Интервю с Gregg

„Интервю“ не е съвсем точно казано. Намерих въпросите в блога на Петър Събев и реших да им отговоря тук.

1. Имате ли блог? Защо? Какво ви накара (или пък спря) да си направите?

Имам, да. Защо ли? Странно, ще разсъждавам защо на глас... Има няколко причини. Първата е, че така запълвам свободното си време с нещо приятно - време, което иначе бих изгубил в съзерцаване на някоя въображаема точка в тавана. А е толкова интересно да споделяш знанията си и натрупания опит и да се учиш от коментарите на читателите, които са се престрашили да прекрачат прага на блога ти. Любопитно е да прочетеш какво мислят те за нещата, които в момента те вълнуват и са те подтикнали да напишеш публикация в блога си.

Блогването е начин за комуникация, точно както електронната поща. Да попиташ някой защо блогва е все едно да го попиташ защо ползва електронна поща.

Блогвам, защото това ми дава право на глас.
Блогвам, защото блогът ми дава място, където мога да мисля на глас.
Блогвам, защото така възбуждам (хм… възбуждам!? :)) креативното си мислене, блогването ми дава творческо вдъхновение.
Блогвам, защото така контактувам с интересни личности, с които споделяме общи интереси (личности, които често са по-умни от мен (вероятно и по-красиви)).
Блогвам, защото смятам, че така помагам на читателите.


Блогвам, защото така се уча от коментарите на читателите.
Блогвам, защото това ми дава извинението да говоря за нещата, които силно обичам и мразя.
Блогвам, защото е забавно.

А и… когато в края на житейския ми път, ако случайно се изправя пред някой, наричащ себе си с гръмкото име Господ, ми се иска да го погледна директно в очите и да му заявя съвсем отговорно, че съм опитал да помогна да направим света по-добър чрез постигане на диалог и приятелство.

2. За какво обичате да пишете/четете в даден блог?
Личните впечатления на автора, затова е блогът - да описва чувствата и мислите на автора му, не да бъде новинарски сайт.

3. Коя платформа ви допада най-много – Blogger, WordPress, Blog.bg… ?
WordPress, който хоствам сам - дава ми свободата да го правя каквото аз искам, а не каквото готовата инсталация предлага.

4. Какво мислите за идеята големи компании, министерства, президенти и известни спортисти да си имат блогове?
Похвална е идеята, че се спират на този вид комуникация със своята аудитория. Значително по-лесно се попълва с актуална информация, вероятността да достигне до по-широк кръг читатели е значително по-голяма от официалния сайт.

5. Кои и колко са любимите ви блогове? Редовно ли ги четете? Редовно ли оставяте коментари?
Чета доста блогове, макар и недотам редовно, колкото ми се иска, но малко са ми любимите. Коментари оставям само тогава, когато имам какво да кажа по темата и ако коментарът ми е в час със започналата дискусия.

6. Кое определя популярността на един блог – добрата реклама, интересните теми, честотата на писане?
Комплекс от няколко неща, но най-голям приоритет имат интересните четива, написани добре, честото писане, благоприятно място за дискутиране на проблемите.

7. Може ли един блог да промени света?
Може, към по-добро. Или ако не успее, поне да се опита да го направи.

Моят летен хит

Едно парче, което, признавам си, е далеч от музикалните ми вкусове и предпочитания. Въпреки това, още първия път, когато го чух, ми допаднаха напевите на Акрам. Второто слушане беше незабавно след първото. И оттогава насам музиката и напевите не ми излизат от главата. Много добра комбинация. Винаги съм харесвал арабските гласове в песни, затова и тази песен ми допадна дотолкова, че непременно присъства в playlist-a ми. И предполагам, че тенденцията ще се задържи до края на лятото.

Да му мислят всички онези, на които ще се наложи да работят с мен през това лято.

Специален поздрав.

Търтеи по американски

ВНИМАНИЕ!!! Всички прилики с действителни лица и събития НЕ СА случайни; търсени са умишлено.

Невъзможно е досега да не сте се сблъсквали с този типа хора, които са описани по-долу. Хора, които са типични задръстени американци (имам предвид като манталитет).

Въздух под налягане – силни на думите, а на дела – няма никой.

Е, на мен ми се налага да работя с точно такъв екземпляр – неорганизиран, без каквато и да е способност да се организира и планира нещата си така, че да е ефективен и полезен както на себе си, така и на партньорите си (независимо дали става въпрос за колеги или клиенти). Занимава се с всичко друго, но не и с поставените задачи – напр. старателно обработва файлове на MS Excel, за да е прегледно какво трябва да се свърши, поставя някакви шантави цветове, неясни срокове (за да не може да му се търси отговорност за провалени крайни срокове за изпълнение), говори на английски или ако е на български, непременно речта му е препълнена с думи на английски… постоянно повтаря колко много работа има, а главата му е забучена в неща, които нямат нищо общо с цялата работа и тайно се надява някой друг да свърши и неговия дял. И когато дойде време за плащане – ламти за възможно най-големия дял, въпреки че не си е мръднал пръста за да го заслужи. А всъщност не умее да работи в екип, не върши своя дял от работата си и се озърта, ако е възможно, да я прехвърли на някой друг. В по-добрите фирми винаги се намира по някой „добър самарянин“, който сяда и я свършва, за да може всичко да е наред и нещата да вървят.

А ако недай си боже вземе да свърши нещо, то е нещо толкова незначително, работата по което не отнема никакво време, но наш’човек го върши за, да речем, три пъти по-дълъг период, след което го прави да изглежда така, все едно е единственият човек на земята, способен да го свърши и изкарва нещата така, все едно се е справил за рекордно кратко време.

И как се работи с такива хора? Идеи?

Да ти покажат Альоша

АльошаОбикновено когато шефовете дойдат в Пловдив, за да видят какво (не) се случва, на т.нар. „работни срещи“, се забутваме в някаква кръчма, ядем, пием, говорим си за работа, говорим си за работа, говорим си за работа, ядем, пием, говорим си за работа… В което (като цяло) няма абсолютно нищо лошо – работата трябва да се свърши, трябва да върви, да е песен, петилетката за три години…

Вчера трябваше да има такава среща. Не че нямаше, само дето беше лееееееко по-различна. Кoето в никакъв случай не значи неприятна, дайте да се разберем отсега. Не съм някакъв сдухан работохолик, обичам да разпускам, когато има възможност.

Е, качих се в колата (нали съм гъзар, шефовете идват да ме вземат с колата 😈 ) без да знам къде отиваме. Попитах няколко пъти, не получих отговор. Очаквах, че отиваме в някоя кръчма, където ще се съберем с (евентуално) още хора. Да, ама не. Малко по-късно стана ясно, че ще се правим на планински кози и ще катерим едно от тепетата – Бунарджик, за да стигнем до Альоша.

(за непосветените – Паметникът на Съветската армия, известен и с името „Альоша” е издигнат на самия връх на хълма Бунарджик и е най-разпознаваемия символ на град Пловдив. Построен е през 1954 и официално открит три години по-късно, автори са българските скулптори Радославов, Занков, Коцев и Топалов. Представлява внушителна гранитна статуя (висока 10,5 м) на воин, обърнат с лице на изток. Прототип на паметника е руския войник Алексей Скурлатов. Около фундамента на паметника има площадка от която се открива чудесна панорамна гледка към Пловдив и Родопите. просветната информация е взета от Уикипедия)

Да си призная честно, въпреки че съм от Пловдив и живея тук, не се бях качвал на тепето от доста години, да не кажа 10. Някак си тази дестинация остава леко встрани от ежедневните ми маршрути. До вчера. Оставихме колата и по козите пътечки тръгнахме да се качваме нагоре. Бях забравил какво е усещането. Уникално. Горе дълго разглеждахме открилата се гледка, бъбрихме неангажиращо, смяхме се… без обсъждане на работата – само приятелски разговори. После – надолу.

Чудесен завършек както на деня, така и на седмицата.