Categories
Facebook

Фейсбук модернизация

Малко по-долу публикувам кадър от съобщение за грешка във Facebook, според което не мога да имам модерен статус. По-нататък в текста за грешка се чете, че размерът ми се бил измервал в букви. За финал научавам, че има дълги и кратки букви…

Продължавам да съм безмълвен пред гения на краудсорснатия превод, генериран от илитерати, претендиращи за високо IQ.

Модернизация

Categories
Уеб стратегия

Значението на личния блог за фирмата

Вече не е никак сложно притежаването и поддържането на личен блог. Блог, в който се споделят нещата, които вълнуват автора/блогъра. Има блогъри, които споделят неща от работното си място в личните си блогове. Неща, които са ги провокирали и са предизвикали силен интерес у тях. И аз съм в тази група – в моя блог пиша за театър, защото обичам да гледам театър, независимо, че фирмата, в която работя, има договори с повечето театри; пиша за разни неща, свързани с уеб, защото следя как се развива мрежата, a фирмата се развива в тази насока.

Случва се да се прескочи границата и да се споделят неща, които вероятно е трябвало да бъдат написани по малко по-различен начин. Случва се да бъдат изпуснати неща, които не е трябвало да бъдат написвани и споделяни. Случва се, обаче, личният блог на някой служител да е полезен за развитието и израстването на фирмата. Да смени модела на комуникация, да промени начина за възприемане на мрежата, да промени начина на мислене… Блогът може да бъде началото за създаване на онлайн общност около фирмата, плодотворната среда за започване на ефективен диалог с публиката, средство за обмен на информация…

Нормално е ако това се случи, фирмата да започне да се притеснява за интереса си. Блогърът може стане твърде значим и да реши да напусне фирмата. Това е нещо нормално, хората непрекъснато търсят нови възможности и предизвикателства (с някои изключения, но да не бъда жлъчен). Тук възниква проблем – ако блогърът реши да напусне, може да отнесе със себе си марката, създадената онлайн общност, средството за комуникация, интелектуална собственост на фирмата, ако щете…

И тук възникват няколко въпроса:

Tрябва ли фирмите да насърчават или да ограничават блогърите да споделят служебни неща в личните си блогове?

Моето мнение е ясно – трябва да се насърчава. На колкото повече места се водят разговори за продуктите и услугите на фирмата, толкова по-добре. Разбира се, трябва да се запазва фирмената тайна, да не се споделят неща, които биха накърнили имиджа на фирмата. Ограничаването би довело само до негативно отношение на автора и по-малка съпричастност с нещата, които трябва да върши.

Добре ли е да се обезличават блогърите, като фирмите създават групови блогове, в които авторите са безлични „служители“?

Има практика за създаване на фирмени блогове, в които авторите крият самоличностите си или са толкова вкарани в матрицата, че се губи ефектът на усещане за контакт с реални хора. Никой не го е грижа за продуктите и услугите на фирмата. Никой не иска да чете напудрени PR слова, хората се интересуват от мненията на 1) близки и приятели и 2) истински хора. Фирменият блог има за цел повече да подсети посетителите, че фирмата е близо до тях и е достатъчно отворена за дискусии, но не са най-доброто място за изграждане на общност. Аз поне не съм видял успешна такава около фирмен блог.

Решение ли е създаването на „служебен блог“?

Създаването на служебен блог е нож с две остриета. От една страна ако се създаде и блогът стане успешен, около него се зароди общност, а блогърът реши да напусне, блогът спира да се развива, а общността трудно би се насочила в съществуващия й вид към друго място. Ако служебният блог се развива и хоства от блогъра, то той трябва да се разглежда като личен блог, защото след оттеглянето му, той може да реши да прави с него каквото пожелае, независимо от интересите на фирмата.

Къде съм аз?

Четете моя личен блог. В него пиша за онези неща, които са ми интересни, без оглед на това дали са или не са свързани с работата ми. Написал съм и съм публикувал декларация, но въпреки това отбягвам да пиша за неща, които биха смутили някого във фирмата. Не мога да кажа, че съм насърчаван, но не съм и ограничаван, да публикувам мнението си и размислите си за нещата, които ме вълнуват. Нямам служебен блог, въпреки че мислех да си създам преди време. Не пиша във фирмен блог, защото не ми харесва идеята за обезличаването.

Къде сте вие?

Categories
Уеб стратегия

Изграждане на онлайн общност

общност
За втори път ми се случи да водя един и същи разговор. Най-общо, двама различни колеги, независими един от друг, ми се оплакаха, че никой не посещава сайта, който поддържат и развиват.

И двата сайта са добре направени, с красив и функционален дизайн, лесни за ползване и прекрасно поддържани. И двата са на организации, които определено представляват интерес за широк кръг потребители и не би следвало да нямат посетители. Погледнах статистиките на посещенията и се убедих, че всъщност сайтовете се посещават значително повече от очакваното, а тенденцията е посещаемостта да се увеличава. Попитах по какъв критерий са съдили, че не се посещават, защото подобни твърдения са неверни, предвид статистиките.

Отговорът и в двата случая беше идентичен, което ме подтикна да напиша всичко това.

1. Никой не иска да коментира (по материалите, които публикувам и позволяват коментари)
2. Никой не пише във форумите, които сме пуснали.

И двете са довели у колегите ми погрешното заключение. Защото са смятали, че посетителите са длъжни да оставят своя отпечатък върху сайта. Грешка.

Направи го, те ще дойдат

Преди години, когато Мрежата още прохождаше, от много места се чуваха съвети от рода на „If you build it (website), they (visitors) will come.“ Това може би е работило преди. Всъщност то си работи и сега, ако се съди по написаното по-горе. Само че целта от няколко години насам е друга – освен сайтът да привлече посетители, тези посетители да започнат да се връщат редовно, за да получават новата информация, а чрез действията си (или бездействията), да спомогнат този сайт да стане по-добър. Целта е да се ангажират в диалог, в създаването на виртуална общност на посетителите на сайта и заедно те (посетителите) да направят престоя и преживяването си още по-добро, а търсената информация – още по-лесна за намиране и по-ползваема.

Вече никой не го интересува излъсканата и полирана до съвършенство PR-статия, всеки се интересува какво мислят приятелите и познатите за продукта.

Общността около сайта не се изгражда бързо. Обстановката трябва да е приветлива и да предразполага посетителите да се чувстват комфортно и да общуват. Разбира се, общуването не започва веднага, посетителите първо трябва да свикнат с мястото, да се отпуснат и да преодолеят страха си и чувството за анонимност. За различните потребители времето е различно – едни се включват почти незабавно, други изчакват да мине време. Едва тогава, ако обстановката продължава да е приятелска, те се включват в общността и започват да допринасят за нейното развитие. Тези потребители, които са имали или имат опит с други общности, се приспособяват по-бързо към изискванията и условията на сегашната общност. Онези членове, които не се престрашават да се включат в разговорите са по-интересни. Необходимо е да се обърне по-голямо внимание на тях, за да могат преодолеят притесненията и несигурността си. Възможно е да са имали лош опит на друго място и да се страхуват, че той може да се повтори и тук. Затова не се доверяват лесно. Но не за това става въпрос тук.

Всички общности са уникални и различни

Това им е хубавата страна на онлайн общностите, макар мнозина да не го разбират това и да подхождат предпазливо към всяка нова общност, към която ще се присъединяват.

Някои потребители са по-чувствителни от други. Чувствителните потребители се приобщават по-трудно, а на общността й трябва повече време и усилия, за да се развие.

Някои общности не толерират анонимността. Развиването им е трдудно, защото трябва да се има предвид страхът и предпазливостта у потребителите да не би да допуснат грешка.

Ако в общността се използва терминологичен език, той може да накара някои потребители да са по-неуверени, тъй като тази терминология им е чужда или непозната.

Като заключение

Не е задължително красивите и добре направените сайтове да са успешни, когато целта е създаването и поддържането на общност около тях. Важното е потребителите да се чувстват комфортно и свободни да взаимодействат както със съдържанието на сайта, така и с останалите посетители. Създаването на общност не става за един ден, а някои общности се създават за доста по-голямо време от други.

Забележка: и на двамата колеги дадох няколко (платени) съвета, които вече започнаха да дават резултат.
снимка: spekulator от sxc.hu

Categories
Google

Google Wave – вече с готови шаблони

Google Wave logo

Когато Google Wave стана достъпен за изпробване, предизвика бум на интереса към него (вероятно защото беше достъпен с покани). Изпратих доста покани на всеки, който искаше да го изпробва (все още имам покани, ако някой иска, нека остави коментар под тази статия).

Тогава потребителите сякаш се разочароваха. Не видяха революционния продукт, който описваха Google при представянето му. Не успяха да видят всички възможности и потенциала, който екипът с ентусиазъм описваше. Защото всички вълни бяха едва ли не тестови, като чатове.

После шумът внезапно спря, а потребителския интерес секна, защото продуктът се оказа почти безполезен и достатъчно „шумен“, за да се взима насериозно.

Всъщност още отначало на всички трябваше да е ясно (макар и Google да не го оповестиха публично), че Google Wave е в ранен етап от разработката и развитието си. И за разлика от умрелия Google Knol, Google Wave има потенциал да се развие до нещо наистина полезно, без да копира или имитира вече съществуващи подобни продукти.

И ето, дойде време разочарованите да погледнат отново. Защото вече вълните могат да бъдат с различен темплейт и да се ползват за различни цели.

Google Wave

Всяка от новите видове вълни (с изключение на празната, естествено) се попълва с шаблон със стандартен текст и форматиране, които да спомогнат с идеи и насоки за по-лесното попълване на информацията и за комуникацията между потребителите, които го използват.

Да, засега се предлагат само тези предефинирани вълни, но пък ако никоя от тях не е подходяща за начинанието, всеки може да започне празна и да я оформи по начина, който му харесва и му е удобен.

Аз изпробвах и ползвам доста усилено брейнсторма и колаборативното редактиране/създаване на документ. Намирам и двете за доста полезни, особено като се ползват от хора, които знаят какво правят и не им се налага да експериментират.

Вие ползвате ли Google Wave? Как? За какво? С кои шаблони?

Categories
Преглед на печата Шум зад кулисите

Павел Васев: „Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм“

Текстът по-долу е публикуван във вестник „Труд“ на 29 април 2010g., бр. 116, стр. 17 и онлайн на този адрес.

Павел Васев

Българската култура е задният двор на съвременното българско общество. Творците на художествени ценности са изправени до стената, тяхната мисия е подценявана ежедневно, с надменност, която погубва основни черти на българския характер.

Този процес се развива в последните 20 години с презумпцията, че всичко останало в нашето общество е по-съществено. Това не е просто грешка на растежа, а беда, чиито поражения тепърва ще се разкриват пред нас.

Политиката на прехода нанесе удар на българската духовност, изключвайки постепенно нейното приложно поле от дневния ред на обществения дебат. Всъщност дебат нямаше. За това сме виновни и ние, дейците на българската култура и изкуство, заедно с журналистите и обществените организации, защото мълчахме виновно пред политиците.

Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си – безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.

Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега) под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ.

Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око – бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество.

Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия.

Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз.

Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам – ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни.

Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.

Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида.

Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: „Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.“

Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.

А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.

Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества.

Старата система на заплащане, базирана на принципа „екзистенц-минимум“ като ниски работни заплати, плюс „екзистенц-максимум“ във вид на премии за идеологически „правилни“ тези се срина от само себе си.

Но остана ниското заплащане на „екзистенц-минимума“. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.

Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула.

И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка.

Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък – в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет.

Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността.

Просто и ясно – и „екзистенц-минимум“, и „екзистенц-максимум“, ако работите добре и имате достатъчно много публика.

Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде – и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра.

Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно.

Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.

Театрите са най-успешната част от дейността на Министерството на културата – те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи – подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.).

Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.

Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри.

В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки – пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?

Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:

– първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);

– вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти.

А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.

Задължително трябва да се запази сградният фонд – това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.

Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес.

Формули има достатъчно много – и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.

Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране – кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.

Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават.

Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите – чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.

Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век „българското оперно чудо“.

Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи – просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството.

Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.

Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?

Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.

Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?