тихо и без много излишен шум, вероятно най-доброто приложение за мобилни платформи, Flipboard, пусна в Google Play за притежателите на Android устройства своя нова версия.

Всъщност това се води малка версия, защото предходната беше 1.9.5, но съвсем спокойно можеше да бъде и голяма, например 2.0, защото промените не са само козметични.

Наред със задължителните в последно време подобрена производителност и отстранени бъгове е добавена и функционалност, която едва ли някой в България ще оцени и ще се възползва от нея – количка за пазаруване (раздел Gilt Taste).

Освен това са добавени полезни съвети и указания за различните функционалности, които е възможно дори да не подозирате че съществуват. Тези съвети са много добре реализирани и не се натрапват, не пречат, а и наподобяват функционалност от ICS или Jelly Bean.

С новата версия е е още по-лесен достъпа до емисиите и папките от Google Reader и така може приложението да се ползва изцяло като заместител на четеца.

Най-добрата функционалност, която е добавена, е подобрената навигация и възможността за преглеждане на секции и подсекции. Това се случва (както показва съветникът), като се тапне върху името на раздела. Това премахва необходимостта да се добавят различни подраздела, например имах добавен раздел Google+ (всички кръгове), What’s hot (Explore) и няколко отделни кръга, които следя най-често. С тази промяна мога да имам само едно, например Google+, а да достъпвам останалите чрез тапване върху името. Звучи сложно и объркващо, но е много удобно, а и оставя възможност за добавяне на повече източници на информация. Ето един екранен кадър от Androidcentral.com как изглежда тази функционалност:
Flipboard

Ето го и приложението, обновете си го. И няма да съжалявате. Както и не съжалявахте, че сте си го инсталирали първия път.

Categories
Ежедневно

Счупените прозорци на Мтел

Лято, градът е пуст (почти), човек може да види какви ли не неща, които иначе зрението пропуска, заради потока от преминаващи коли или пешеходци или забързани за някъде.

В началото на лятото ми направи впечатление, че голямото червено лого на Мтел, монторано върху покрива на бившия Партиен дом в Пловдив, не свети изцяло, защото горният контур на буквата М е изгорял. Още тогава си припомних за силния текст на Иван Ралчев за счупените прозорци и за безпорядъка. Няколко дни по-късно изпратих съобщение на страницата във Facebook. Месец след първото съобщение изпратих второ, защото логото продължиаваше да не свети. Трети месец, трето съобщение… няма резултат, никой не се е трогнал да ескалира проблема във фирмата.

разговор с Мтел

Обадих се на *88, там Емтел Любомирова (така ми се представи, но сигурно девойката не обича да се обръщат към нея с Емтел) ме изслуша, каза ми, че трябва да провери нещо и ме остави „на изчакване“. Минути по-късно каза, че не може да ми помогне, сиреч не може да удовлетвори искането ми да ескалира проблема до отдел Логистика, които да подменят изгорелия компонент. Каза ми, че трябва да се обадя на централния офис на Мтел.

централен офис на Мтел, контакти:
* 02/ 485 00 00
* 088 500 031

Обадих се, изслушах чинно какво има да ми каже IVR-а и направих избор. Говорих си с друг оператор, която отново ме задържа на линия, за да проверява нещо. Когато вече започнах да се отегчавам от музиката, се оказа че съм прехвърлен към отдел Реклама и аз за трети път трябва да обяснявам защо се обаждам! Поразително е колко малко (или дори хич!) си говорят в големите фирми, а когато това се случва в мобилен оператор, няма как да не направи впечатление. Скрит зад IVR-а се намира тромав и муден организъм, който е на прага на нефункционирането.

Не, не се обаждам от никоя институция. Не, не съм представител на властта или друго. Да, гражданин съм, който иска да сигнализира за проблем. Жената беше осезаемо изумена от упоритостта и желанието ми логото да свети.

Преди всичко друго, обаче, аз съм клиент на Мтел. Това не ме попитаха. Вероятно не най-щастливият, но и те не дават вид да са най-щастливата фирма, че съм им клиент. А когато имам проблем, предпочитам да си го разреша с тях (фирмата, на която съм клиент). Най-лесното е да си взема чукалата и да отида при конкурентна фирма. Но конкуренцията е краен брой и в един момент се оказва, че е свършила. А проблемите остават, фирмите не подозират причините и не предпиемат стъпки за отстраняване недоволството/проблемите. Отиването при конкуренцията не е победа, а признаване на поражение. Провал. Победа е съобщаването за проблема и изискване и отстояване на разрешаването му. Със заплахи не става, но и всички знаят, че имат конкуренция, всички се опитват да бъдат услужливи доколкото могат, да помогнат и да увеличат потребителското задоволство. Не с всички сили, не и на всяка цена, но го правят.

Дали логото свети или не ме вълнува дотолкова, че като ще ме облъчват с реклама, тя поне да е качествена. След като могат да си позволят светещо лого с такива размери да стои на толкова видно място, то значи трябва да свети. Длъжни са да могат да си го позволят. Щом искат да имат лъскави офиси – нека имат, стига да ги поддържат лъскави и във вида, в който са създадени. Градът е пълен с изгорели (изцяло или частично) табели и надписи на фирми, които иначе претендират, че са големи.

„Никой не е по-голям от своята реклама“, се казва на билбордовете на Кривицки. И ако някоя фирма има претенцията за голяма (работа), трябва да обръща сериозно внимание на имиджа си. Не само денем.

А от счупени прозорци със сигурност никой няма полза.

Update 15 август 2012: Мобилтел ми писаха. (щракването върху снимката по-долу отваря по-голяма нейна версия)
писмо от Мтел

Categories
Социален бизнес

Лятото, отпуските и малкият бизнес

happy friendsСпоред реултатите на едно изследване на малкия бизнес в САЩ, направено в началото на лятото, по-малко от половината собственици на малък бизнес са обявили намерението си да вземат лятна отпуска тази година. Има инфографика, която публикувах в блога ми за инфографики.

Основната посочвана причина – не могат дори да си помислят да зарежат всичко и всички и да отсъстват от офиса.

Ситуацията в България не е много различна – въпреки почти непоносимите жеги и отиващото си лято, мениджърите на много малки фирми не са излизали и/или не смятат да излизат в отпуска. Защото ги е страх какво ще заварят, когато се върнат. Лошо.

Докато си говорехме (често за съвсем различни неща, но понеже темата ми беше любопитна, та между другото я повдигах), много български мениджъри споделиха, че не могат да си позволят лятна ваканция, защото са твърде заети с работа и използват лятото, за да наваксват. Това е нещото, което никой не е в състояние да ме убеди, че е работещо. Нито продуктивността е висока, нито пък реално може да се навакса изостанала работа в отпускарски сезон. Взимането на отпуска (не само през лятото, а по принцип) показва компетентност в работата, защото показва, че човек може да управлява времето си достатъчно добре, че да си поосвободи графика и за малко почивка, като в същото време това няма да му внесе бъркотия в работния процес или да пречи на останалата работа. Невъзможността за взимане на отпуска често означава, че работата и екипът са извън контрол и това не позволява отсъствие от работното място дори и само за няколко дни.

Никой от служителите не се впечатлява от факта, че шефът никога не излиза в отпуск и не го е правил от години. Ако някой си мисли, че екипът му оценява супер-дупер-екстра работохолишката нагласа – греши. Никой дори не го забелязва, а онези, на които е направил впечатление, не гледат с добро на това.

Всъщност хората от екипа са по-мотивирани, когато виждат, че се насърчава наличието и воденето на личен живот, извън работата. Това не означава, че по време на отпуската трябва да се поддържа 24/7 връзка с офиса. Поставят се някакви по-общи цели и задачи, уговарят се 1-2 междинни обсъждания, за да се види как се случват нещата (ако някой чак толкова не може да се откъсне от всичко) и толкоз. Но ваканция не означава да се отиде някъде, където отново да се работи.

Отсъствието на шефа мотивира екипа да бъде още по-продуктивен в негово отсъствие. Това дава свободата всички да работят по-съсредоточено върху задачите си, без да бъдат прекъсвани с нови и нови шефски разпореждания. След 2 седмици ще усетят липсата, но през това време продуктивността им ще е нарастнала значително. Взимането на отпуска е прекрасен начин за обучение на персонала в собствената му увереност. Принуждава екипа да прояви творчество, да разсъждава и да взима решения (добре е след края на отпуската да не се отменят всички взети решения или свършени неща, само защото не са направени по начина, по който би ги свършил шефа).

От гледна точка на „отпускаря“ — взимането на отпуска позволява по-голяма продуктивност след прекъсване и откъсване от работата. Ако нещо се случи, че трябва отпуската да бъде прекъсната, незабавно трябва да се планира следваща, защото това поддържа очакването, а и намалява разочарованието. Излизането в отпуска е подходящо за премисляне на нещата – изненадващо много смятани за почти неотложни неща загубват смисъл и важност, когато се обмислят трезво. Това е важно за развитието на фирмата – излишното затрупване с проблеми никога не води до добри неща.

А и… в крайна сметка, всички сме хора, имаме нужда и от почивка. Колкото и да не си го признаваме понякога.

снимка: marcos_bh, sxc

Categories
Кино

Последните няколко смотани филма, които гледах

По-долу следват 5 филма, които гледах в последно време и за които не си струва да се отделя място за всеки – в отделна публикация, та затова са накуп, обединени в една. По-скоро като бележка към себе си, че съм ги гледал и да се опитвам да избягвам (и да не гледам) филми само заради някой актьор или актриса, които участват в тях.

Доброто и злото

Знаем, че на света има добро, но има и зло. Знаем също, че двете взаимно се изключват, както знаем, че добрият вид на мушкатото изключва препикаването му. Има светлина, има и мрак; богът-демиург има своят противник в лицето на тъмните сили, най-често самият дявол.

Хората, по презумпция, се раждат като чеда на светлината, на доброто, бога-творец… И от тях се очаква да ги подкрепят и вярват в тях. Ако не го правят, започват куп беди (както и купища книги, филми, песни и пр. продукти, които да носят приход на авторите/създателите им…).

Два филма гледах такива:

Shelter

ShelterShelter“ разказва какви гадости могат да те сполетят ако изгубиш вярата си в доброто, светлината, правия път, бога… Филмът е с Джулиан Мур, та затова го гледах. И доколкото тя беше много добра в изпълнението на ролята си, толкова пък филмът издишаше като цяло.

Започва обещаващо като психологически трилър, но по някое време нещата така се осират, че филмът завършва като посредствена свръхестествена вуду боза, в която пролуките са много ясно видими, а тропоската е с бял конец. Пример – при наличието на мобилни телефони, тъпата патица, която иначе е психиатър, сиреч – начетена, шофира през половината град, за да направи нещо, което иначе може да се свърши за секунди с едно просто обаждане от мобилния.

3/10 и му е много.

The Rite

The RiteРитуалът“ беше в списъка ми с филми за гледане заради Антъни Хопкинс. Противопоставянето на човек на вярата срещу човек на науката не е нещо ново, но е някак увлекателно. Тук особено интересно беше, че и двамата са служители на църквата. Ако беше спестен елементът, в който виждаме дявола, можеше да бъде по-гледаемо. Иначе филми за екзорсизъм има бол, тоя е поредния, който освен с Антъни Хопкинс, с друго не блести.

4/10 със зор.

John Carter

Джон КартърНе съм чел „Марсианска принцеса“, а и не гледах „Джон Картър“ на 3D или IMAX. Вероятно затова не успях да го харесам. Ако е трябвало да е зрелище, визуално пиршество от ефекти, то това никак не личеше без 3D.

Освен това и историята не беше нещо особено впечатляваща – белият досадник се пръква от нищото на МарсБарзум в центъра на тамошната война, за да се включи на страната на доброто (при все че на Земята отказа да се включи в гражданската война) и накрая да се ожени за дъщерята на вождакраля. В „Аватар“ поне беше по-интересно представена, а и имаше моментът, в който земляните не могат да дишат и не се адаптират лесно на чужда планета.

Гледах го, защото ми беше препоръчан. Не разбрах кое точно му е препоръчителното…

Със зор – 4/10, Джон Картър. И дано Дисни не решат да филмират и останалите 10 романа от поредицата… Щото докато ги филмират всичките и децата, за които вероятно е насочен филмът ще са пораснали и ще им е безинтересен.

The Hunger Games

Гледах го, защото останах с впечатлението, че ми беше препоръчан. Не смятах да го гледам, защото не съм точно фен на филмите, около които се вдига много МНОГО шум и има големи билборди, които го рекламират. Оказа се, че нищо нямаше да загубя, ако не го бях гледал – не съм почитател на Биг Брадър, пък бил той и от бъдещето.

Тройка (от 10).

Battleship

Бойни кораби“ е от оная група филми, които чат-пат се пръкват, за да поддържат висок морала на средностатистическия и неособено интелигентен американец. Такива филми не блестят с особено силен сюжет, нито актьорска игра, нито нищо. Единственото важно е гордо да се вее американският флаг на финала, когато американците са победители. Видите ли, американците са най, ама най… И само американци (е, с помощта на Сън Цу и „Изкуството на войната“) могат с помощта на кораб, стоял 70 години на пристан и служещ за музей, да изтрепят де що има извънземна гад, въоръжена със супер-мега-ултра-турбо технологии и оръжия заплашваща да унищожи човечеството. Да не говорим, че същите тия извънземни са пропътували разстоянието от на майната си до Земята и изведнъж се оказват без връзка с кораба-майка и разчитат за землянски технологии, за да осъществят контакт. И е поредният глупав филм, в който съществата са с хуманоидна форма. Никой не се замисля защо тогава Слънцето ни им пречи, та трябва да носят каски-„слънчеви очила“… които пък си носят от вкъщи… Ама толкова е нелепо, че чак дрънка. Става за кино, заради ефектите. Иначе е тотална космата боза. С Лиъм Нийсън и, да, с Риана. Толкоз пари, хвърлени на вятъра, за нещо, което като деца играехме и наричахме „морски шах“…

4/10

Categories
Литература

Африканският приятел

Африканският приятел„Африканският приятел“ на Йоханес Гелих (книгата в „Пингвините“, ако искате да си я купите) ме намери благодарение на Светла, която ми я подари за рождения ден. Смятах да си я купя (книгата), защото бях прочел рецензията ѝ (на Светла) и така отчасти развалих изненадата.

Рожденият ми ден мина и замина още в средата на януари, а книгата все си стоеше грижливо подредена в библиотеката до други все още непрочетени книги. Все не се предстрашавах да я взема, въпреки незначителния ѝ размер от едва 140 страници.

Е, прочетох я. Честно казано – със зор, въпреки желанието, което имах. Книгата може да е малка, но се чете недотам лесно – вероятно заради проблема, който имам с очите, намирах избраният от издателството шрифт труден за разчитане. Да, може да изглежда красиво, но целта е да предлага по-голяма четимост преди всичко. Това може да е само мое усещане.

Другото нещо, което създаваше спънки при четенето и което единствено Светла е споменала, е ужасният превод. Знаех, че нещо не му е наред, очаквах да срещна проблем с това, но не очаквах той да е толкова фундаментален. Преводач е Владко Мурдаров. Или поне така пише в книгата. Лично на мен преводът ми изглеждаше като дело на ученици в последните класове на гимназията или студенти от университета, които са превеждали без да са запознати с тайните на дисциплината, наречена „Теория на превода“. Крайният продукт изглежда като някаква смесица между машинен превод и превод „на парче“, в който е превеждано буквално и изречение по изречение, без да се следва стил и смисъл на околните и навързването на изреченията в съзвучие и придаването на хармония на изказа. Това създава неприятното усещане, горе-долу като говорене при учестено хълцане – разбира се, но е неприятно.

На моменти съвсем отчетливо прозира словореда на немски, просто буквално преведен на български. Това също затруднява четенето. Във Facebook получих въпрос дали това случайно не е похват – не мисля, срещал съм този похват за създаване на накъсаност, на фрагментиране, но тук случаят не е такъв. Може на немски това да е било авторовото решение, но на български се е получило нескопосано, дървено. Отделно че усещането за това липсва, просто се натрапва чувството за отвратителен превод.

Другото относно превода е, че жаргон се превежда с жаргон и това Владко Мурдаров би трябвало перфектно да знае. Вероятно немското Freund (приятел) е по-малко смислово натоварено, отколкото на български. Ние не наричаме „приятел“ съучениците и хората, с които не сме имали (умишлено) контакт 20 години. Но това „приятелите“ се натяква до безкрай, както непрекъснато се повтаря, че на главния герой всичко му е безразлично. Добавяме първото изречение от романа и котката Камю към миш-маша и не отиваме отвъд Албер Камю и неговия роман „Чужденецът“, както всички твърдят или им се иска, а имаме имитация, плагиатстване. Опит за отъркване в славата. Защото на Камю не му се налага да внушава неща чрез френетични повторения. Докато Гелих, дали заради безсилие или заради пестеливост на езика, си позволява да го прави.

Пестеливият език пък през цялото време ми създаваше натрапчивото усещане, че чета [ремарки на] пиеса (когато свърших книгата видях, че Гелих всъщност е следвал театрознание). Не знам, може първоначалният авторов замисъл да е бил текстът да е пиеса, но по-късно да е превърнат в роман. Лично аз очаквах още по-голямо изследване на човешките възможности и не само една-единствена крайност – подхраненото ми с хорър културата от 80-те съзнание рисуваше доста интересни картини, които очакваше да се разкрият на следващите страници. Уви, липсват. Ако за Зюддойче Цайтунг това е „смущаващо жесток силен текст“, не знам какво биха казали за нещата, които си представях аз…

Иначе романът засяга темата за ескалиращата ксенофобия в обществото, която ми е някак далечна, макар и не чужда. Да, от една страна ми допадна идеята чужденецът да е цветнокож, в съчетание с християнин, но от друга той можеше да е всякакъв – гей, сакат, болен, ескимос, джудже… различни хора, извън шаблона, има много. В изкуството, обаче, мисля че е хубаво да се дават крайни примери – тъй като светът не е нито черен, нито бял, всеки намира своето място между крайностите. Това позволява много и все различни интерпретации. Това най-често го виждаме в театъра, по-малко в литературата, и това подсили още повече усещането ми, че чета текст за театър.

Другото, което прави впечатление, е как пасивният наблюдател, който през цялото време (не) реагира с безразличие на случващото се наоколо, изведнъж се превръща в агресивния и активен герой, който кара нещата изведнъж да поемат в неочакваната посока. Почти като DEVS EX MACHINA, което… е използвано някога като театрален похват. Иначе романът щеше да прилича още повече на „Голямото плюскане“.

Като заключение – ако ви попадне, прочетете я. По възможност – по-добре в оригинал, отколкото в превод. Радвам се, че я притежавам и сърдечно благодаря на Светла, че ми я подари, защото след време книгата ще има букинистка стойност – сваля преводаческия ореол на Владко Мурдаров, показва, че никой не трябва да разчита на стара слава, а и е живото доказателство, че издателствата трябва задължително да инвестират в коректор.

Имате какво да кажете? Има дискусия по темата във Facebook.