Fake album cover

Следвайки инструкциите, прилежно описани ей тука, получих ето това:

Събрани набързо на едно място:
колаж

Със сигурност има още какво да се желае, но за „дебютен албум“ е екстра 😀 Сега обмислям да поканя Краси Аврамов за дует хаха.

Времето

Tunnels of TimeЕдно от нещата, които най-много ме дразнят, е неспособността на някои люде да боравят правилно с понятието време.

След 3 минути не значи след 2 или след 15, а значи 3, три, т-р-и.
Утре в никакъв случай не е другата седмица (освен ако днес не е неделя).

Издивявам когато някой ми каже „след няколко минути, след няколко дни…“. Колко са няколко? Гррр…

Три сестри

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от Петър Събев.

Понеже ми казаха да се чувствам като в моя си блог, т. е. като у дома си, опъвам си ръцете върху клавиатурата и почвам кратко описание за Чеховите „Три сестри“… и за брат им!

Преди представлението

С поканите за театъра нямаше никакъв проблем, но за организацията в самия Младежки театър определено имам забележки… Първо, при условие, че представлението започва в 19 ч. някакси не ми се вижда редно да започнат да пускат хората в 19:15 ч., докато междувременно едни средно симпатични момичета предлагат програми на представлението (които поне по дизайн приличат на досадни реклами в пощенската кутия) на цена от… 3 лв.!!! Не, не искам да купувам акции от Младежки театър, искам просто да видя програмата! Като изключим това и фактът, че номерата на седалките са написани отзад (всеки се набира поне върху три облегалки, докато си намери мястото), мисля, че достатъчно измрънках, за да ви разкажа за самото представление.

Три сестри
снимка: архив в-к Капитал

За актьорите

Всъщност, това е второто представление на Азарян по Чехов (или както казват истинските критици, диптих). Тези, които обичат типичната за Чехов скучна руска атмосфера (със съответното музикално оформление), може и да се насладят на диалозите, но на мен поне първата половина от представлението ми дойде леко скучна. Хареса ми играта на Койна Русева. Яна Титова също е доста добра, но мисля, че има доста по-талантливи изгряващи звезди, заслужаващи „Аскеер“. Между другото, „Три сестри“ има още един „Аскеер“ – на Цветан Алексиев за поддържаща мъжка роля (Солоний)… Още неща, които ми направиха впечатление: Ники Урумов доста преиграва, Малин Кръстев и Койна Русева са доста добра двойка, а Силвия Лулчева (известна още като дубльорката на Кари Брадшоу от „Сексът и градът“) беше една от малкото, които леко раздвижиха заспалата атмосфера… Като цяло, актьорите се стараеха, а когато се стараеш, то просто си личи.

Историята

Няма да ви я разкажа… Има си библиотеки за тези неща, а освен това се разбира достатъчно добре по време на представлението

За и против

Хареса ми, че се усещаше атмосферата на представлението, промяната в образите се усещаше ясно, а най-много ми хареса финала, който наистина спасява представлението от заспала публика в един момент.

Не ми хареса мудността на цялото представлението, но това е типично за Чехов и май няма как… Издразни ме и тъпото подзаглавие „Представление за възрастни“, което при хора с моето мръсно подсъзнание веднага асоциира представлението със скритите таланти на младите актриси… 🙁

Да го гледам ли?

Само ако си фен на Чехов, руска литература, Азарян, Яна Титова или си имаш друга причина да посетиш представлението… Но, предупреждавам, не е за всеки. Иначе можеш да го гледаш на 26 февруари и 24 март.

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

Блогъри пишат за театър
Тази публикация е написана от писателя Тихомир Димитров, автор на романите „Справедливост за всички“ и „Душа назаем“. Всъщност Тишо едва ли има нужда от повече представяне.

Кой се страхува от Вирджиния Улф?

Кой се страхува от Вирджиния Уулф?

Всъщнот, никой.

Заглавията на театралните постановки обикновено са вдъхновени от някакъв дребен детайл, скрит вътре в самата постановка, който ти става ясен едва след като си гледал представлението. Трябваше ми много време, за да свикна с мисълта, че това не е някаква „надменна снобария”, а просто начин на изразяване. Все пак си на театър. Театърът не е като живота.

Вирджиния УулфИ тук идва голямата изненада от „Вирджиния Уулф

Точно като живота е.

Толкова реално беше всичко, че ако живеехме в Средновековието, сигурно щях да се кача на сцената и да започна да убеждавам героите в нещо…

Изпи се много уиски на въпросната сцена.

Изпушиха се много цигари.

„Вживях се” дотолкова, че само приятната компания на дамата, която ме придружаваше, плюс уютната обстановка в ресторанта и трите големи джеймсъна след представлението бяха в състояние да ме върнат обратно в реалността.

Кратко интро към сюжета:

Той е преподавател в университета – саркастичен и зъл, но някак симпатичен в духовната си самота. Тя е дъщерята на ректора. Материална, земна и нагла. Една презадоволена жена. „Момиченцето на татко”, което има сериозни проблеми с алкохола след 30 години семеен живот. И с психиката.

Толкова са си омръзнали, че чак животът им е дотегнал. Все пак, има нещо симпатично във връзката им. Нещо куцо, сакато и нежно. Нещо като езика на глухонемите: никой не ги разбира, никой не иска да бъде като тях, но всички им се възхищават, защото се разбират почти без думи.

Гостува им двойка влюбени – млад, надъхан преподавател в същия университет и наивната му, леко симпатична, но много глуповата и повръщаща-обилно-защото-не-може-да-носи-на-алкохол жена на богати родители.

Кой се страхува от Вирджиния Уулф” може да те убеди, че няма нищо лошо в брака по сметка, от гледна точка на бедния, но интелигентен мъж и, в същото време, може да те накара да съжалиш за това прибързано заключение.

Един театър за обреченото семейно щастие.

За „историческата неизбежност” на старостта.

За безкрайната нощ.

За алкохола като социален „лубрикант”.

За тъжния сарказъм на старите и смешната наивност на младите.

За децата като мечта, от която се страхуваме.

За душевния садо-мазохизъм.

За всички тези неща се разказва в пиесата на режисьора Людмил Тодоров: „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”. Гледах я в „Сълза и смях”.

Еваларка на: Бойка Велкова, Ивайло Христов, Биляна Казакова и Стефан Спасов за майсторската игра – перфектно си пасваха на ролите! Декорите бяха реалистинчи, актьорите играеха без никакво „театралничене”. Постановката постигна своя ефект, поне върху мен. За малко успях да се откъсна от действителността и да потъна в драматичната нощ, която се случваше на сцената.

Един театър трябва да е много добър, за да ти причини такова нещо в епохата на триизмерното кино.