LOWE: Love is not a low emotion

Не съм почитател на синтпоп-а, не е точно моята музика, някак не успявам да я оценя по достойнство. Започна да ми допада отчасти заради Hurts. Затова и леко скептично подходих към LOWE – две изключения са твърде много.

LOWE са шведска синтпоп група, чиято музка, според Уикипедия, се определя като „емоционален поп с електронни елементи“. Някои ги сравняват с Depeche Mode.

Групата е за втори път в България, този път като част от турнето им „Evolver 2011“.

LOWE - Evolver tour

Срещнах се с триото преди шоуто им в клуб „Петното“, Пловдив. Първоначално бях леко нервен, защото очаквах да се срещна с хора, които да ме гледат лошо заради факта, че ги притеснявам без да имаме предварителна уговорка за разговоа, преди да се качат на сцената, минути след като са приключили с вечерята си. На масата срещу мен, обаче, видях приятелски усмивки на лицата. Предпочетох да не записвам какво си говорим, защото за мен беше по-важно да усетя „духа“ на групата, да следя начина, по който отговарят, техните реакции и емоции, а и техниката, малко или много, внася известна доза смут и шлифоване на отговорите, предполага към някакво съобразяване с нея. Пък и нямах за цел да предавам дословно думите им.

Предпочетох просто да си седим на масата и да пием – те бира, аз – уиски, и да разговаряме. За музика, за емоции, за падения и възходи…

Бях слушал някои техни парчета в YouTube, прочетох доста интервюта с тях и имах редица въпроси, които, очевидно, традиционните медии не задават. Споделих го с тях и реакцията им беше показателна, че това им харесва, очертаваше се интересен разговор, в който нямаше да си говорим за неща, които те френетично повтарят на всеки, който се приближи към тях. Явно и аз, и те, искахме да избягаме от клишето.

Споделих им, че не харесвам синтпоп, нито Depeche Mode, и че музиката им (на Depeche Mode) ми навява мрачни помисли да си кълцам вените с тъп нож. Повдигане на вежди. Нямаше как да не попитам дали и доколко им харесва фактът, че ги оприличават с Depeche Mode. За мен не беше изненада, че не им харесва сравнението (май само в България всички се радват, когато ги нарекат Българския Х или У…), а и им е чудно защо всички ги оприличават с тях. „They’re old“, каза ми Тобиас и по начина, по който го каза, си личеше, че освен стари, има предвид и с остаряло звучене. Затова попитах как те определят музиката, която правят, като не исках да споменават синтетичен поп.

„Pop Noir“, почти категорично. Аха, значи все пак ще си режем вените. „В никакъв случай“, казаха ми, след което, в пристъп на смях, започнаха да крият от масата ножове и вилици, за да не взема все пак да си посегна предварително. „Всичко зависи от публиката в момента, ако тя очаква от нас по-меланхолично звучене, ние й го даваме, но ако тя иска да се весели – ние сме окей и правим щуро парти.“

Исках да се срещна с групата по време на sound chek-a (но ми беше ми отказано), защото предпочитам да видя процеса на създаване, вместо крайния продукт. Споделих това и успях, въпреки грима (вече бяха готови за шоуто си, с грим и сценичните костюми), да видя истинска изненада в очите им. „Ела с нас утре в София!“ беше първата реакция, „Стремим се да експериментираме, да добавяме нови неща всеки път, не спираме да подобряваме песните си, така че за нас няма краен продукт, дори и след като парчетата са вече записани. Затова и след малко няма да чуеш готов продукт“. Яко!

Но самоопределението като „Pop Noir“ не ми излизаше от главата, затова върнах темата обратно. Беше ми интересно как се прави яко парти с „черна“ музика. Успяха да ме убедят, че не правят само тежка, черна и депресарска музика, а музика, която да отговаря на всички настроения – понякога свежа и жива, друг път – по-меланхолична и черна. А любовта (предвид, че името им е смесица между low и love)?, попитах.

„Love is not a low emotion!“

След което им благодарих и ги оставих да поемат глътка въздух преди да се качат на сцената, защото и без друго отдавна беше минал първоначално обявеният час.

А когато, няколко минути по-късно засвириха първото си парче, вече бях наясно с няколко неща: Бях се превърнал във фен, можех да ги слушам без да се налага да изпадам в депресивни състояния или да се самонаранявам (въпреки че след като Лео по едно време каза „find someone to hug“, взех нож), всичко, за което си бяхме говорили преди малко, се оказа самата неподправена истина, а музиката им… музиката наистина силно се влияе от публиката. А Пловдивската публика показа, че е готова за истинско забавление.

It’s pLOWEdiv!

LOWE със сигурност ще дойдат пак в България, защото имат фенове, които наистина ги подкрепят и обичат. Дано следващото им идване е по-скоро, а и силно се надявам, че ще (им) подберат по-добър и по-голям клуб, в който музиката им наистина ще може да се разгърне и да въздейства пълноценно, а не да е като изсвирена в изба.

Hashable и взаимоотношенията

Hashable logo

Попаднах на Hashable случайно, но харесах идеята, която се крие зад него заради иновацията, която предлага и нивото, на което отвежда комуникацията и взаимоотношенията между хората.

Следя развитието на доста начинаещи фирми, но Hashable е сред фаворитите ми заради факта, че се вписва в пазара много нетрадиционно, предлагайки услуга, която по никакъв начин не затормозява излишно потребителите (й).

Що е то?

лого на Hashable

Hashable е децентрализирана социална мрежа от доста иновативен вид, която оперира на няколко различни платформи. В смисъл, че не е необходимо сайтът й да е отворен, за да може да се ползва, както няма значение на каква платформа се използва, нещата просто се случват.

Hashable работи през Twitter (за да е още по-лесно и удобно за използване!), чрез електронна поща, приложението за iPhone или през уебсайта на услугата.

Най-различното нещо, което няма как да не направи впечатление в Hashable, е желанието на услугата да накара потребителите си да си взаимодействат по най-различни начини офлайн. Или поне да комуникират. А за разлика от другите социални мрежи, Hashable обръща внимание на взаимоотношенията, вместо на посланията, които всеки от потребителите има да отправи.

Накратко, Hashable е социален инструмент, който следи и споделя взаимоотношенията на и между потребителите си (независимо дали лични или професионални). Потребителите отбелязват какво правят и с кого с помощта на хаштагове (някои от тях, но могат да се ползват и други, които се добавят непрекъснато), а всичко се записва в хронологична последователност и спомага за проследяване как протича връзката/комуникацията/наречете го както искате между тях.

Като на игра, даже има и награди, точки и пр.

Hashable може да се приема като игра (всъщност фирмата е наела няколко разработчика на игри, които да спомогнат за по-доброто потребителско приемане). Същото е като при отбелязване във Foursquare (или Vivo, ако предпочитате), но вместо на места, се отбелязвате с хора. Готино е.

Седнахме двамата с @Боби да пием #Coffee

но ако въпросният Боби не ползва Twitter, мога да го посоча с електронната му поща:

Седнахме двамата с bobi@firma.com да пием #Coffee

Защо да го правите? Всъщност потребителите вече го правят, вижте потоците в Twitter, само липсват хаштаговете. А Hashable може да помогне в случая, като събира тази споделена информация и я привежда в удобен за използване структуриран вид с повече контекст, значимост и стойност.

hashcred trophyЗа да е още по-забавно, всяко взаимодействие носи точки Hashcred като награда (които пък спомагат на другите да виждат най-влиятелните личности в обкръжението си). Колкото повече се общува с конкретна персона, полкова популярността й се покачва (заради интензивността на взаимодействия, сещате се) и той се издига нагоре в списъка ви с приятели. Така можете да видите, при редовна употреба, доколко силни са взаимоотношенията ви с конкретен човек, а тази информация ще помогне на хората от социалния ви кръг да открият хора, с които биха искали да се запознаят (заради голямото влияние, напр.). И колкото повече връзки създадете между потребителите, ваши приятели, толкова по-голямо става влиянието ви.

Twitter, чрез серия от алгоритми, прави релевантни предложения кого да следвате. Въпросът е защо са необходими алгоритми, когато Hashable предлага възможност да представите един на друг своите приятели само с помощта на един хаштаг? Значително по-социално и по-лично е, а и по-ангажиращо от това да започнете да следвате някого с надеждата, че той ще ви забележи. Със сигурност е по-добрият начин за една по-устойчива комуникация, която дори можете да следите как се развива.

Ето например днес свързах Събина с Иван Савков чрез Hashable, с помощта на хаштага #intro. Нито един от двамата не очакваше подобна реакция (която беше класифицирана като спам, защото беше неочаквана и непоискана и наистина е такава, но такава беше целта ми, да не разкривам намерението си). Та след като ги представих един на друг, Hashable създаде специална страница, icebreaker, от която двамата могат да „разтопят ледовете“ като научат повече за себе си. Това е приложимо повече за съществуващи потребители на Hashable, които са попълнили профилите си, но и сега е доста показателна страница. Сега двамата вече са представени един на друг, и ако решат в последствие да се регистрират за услугата, ще се виждат в списъците си.

Защото Hashable не е само инструмент за представяне, но за записване на взаимодействията между потребителите, които се случват във времето. Нещо като страниците за приятелство във Facebook, но тук се складира информация за това как протича познанството. То е като продължение на социалната потребителска графика (Social graph) на Facebook, която се изгражда на база приятелствата, но тук е на база взаимодействия и взаимоотношения.

Окей, искам и аз

Към момента Hashable e в затворена бета версия. Притежателите на iPhone могат да се регистрират веднага за услугата, а другите могат да поискат покана, необходимо е да се последва @hashable в Twitter.

След като получите поканата си, създавате сметка чрез електронна поща или чрез внасяне на сметката от Twitter. На този етап потребителските профили не предлагат много възможности за попълване, но все пак съдържат кратко резюме, както и списък със направените вече връзки.

И когато приключите с тази малка стъпка, започва голямото забавление. И всичко се случва офлайн и в Twitter (или на сайта и в приложението, според предпочитанията), жестоко, а?

Регистрации

Забелязвам една тенденция, което е по-скоро смутителна, отколкото похвална.

Всички се регистрират навсякъде. При въпроса „защо?“, отговорът е „За да видя какво е“.

Мен това ме притеснява, смущава и обърква. Живеем във време, в което информацията, в по-голямата й част, е общодостъпна и свободна и е само на няколко клика разстояние. И всеки може да прочете „какво е“ това ново и лъскано нещо, за което всички говоряти да прецени доколо е за него, отговаря на потребностите и разбиранията му, на свободното време, за пригодността за бизнеса и т.н.

След което, веднага след регистрацията, се започват експерименти за средата, които често завършват с компетентни изказвания от рода на „много е тъпа, не е за мен“, породени от неразбирането и непригодността на всеки към всичко.

В момента премахвам от списъците си с последователи/приятели от няколко мрежи хора, марки и фирми, които само са се регистрирали, но не ползват услугата. Вече спрях да приемам покани преди да видя, че съответният потребител или фирма няма направени някакви значими приноси в съответната мрежа.

Twitter – диалог или монолог?

диалог със синята птичка
снимка: prima_vera, sxc

Една забележка преди начало: Възможно е препратките към съдържания във Facebook да са недостъпни за някои ако е ограничено показването им извън кръга от приятели или техните приятели на съответния потребител и не сте част от тази група.

Как започна всичко?

Всичко започна във Facebook, въпреки че темата е за Twitter.

На стената на Лидия забелязах въпроса, перифразиран и препубликуван от Светла Енчева (от Лидия не получих разрешение за изнасяне на съдържанието от стената й, затуй използвам с разрешение това от Светла):

ако ползвате Туитър, дали предпочитате туитър потребители, които общуват с другите или такива, които само дават информация?

После се появи и публикация в блога на Лидия „Полетът на костенурката“, в който Лидия посочва причините, поради които използва Twitter като радиоточка.

Споделих си мнението, но последвалите коментари правеха евентуалния ми отговор значително по-дълъг от поносимото за Facebook. Затова публикувам тук някои размисли по темата.

Как можеше да свърши?

Ако въпросът беше зададен първоначално в Twitter (вместо да бъде привнесен по-късно), като среда, за която се отнася, и ако Twitter беше среда за монолог, въпросът щеше да си остане без отговори – последователите щяха да са го прочели, евентуално щяха да се замислят над въпроса и да го отминат, без да дадат отговор на него. Някои можеше да дадат, но без да го вържат към въпроса, просто едно изказване извън какъвто и да е контекст, което повече би объркало, отколкото да бъде в помощ на някого.

monologue

Но тъй като комуникацията в Twitter е двупосочна, ето някои отговори, с хаштаг #twux.

Връщане към основите

Person of the year, 2006Twitter е социална мрежа(защо!?) — това може да ви го каже всеки, включително и онези, които не ползват Интернет, но са слушали в новините за кризата в Египет.

Без да задълбавам в темата, най-общо и просто да ви припомня какво е социална мрежа:

„хора, които водят разговори онлайн“

Същите тези хора, които бяха избрани от сп. TIME за личност на годината за 2006-та. Избрани заради това, че промениха дигиталното битие и превърнаха стария модел на комуникация (монолог) в нещо значително по-интересно и вълнуващо – диалог.

Като инструмент, създаден в началото на тази нова дигитална революция, Twitter е създаден именно с тази цел – да допринесе за по-бързото и пълноценно общуване между потребителите.

It's a dialogue

Отговори, въпроси, отговори…

Първоначалната ми теза беше (а и продължава да е), че Twitter е място за двупосочна комуникация. За (публичен и открит) диалог. Ако едната страна не участва в процеса, а само бива облъчвана със съобщения, това не е диалог, а монолог. И това прави използването на Twitter почти извън предназначението му и от двете страни – едната не взима отношение за съобщенията, с които бива облъчвана, а другата – не събира обратна връзка с аудиторията си. И двете са голяма грешка!

Ето какво е написала Лидия в блога си:

в повечето случаи не разбирам в каква връзка някой е оставил някакво съобщение в акаунта на друг и се дразня от акаунти, изпълнени с реплики от диалози, които не схващам.

Разговорите в Twitter са публични. Това, че някой е влязал в разговор с друг, означава, че има какво да му каже. Но заради публичността на разговора, всеки може да види какви съобщения се обменят. Непознаването на мрежата и неумението за работа с нея създават объркване и неразбирането й. Инак е точно като в реалния живот, например като бележките в класната стая, разменяни от учениците – всеки може да ги прочете, но посланието е само за онези, до които се отнасят (които са споменати). Но за разлика от тях, тук може да се прочете цялата предхождаща съобщението комуникация по обсъжданата тема.

Атанас Василев, като коментар във Facebook, ми написа:

Добре, Radiohead ги следят 200К човека, а те следят само 2-ма. Всичките им туитове спам ли са, като се има предвид какъв диалог могат да завъртят с тези 2-ма човека? 😉

Не, Radiohead не комуникират само с въпросните 2-ма. Всеки може да им пише, независимо дали те го следват или не. И това не се отнася само за тях, а за всички. Radiohead получават обновявания от тези 2, но активно участват в разговори, инициирани от техните 200К последователи.

Twitter не е чат, но не е и радиоточка

Вероятно объркването идва от факта, че някои поставят равенство между диалог и чат. Twitter няма за цел да замести чатовете. Това, че има хора, които не разбират предназначението на Twitter и не знаят как да го използват ефективно, превръщайки го в безмислени чатове, не значи, че това е практика. Целта е баланс между споделяне на информации около и за нас и общуването с онези, за които тези информации са полезни и имат мнения по темите.

За да сверя часовника, попитах в Quora дали Twitter е за монолог или за диалог. Ето какви отговори получих.

За бизнеса

Тъй като все пак въпросът беше изваден от контекст (освен за онези, които не са чели публикацията в блога), всъщност става въпрос доколко Twitter е подходящ за бизнес и доколко комуникацията трябва да е двупосочна. Twitter е прекрасен инструмент за бизнеса и е най-бързият начин за събиране на впечатления и мнения от публиките на бизнеса относно продуктите/услугите, които предлага. Ограничението от 140 символа пък предполага замисляне как да бъде казано много с малко изразни средства, което е ценна обратна връзка. Никой не обича да чете дълги словоизлияния. Препоръчвам „50 идеи от Крис Броуган за използване на Twitter за бизнес“, преведени от Борислав.

Освен това, в съветите на Twitter за бизнеса, четем: споделяне, слушане, задаване на въпроси, отговаряне, възнаграждаване и т.н. Всячески подсказват, че иде реч за двупосочна комуникация.

В числа

Има един инструмент, наречен Klout, който измерва онлайн влиянието (чрез над 35 различни данни от Twitter и Facebook). Klout, по обясними причини, не е популярен в България, но неговата оценка на влияние (от 1 до 100) се образува основно на база доколко съобщенията, които потребителят разпространява, получават някакво взаимодействие – харесване, ретуитване, отговор, щракване на препратката в него и пр. Т.е. именно на база „диалогичност“.

Невъзможността за адекватно взаимодействие със средата повдига въпроса защо въобще се ползва и присъства в нея и дали е подходящото мястото само за присъствие. Фактът, че се коментира нещо, което не се разбира и ползва по предназначение, няма да коментирам.

Вашата позиция?

Axe ефект

Отдавна не бях попадал на реклама, която наистина да ми хареса, че да я изгледам няколко пъти. Затова и в тази категория рядко се появяват публикации. Но сега, след като видях 3 от рекламите на Axe, няма как да не ги споделя.

И една забранена реклама, която обаче е също много идейна.

и понеже това се публикува на 14 февруари – Обичайте (се) и бъдете обичани! 🙂