За датите на публикациите

В рийдъра преди 2 дни попаднах на публикация от Weblog tools collection, озаглавена „Should You Remove Post Dates from Your WordPress Blog?“. В статията иде реч за това, че е добре да се махнат датите от публикациите в блоговете. По този начин Google не индексира и показва датата на публикуване и увеличава вероятността при търсене, потребителите да отворят блога/сайта, за да прочетат старата публикация. А ако има стара дата, независимо от това, че информацията в публикацията е релевантна, потребителите предпочитали да не я отварят.

Казусът е интересен, в него няма правилно решение, всеки трябва сам да предпочете как да постъпи, в зависимост от личните си предпочитания, както и тези на читателите на блога (доколкото навиците им се познават). Пък и е по-добре да се задоволяват потребностите на общността, на редовните читатели, отколкото на няколкото случайни, които евентуално биха попаднали на стар материал, ако няма дата.

Аз предпочитам да има дати, забелязал съм се, че ако няма дата, съм нащрек дали това, което чета е достатъчно релевантно към настоящия момент, дали нещо не се е променило и дали не чета нещо старо и неактуално. А като има дата, дори и да има обновявания след написването, те се откриват значително по-лесно.

Затова тук, в блога, има дати на всяка публикация и не смятам на този етап да ги премахвам.

Вие как мислите? Ако имате блог, ще махнете ли датите за (евентуално) няколко читатели повече?

Сложно е

Първо идва бракът. После идва разводът. И после… разведен с много ползи от това.

По време на абсолвентския бал на сина си, Джейн е с бившия си съпруг, който вече е смного по-млада жена. И ако бившият ти с любовницата не стига, на сцената идва и Адам – поразителен архитект.

Романтична комедия за любовта, развода и всичко между тях, написана и режисирана от Нанси Майерс и изиграна съвършено от Мерил Стрийп, Стив Мартин и Алек Болдуин.

Джейн (Мерил Стрийп) е майка на три пораснали деца, собственик е на преуспяваща пекарна в Санта Барбара и след десетилетие като разведена, поддържа приятелски отношения с бившия си съпруг, адвокатът Джейк (Алек Болдуин). Но когато Джейн и Джейк се озовават заедно за дипломирането на сина им, нещата започват да се усложняват. Невинен обяд заедно се превръща в невъобразима любовна афера.


It's complicatedДжейк е повторно женен за много по-младата Агнес (Лейк Бел, която изглежда завидно добре тук), а Джейн вече е в ролята на „другата“ жена. Сякаш заклещен насред обновения романс е Адам (Стив Мартин), архитект, нает да промени пекарната на Джейн. И докато той самият се възстановява от развод, започва да си пада по Джейн. Скоро разбира, че става част от любовен триъгълник.

Трябва ли Джейн и Джейк да продължат напред с живота си или любовта е наистина по-хубава вторият път? Ситуацията става… сложна.

Харесвам Мерил Стрийп и начинът, по който изглежда различно във всеки един от филмите, в които участва. Просто няма две еднакви роли, напълно различна във всеки филм. Безупречна. Може би защото съм заслепен от нейната игра, филмът ми хареса до толкова, че нямам забележки към него.

Няма нещо, което да се нуждае от промяна. Между Мерил Стрийп и Алек Болдуин има такава химия, че ти се иска тяхната игра да продължава още и още. Ще ти се прииска да видиш още сцени от това дуо. Играта на Стив Мартин е в перфектна амалгама с героя на Болдуин. Мартин е привлекателен и уязвим. Стрийп е изправена пред истинска дилема с богатството на тези двама герои. Когато ѝ се наложи да избира, как ще го направи?

Определението „удивителен“ категорично се отнася за този филм. Сценарият е много силен и не е подходящ за деца. За първи път виждам на екран актьори, които дотолкова добре свалят маските, разкриват сърцата си… сякаш наистина го правят.

Поддържащите герои също са много въздействащи. Джон Красински е особено добър в ролята си на зетя.

Вместо заключение – подарете си филм, който няма да ви потиска, нито ще обижда интелекта ви. Насладете се на лента, която показва какво могат да направят няколко отлични актьори, когато всички съставки във филма са на мястото си.

Личната ми оценка е 9/10. Защото на моменти натежава от драматизъм. И не, макар и филмът да е класифициран като женски, мъжете ще му се наслаждават и смеят на комичните моменти наравно с жените.

Тема за размисъл

Статия в „Дневник“ вчера ме наведе на следната мисъл.

Като са в чужбина, всички са българи и се възползват от всички предимства на това. Като ги върнат в България, изведнъж стават роми, турци, чергари, мамалигари, византийци и пр. и са малцинство, ощетени, с незачетени права…

Защо? И до кога така?

Facebook е започнал да поумнява

Възможно е това чудо да е старо, но аз го забелязах едва снощи. Знаех, че изпробват начини да показват еднаквите новини и събития по веднъж, като показват отдолу всички коментари, получени на различните места.

Направи ми впечатление, обаче, че засичат и какво точно е събитието. Ето за какво иде реч – днес мой приятел има рожден ден (Честит рожден ден, Дяло!), а във feed-a с новините ми се показаследното:

Facebook for birthday

Не само са групирали двете съобщения от стената на рожденика, ами и са засекли, че са по повод рождения му ден. Ей такива дребни нещица гъделичкат потребителите и ги карат да се усмихват.

Сериалите, които гледам това лято

За никого не е тайна, че не гледам телевизия и в редките случаи, когато попадна някъде, където има включен телевизор, така се зазяпвам в движещите се картинки, че забравям за останалата част от компанията.

Въпреки това, има два сериала, които следя. Но не, не ги гледам по телевизията. И двата по един или друг начин са успели да ме грабнат. И на двата попаднах съвсем случайно, дори не очаквах, че ще ме запленят дотолкова, че да тръпна в очакване за следващия епизод, за да получа още 40 минути от историята, за която разказват.

Признавам си, че не очаквах подобно нещо да се случи, не и след като обзелата ме мания по „Изгубени“ приключи с грандиозния финал. Сега всичките ми очаквания бяха насочени към следващия сезон на хладнокръвния сериен убиец „Декстър“, който се задава през септември.

Та така, серия след серия, ето кои са двата сериала, които привличат и задържат вниманието ми.

Haven / Хейвън

Haven

Когато случайно попаднах на „Хейвън“, хареса ми идеята, че ще е сериал по роман на Стивън Кинг. В последно време нещо Стивън Кинг съм го разлюбил като автор. Много комерсиален ми идва, сякаш загубил страстта си към съшиването на думи в изречения и разказването на вълнуващи истории. Въпреки това ми стана интересно как ще бъде реализиран сериала, предвид неоспоримия факт, че с 2 изключения („Изкуплението Шоушенк“ и „Зелената миля“), всички други филми, направени по негови романи, които съм гледал, са абсолютна боза с косми.

Оказа се, че „Хейвън“ е доста приятно за гледане сериалче, което не затормозява излишно зрителя. На всичкото отгоре е бегло базиран на новелата на Стивън Кинг, така че (не)познаването й по никакъв начин не намалява удоволствието от гледането.

Историята се завърта около млада агентка от ФБР, която се озовава в Хейвън (нейде из Мейн) докато разследва убийството на местен бивш затворник. В интерес на истината Одри се справя доста бързо с разследването, което беше в началото шокиращо, предвид че сериалът тепърва започваше, но в хода на разследването разбули друга, значително по-дълбока мистерия. Оказва се, че Хейвън е необикновено градче – в него живеят хора със специални свръхестествени способности. Във всеки епизод, докато скритите способности на местните се проявяват, Одри Паркър ще се опитва да балансира с тях и едновременно с това да разкрива загадките на града, като и мистерията, обвила нейното собствено минало.

Има и класическата ситуация – двама съвсем различни като типажи мъже харесват една жена, която пък не знае кого да избере. Добре е, че тази нишка не се натяква много-много, иначе щеше да ми дойде в повече.

Харесва ми, обаче, как се справя с ролята си Емили Роуз. Като цяло харесвам играта пред камера на театрални актьори, някак си по-умели са в изграждането на образа.

Persons Unknown / Неизвестни лица

Persons Unknown

На „Неизвестни лица“ попаднах след погрешен клик, но ми хареса плаката, та се зачетох. После реших да му дам шанс, тъй като имах възможност и време за губене да изгледам пилотната серия. После изгледах всички вече излъчени серии. Грабна ме.

Идеята е проста и не блести с особена оригиналност, още повече, че вече сме гледали подобни неща – седем човека, тотално непознати, мистериозно се озовават в празен хотел в изоставен град. Дотук всичко напомня на филма „Кубът“ и разните му продължения. Сега, за да е по-интересно, навсякъде из града има разположени камери, които снимат всяко действие на похитените. И така, имаме си „Кубът“ с елементи на Big Brother. Паралелно със ставащото в града се развива и една друга история, за журналист, който е надушил за тази световна конспирация, както се оказва. И се озовава до шия в батака.