Истанбулска история

Ако по една или друга причина, независимо каква, ви попадне пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу, моят съвет е, да я подминете. Не защото е лоша, а защото имате по-добра възможност – да гледате „Истанбулска история“ на Драматичен театър – Пловдив. Пиесата, сама по себе си, не би ви впечатлила с нищо – поредната банална камерна пиеса за двама души – мъж и жена – с прилична разлика във възрастта, между които има някакви чувства. Съжалявам, за мен не е интересно четиво, предполагам и за вас, чели сме предостатъчно подобни истории. Спектакълът на Пламен Панев, обаче, е нещо съвсем различно. За него ще иде реч по-долу. (фотограф: Георги Вачев © www.georgivachev.com) Да започнем отначало. „Истанбулска история“ е авторски спектакъл на Пламен Панев по пиесата „Матрьошка“ от Тунджер Джюдженоглу (в превод на Исмаил Б. Аглагюл), поставен на Камерна сцена в Драматичен театър – Пловдив. Нека заглавието да не ви подмамва; всичко онова, което се случва на сцената, е много далече от онова, което се случва в сериалите от същите географски ширини, с които ни заливат родните телевизии. Любовта е една по целия свят, а…

Повече…

Любовен сериал

Още половин час до един нов любовен сериал. Той е още в началото. А както знаем, началото на всяка една връзка е изпълнено с добри намерения. Бих казал, че най-красивият стадий на една връзка е алтруистичният. Тогава двамата проявяват максимална толерантност към недостатъците на партньора си, щастливи са от незначителните му жестове, трогват се от откровените му глупости, преувеличават достойнствата му. Отдават му цялото си одобрение и всичката си любов без да очакват нещо в замяна. Време на взаимно духовно обогатяване. Единствената им цел е да бъдат допуснати отвъд чертата. Ако стане – поникват им крила. Ако не стане – влачат се като пребити кучета. Следва стадият на блаженството, когато двойката се вживява искрено в изречения от типа: „Създадени един за друг“, „Не мога да дишам без него“, „Ще го обичам до края на живота си“ и какви ли още не прибързани твърдения. Отношенията се отличават с голяма стабилност. И двамата доброволно наблягат на глаголи в първо лице множествено число: „Ние обичаме баница с тиква“, „Ние не обичаме опера“, „Ние не вярваме в Дядо Коледа“… Познавах една двойка, която на купон радостно…

Повече…

Очаквайки Годо

Животът, ежедневието като рутина или като ритуал. Животът като вечното очакване на нещо или някой, който все не идва или не се случва. Опит за подреждане на неподредимото. Това е „Очаквайки Годо“ на режисьора Георги Михалков в Пловдивския театър (по „В очакване на Годо“ от Самюел Бекет). Театър на абсурда. Трагикомедия. ‎“Най-смешната пиеса за смъртта или най-тъжната клоунада. Кой както го прочете.“ Забравяме за другите (значими) поставяния на пиесата (от Леон Даниел в ТБА през далечната 1988 и от Лилия Абаджиева в Сатиричния театър през 2008), махаме от сцената прословутото бекетово дърво (много добро решение), около което Владимир и Естрагон си говорят и очакват същия този Годо, който все не идва. На негово място, а и наоколо, са пръснати останки от голяма статуя (сценографията е на Петър Митев) – метафора на света, който се разпада. Светът, в който Владимир единствен се опитва да преподрежда неподредимото. Някакво очакване. Като ритуал. Щипка от музиката, която те омагьосва. Фойерверки, които да сепват позадрямалите в сумрака зрители… Всичко това дава малко смисъл, защото, спомняте си, абсурдизмът проповядва идеята, че богове не съществуват, че човешкото съществуване няма…

Повече…