11 години, събрани в 2 минути

Ето едно кратичко видео (едва 2 минути и 13 секунди), в което се побират най-важните моменти от досегашното съществуване на Google.

Идейно и свежо.

Twitter в Google Wave

Google Wave logo

Ето два начина за вмъкване на слевеевите песни на Twitter в Google Wave – за всички онези, които вече са получили своите покани.

Започва се нова вълна и се щраква върху бутончето за добавяне на джаджа чрез уеб адрес и в полето се изписва следният адрес:

http://www.twittergadget.com/gadget_gmail.xml

После трябва да се въведат потребителското име и паролата за сметката в Twitter и… готово. Получавате приличен интерфейс и всичките си чуроликания.

Има и друг начин – добавя се в списъка с контакти адреса

tweety-wave@appspot.com

и после пак се въвеждат потребителското име и парола за сметката в Twitter.

Аз лично използвам първия вариант.

Краят на една епоха

Geocities

И така, от днес официално настъпва нова епоха в световния уеб.

От днес официално спира да същесвува един динозавър – Geocities. Онези, които ползват мрежата от по-дълго, вероятно помнят времето, когато голяма част от малкото сайтове, които имаше тогава, бяха:

  • грозни,
  • обикновени,
  • хостнати в Geocities…

Е, дами и господа, днес, заедно с Geocities, умря уеб 0.1.

Rest in pieces!

Дано ни очакват едни още по-интересни (уеб) времена…

Резачка

От доста време не бях виждал реклама, която да привлече и задържи вниманието ми. До преди малко, когато се натъкнах на следната:

Ако по една или друга причина клипчето oт vbox7 не се зареди коректно, можете да го изгледате ето тук.

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, Йо-хо-хо и бутилка ром!

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца,
Йо-хо-хо и бутилка ром!
Изпийте всичко, че ще гушнете венеца,
Йо-хо-хо и бутилка ром!

Небезизвестната пиратска песен все още кънти в ушите ми и този кънтеж едва ли ще заглъхне скоро, връщайки ме далеч назад във времето, когато като дете четях романа „Островът на съкровищата“ и жадно поглъщах разказа на Джим Хокинс за пътешествието му по море, за скритото съкровище на Флинт, за страховитите пирати…

Плакатът на Островът на съкровищатаЕдва ли има някой, който да не се е сблъсквал с романа на Робърт Луис Стивънсън още в детството. Непонятно защо, но в България погрешно се приема схващането, че „Островът…“ е детски/юношески роман и като такъв, той остава недооценен и леко пренебрегван от по-възрастната [четяща] аудитория. Петър Кауков се е нагърбил с нелеката задача чрез драматизацита на Кен Лудвиг (в прекрасен превод на Харалампи Аничкин) да разчупи това схващане и да представи на сцената спектакъл, подходящ да привлече вниманието на цялото семейство. И е успял, предвид че на премиерата децата бяха силно впечатлени от ставащото на сцената, дори смаяни възклицаваха „Леле-е-е-е!“ по време на спиращите дъха батални сцени, а по-възрастните с не по-малък интерес и с приключенски плам в очите следяха разказа.

сцена от Островът на съкровищатаЗащото спектакълът наистина е зрелищен. Досега не бях виждал спектакъл, реализиран толкова умело, въпреки ограниченията, които има сцената – без пропадала, без оркестрина… и само чрез кръга и с осветлението да се пренесе действието в страноприемницата „Адмирал Бенбоу“, на кея преди отплаването, на палубата и в трюма на шхуната „Хиспаньола“, пътуваща от Бристол до Карибите, из джунглите на острова, на който е скрито съкровището на будещия страх капитан Флинт… Не ми се мисли дори какво щеше да се получи, ако сцената позволяваше дори още малко повече динамика… За да са нещата още по-истински, за да могат зрителите още повече да се потопят в действието, спомагат както интересното сценографско решение (на Венелин Шурелов), костюмите и гримът (Елица Георгиева), така и музиката (Явор Димитров и Страцимир Димитров).

Да, музиката… още когато преди време чух откъси от нея, във времето, когато се подготвяше, очаквах някакъв сериозен размах на режисьорските идеи, сериозно вглеждане в детайлите. Това, което видях на сцената по време на премиерата, обаче, надмина и най-смелите ми очаквания. Именно затова харесвам Петър Кауков като режисьор – подборът му на пиеси е винаги много добър и обмислен, винаги на теми, които са интересни за много широк кръг зрители, и предизвикват както размисъл, така и провокират диалог със зрителите. За Кауков няма средностатистически зрител, затова във всяка една от пиесите, които поставя, има по нещичко, което да привлича вниманието и интереса на всеки, наредил се за билети на касата. Така е и с „Островът…“.

Актьорската игра беше, като всичко останало, на много високо ниво. Плахият в началото и възмъжал в края Джим Хокинс (Велизар Величков – Визо) и коварният еднокрак пират Джон Силвър (Атанас Атанасов) бяха като извадени от спомените ми от детството – точно според представите ми, истински, живи. Другите актьори също бяха много добри в представянето на персонажите си, но Джим Хокинс и Дългия Джон Силвър са двата героя, които най-ярко са се запечатали в съзнанието ми след прочита на романа – образи, запечатани до днес, изведнъж материализирали се на сцената.

…Така за последен път видях еднокракия морски вълк, за когото Били Кокала ме беше предупредил пръв. И все си мечтая за него, докато гледам към хоризонта, застанал на носа на някой кораб и се усмихвам на онова, което бъдещето може още да ми донесе. И тогава разбирам, че моето приключение на Острова на съкровищата не завърши онази сутрин на кораба “Хиспаньола” – и че няма да завърши докато съм жив.

Дали съм харесал „Островът на съкровищата“? Разбира се, всеки, който е мечтал за морските приключения на Джим Хокинс, би го харесал. А онези, които ще решат, че този „детски театър“ не е за тях, ще изпуснат пътешествието на живота си. Назад към детството.

снимка: Деница Русева. Плакатът е на Георги Вачев