Categories
Жлъчта на Gregg-а

Обратни влечуги в „24 часа“

Целият материал е достъпен само за регистрирани потребители.

Две култови реплики от филма „Матрицата“.

  • You take the blue pill, the story ends, you wake up and believe whatever you want to believe. You take the red pill you stay in wonderland and I show you how deep the rabbit hole goes.
  • Unfortunately, no one can be told what The Matrix is. You have to see it for yourself.

Е, неуважаваният от мен господин Борислав Зюмбюлев, първи заместник-главен редактор на още по-малко уважаваният от мен вестник „24 часа“, очевидно е избрал да вземе червеното хапче. Само че когато е правил избора си едва ли е предполагал колко всъщност е дълбока заешката дупка (чели сте „Алиса в страната на чудесата“, надявам се)… Дотогава само е чувал за интернет, чел е набързо преведени и недотам изчерпателни статии за киберпрестъпления и е убеден, че това е обиталището на „лошите момчета“. Затова набързо сяда зад печатната си машина и сътворява шедьовъра си „Влечуги зад компютъра“.

Да вземем няколко пасажа от въпросната статия, запълнила цяла страница в брой 180 от 4 юли 2007г, и да ги анализираме.

Анализ: (достъпен само за регистрирани потребители)

Първият (от няколкото типа многознайковци – бел. Gregg) можем да наречем влечуго – дребни, черни и родени на село субекти. Преживели низ от нещастия и първи в рода си извършили цивилизационния преход от село към град. Заради този си подвиг живеят с чувството, че светът им е длъжен. Това поражда болезнен кариеризъм, съчетан с липса на реална личностна самооценка и типичен селски мързел. […] Всъщност тези хора се нуждаят от специализирана медицинска помощ заради тяхната социопатия, която често пъти има тежки проявления.

Така, сега нека насочим вниманието си към следната снимка, открита из дебрите на свръхинформативния и подреден сайт на вестник „24 часа“:

Борислав Зюмбюлев

Какво всъщност виждаме? Вдясно е т.нар. журналист Борислав Зюмбюлев. Влечуго – дребен, черен (облечен в черно; яркосинята риза и жълта вратовръзка, ала Илия Павлов, са само за разкош) и видимо роден на село субект (таз снажна фигура се дължи само на бабините манджи). Очевидно е извършил цивилизационния преход от село към град, след като е успял да се докопа до настоящата си позиция на първи заместник-главен редактор. Заради този си подвиг живее с чувството, че светът е длъжен да му чете материалите. Това поражда болезнен кариеризъм (ей го на – издигнал се е в йерархията, еволюирал е), съчетан с липса на реална личностна самооценка (взима се за журналист) и типичен селски мързел (цитира мнения на мастити учени, за да запълва бездарната си статия). […] Всъщност се нуждае от специализирана медицинска помощ (синьо или червено, взетото в началото хапче си е дрога) заради тяхната социопатия (снимката е опит за доказване на противното), която често пъти има тежки проявления (например въпросната статия).

Продължаваме нататък. Какво четем още:

Другият тип е Тъжен гей […]. Тук неудовлетвореността произтича от объркана сексуалност, неколкократни неуспешни опита за отслабване, жалък личен живот, акне, мазна коса.

Гледаме снимката:

Zumbulev

Колко тъга има скрита в тези влажни като на млеконадойна крава очи… Кажи го бе, Зюмбюлев, ние ще те разберем. Кво пък толкова, ще станеш известен като първият в България некадърен педераст първи заместник-главен редактор на пършив всекидневник. Поглеждаме по-горната снимка и веднага лъсва истината с отслабването и неуспехите в областта. Жалкият личен живот е ясен – кариерата е на първо място. Вечер „мечтае за мъжки дупета“, както е написал в статията си.

Защо колегата […] кара Мазерати, а аз имам само заеми?

Елементарно, Зюмбюлев. Казах ти го по-горе, а и колегата ти го е казал – защото си некадърен. Защото с тази евтина журналистика никога няма да спечелиш „Пулицър“. Защото некадърните ти статии генерират само негативни коментари, затова си толкова озлобен. Капиш? Що не се пробваш в някоя фирма за комунални услуги, може да си по-ефективен… Ама преди туй вземи изкарай една терапия при Мадлен Алгафари, която си цитирал, дано ти е от полза.

Categories
Жлъчта на Gregg-а

24 часа: „Интернет-потребителите са влечуги“

(неплатена публикация)

Напоследък, кой знае защо, в пресата много се заговори за компютрите и за форумите и блоговете, в частност. Разни хора с разни идеали, очарователно некомпетентни (до момента, в който не решат да напишат статия), подтискащо фанатизирани в старанието си да открият под вола теле, се заеха да отворят очите на многострадалното българско население за новия порок. В случая визирам най-вече статията в „24 часа“, брой 180 от 4 юли 2007г. Не зная защо, но тя предизвика силен отклик у някои (1 2, 3, 4, 5, както и онези, които са коментирали по-отдолу), които се чувстват описани в статията. Днес разбрах за нея, затова реших да направя „нещо“ по въпроса.

Нима не знаете, че в цял свят дезинформацията и фабрикуването на скандали и сензации са пороците, въртящи колелото на „журналистиката“ . Е, какво можем да направим ние, които сме засегнати от статията, с нашите скромни възможности? Бърз размисъл и прецених, че едва ли ще е уместно да взривяваме редакцията на вестника; ако не ме лъже паметта преди няколко години някой вече го направи и това в никакъв случай не оправи нещата (по отношение на дезинформацията, искам да кажа). За да сме актуални и в крак с времето, във време на протести, премислих възможността да протестираме мирно (идва от „мир“, щото мирно в тая жега не се седи…). Та перспективата да виснем няколко човека пред редакцията на 24 „мирно“ протестирайки с плакати и лозунги в ръка не ме въодушевява кой знае колко. Именно затова предлагам да се потопим в дебрите на Интернет от представите на г-н Зюмбюлев…

„Гладната“ му атмосфера скоро ни всмука в себе си, околната реалност бързо отстъпи пред КРЪВожадните ни инстинкти и необузданият стремеж да се ИЗТРЕПЕМ един-друг 😈 ; засърбя ме между пръстите. Когато посегнах да се почеша, почувствах поникващата козина. Изведнъж устата ми се оказа малка за щръкналите зъби. Погледнах към останалите и видях в лицата им това, което и те виждаха в моето – ОМРАЗА бе изкривила чертите им, в КЪРВЯСАЛИТЕ погледи се четеше обещание за убийство. Челюстите се оголваха застрашително и гърлено ръмжене изпълни тесния ни офис. Времето замря около малката ни сплотена групичка, замряхме и ние, всеки концентрирал се върху изпълващата го, прииждаща на огромни талази свирепа ярост и върху така жадуваната, пърхаща като ранена птичка, веничка на гърлото на най-близкостоящия. ПОСЛЕ КАТО ЧЕ ЛИ ВСИЧКО ЕКСПЛОАДИРА, КАТО ЧЕ ЛИ САМАТА ТЪКАН НА ВСЕЛЕНАТА СЕ ПРЪСНА НА МИЛИАРДИ КЪСЧЕТА. Червената пелена падна върху ми и ме погълна…

Опомних се на гробищата. Някаква костичка ми беше заседнала между зъбите. Около мен, наклякали в кръг, вперили очи в луната, се поклащаха в транс и изпълваха нощта със „сатанински строфи“ и напеви колегите от съседния офис. Интернетът явно им беше дошъл в повече. Бяха в напреднал стадий, от устните им се стичаше пяна. Насочих вниманието си към колегите – някой вече раздаваше гранатомети; тази нощ спешното отделение на районната болница щеше да прелее. На мен оръжия отдавна не ми трябваха, отдавна не ме задоволяваха. Предпочитам да убивам с голи ръце и зъби, доколкото знам и с останалите от офиса е така.

Беше славна вечер… Ех, скъп спомен мой, очите ми се пълнят със сълзи от умиление… Две седмици не си мих зъбите – между кътните ми зъби се беше заклещило парченце от предната фаланга на кутрето на последния убит. Опипвах го с език и душата ми обливаше в топлината на екстаза, спомнях си сладостния вкус на топла КРЪВ и влудяващия звук на разкъсваща се плът.

Събудих се с два пръста в контакта…

Не е зле, а? Как мислите? Представям си как щяха да заскимтят – като хиени, надушили плячката – болните амбиции за място на първа страница на така нискоуважавания от мен господинчо Борислав Зюмбюлев, който някак си е и първи заместник-главен редактор, сътворил безумната статия „Влечуги зад компютъра“ в брой 180 от 4 юли 2007 в 24 часа, ако в това имаше и зрънце истина. „Интервю с вампир“, новината гръмва, подета от световната информационна мрежа, слава, „Пулицър“… хи-хи-хи… Я по-добре в жегата си поръчай една мелбичка „Мокри сънища“, дарлинг.

Стръвна пасмина са нереномираните репортерчета; готови са на всичко за изкачване в йерархичната стълбица (нашият човек с прекрасното име на цвете е живо доказателство – ей го на – първи заместник-главен редактор е станал). Би обърнал и църква в търсене на дявола. Безидейност, повърхностност, „евтина“ гонитба на евтини сензации личи от обширната статия, в която надъханият батко се е хванал за единствената спасителна сламка наоколо, огъвайки истината около стремежа си да вземе някой лев повече, написвайки статията, седнал зад огромната и безкрайно неудобна пишаща машина (поради невъзможност да борави с компютър; компютърът е зло – не го използвайте; не ставайте убийци, не ползвайте компютри).

Толкова груба манипулация не съм срещал много, много отдавна, дори и по „булевардните издания“. Това, освен всичко, е и обида към интелекта на всеки, който малко или много се занимава с компютри и интернет, в частност. Всички ние трябва или да сме малоумни, или ненормални, за да се стигне дотам, че някаквиси блогове и форуми да обсебят разума ни и да ни доведат до психозата, която така драматично „журналистът“ Борко рисува.

Не сте си написал добре домашното, г-н Зюмбюлев. Крайно непрофесионално, по мое мнение. Това само показва колко незначителен намирате този така наречен „проблем“ и колко малко всъщност се интересувате от това. Статията е написана тенденциозно!!! Дори не са споменати форумите и блоговете, от които човек наистина има какво да научи. За вас е било по-важно да можете да хвърлите бомбата… само дето тя май падна във вашата градина.

Изпитвам съжаление към смехотворните ви напъни… Седнете си. СРЕДЕН.

Categories
Бележки

Филми на BBC в Капитал

Вестник Капитал пуска на пазара в съботното си издание (от 30 юни до 18 август) колекция от 8 DVD-та (7 филма), озаглавена „Античен свят“. Филмите са дело на BBC, а те са известни с добрите си и качествени документални филми. Лично аз смятам да си купя първите два броя, където ще са двете части на филмите за Египет. Възможно е да си купя и други, но специално тези двата непременно ще бъдат включени в колекцията ми.

Categories
Преглед на печата

Несъответствия

Ако сте си задавали въпроса „Защо на някои автомобили ауспуха е от ляво, а на други – отдясно, защо кутиите за CD-та са помалки от тези за DVD и т.н. и т.н., то тогава тази статия в Интернешънъл Хералд Трибюн е точно за теб. Приятно четене.

Categories
Ежедневно

Служители

UniCredit BulbankДнес по един или друг повод ми се наложи да вляза в банка. Като цяло не ги харесвам и гледам максимално да седя далеч от тях, но въпреки това се налага сегиз-тогиз да ги посещавам. Последният път, когато се наложи, беше за да платя глоба на МВР за изгубената ми лична карта, която беше станала историческа и ваденето на която отне около половин година 😈 . Но не за това иде реч сега… Тогава посетих HVB Bank Biochim. Днес пак я посетих, само че се оказа, че вече има ново име – няма Ейч Ви Би Банк Биохим, няма Хеброс Банк, няма Булбанк, всичко е УниКредит Булбанк (UniCredit Bulbank). Лошо няма, едни банки стават по-могъщи, купуват други…

Хареса ми обслужването. Първоначално останах с впечатление, че служителите не са особено осведомени за предлаганите услуги, но после стана ясно, че трябва аз да съм инициативният, а те само да ме обслужват. Окей. Служителката, на която попаднах (при второто ми посещение днес) беше олицетворение на идеалният служител – вежлива и усмихната, с желание да свърши всичко, което е по силите й, за да остана доволен. Обясних й набързо целта на втората ми визита, тя ме покани учтиво да седна и да почакам за секунда и се впусна презглава да удовлетворява исканията ми. След малко се върна, помоли ме да почакам още мъничко и започна да ми разяснява защо точно се налага това чакане, какво я спира да извърши исканото от мен „на мига“, след което ми предложи чаша кафе и вода. Ей тук вече ме спечелиха… Изчаках си времето, което им беше необходимо, прегледах рекламните им спам-материали (които са повече от добри и професионално направени, браво!) и си получих обслужването, за което чаках. При което, на тръгване, служителката ме изпрати почти до вратата, пожела ми успешен ден с такава усмивка, че колкото и да не ти е да се усмихваш и да си станал на гъз от жегата навън и навъсените физиономии, няма как да не й се усмихнеш благодарствено и да й пожелаеш и на нея лека работа.

Уви, малко са такива хора, които вършат работата си с такова желание и ентусиазъм, с усмивка… До края на вечерта настроението ми беше повече от приповдигнато от този сблъсък. Не че очаквах някоя Медуза Горгона, по-скоро да бъда обслужен „на конвейр“, след което банката да се радва на парите ми. А сега чак ми е кеф, че им ги давам.

Абе в крайна сметка написах всичко това за себе си, да знам как трябва да изглеждам, когато си върша работата – защото мадамата беше идеалният образец за подражание.