…да не бъдеш разбран

Отдавна трябваше да си дам сметка за факта, който винаги съм знаел на подсъзнателно ниво, но така и не исках да допусна до мислите си. Хората са различни. Каквото и да прави обикновеният човек, той никога не би могъл да угоди на всеки. Опитите ми да стигна до съзнанието на всички, които четат този блог и да бъда правилно разбран, са били през цялото време обречени на неуспех.

В този блог се опитвам да бъда себе си, по-точно – да се протягам навътре в душата си, към окъпаните в бяла светлина кътчета и да изваждам на показ онази, по-добрата си половина. Когато една машина не се използва, частите й клеясват, покриват се с ръждата на времето, с мръсотията, която то изсипва върху тях.

Човекът, както обичам да казвам, заимствайки тази прекрасна метафора от Зелазни, е създание от светлина и мрак, душата му – бойно поле на доброто и злото. Но злото винаги е било по-близо до неговата същност, винаги е било по-лесната алтернатива, по присъщият му път. То е като проекция на собствения му егоцентризъм, следствие е от него, свързано е с онази крещяща в съзнанието ни нужда да помислим най-напред и единствено за себе си, да се поставим в центъра на заобикалящата ни вселена. Не, не говоря за абсолютното зло, говоря за ежедневната, прозаична дилема: „да се погрижа за себе си, или да жертвам удобството си заради другия“.

Ако се замислим, неизбежно ще установим, че е по-трудно да сме добри, а най-трудно е да сме разбиращи. Разбиращи другите, искам да кажа.

Доброто, както и желанието да го вършим, е толкова уязвимо и деликатно, толкова по-далеч от внедрения в гените ни егоизъм. Толкова по-крехко. И е толкова лесно да оставим тинята на живота да се полепи по него, да се просмуче, да го покрие със сивите, пепеливи следи на разбити мечти и илюзии… И всяка секунда е анихилатор. Унищожител на още едно атомче, на още едно микронче от полюсната дистанция между него и злото.

И ето, идва онзи момент, когато застанали в центъра на собствената си координатна система, дори не разбираме, че тя вече не е координатна. Не разбираме, че Х и У отдавна са се слели, а ние просто стоим в началото на дългата права на падението. В края на която ни чака смъртта. Черната вестителка, която ще отнесе със себе си едни СИВИ хора.

В този блог, а и в предишния, се опитвам да си припомням, че съм създание от светлина и мрак, а не сива сянка. Да възстановявам, доколкото ми е по силите, същите тези атомчета и микрончета – в мен, а и (колкото и дръзко да звучи) във вас. За да не се случи никога остриетата да се срещнат в онази права линия. За да не се затвори никога ножицата в душите, прерязвайки човещината ни. Опитвах се в напрегнатото, зло време, в което живеем, в това обричащо ни на механични реакции, на първосигналност и нагонистична близост със злото ежедневие, да се докосвам до позабравената белота в самия себе си, да потопя филизите на мислите си в чистия й блясък и да си спомням кой съм все пак. Или какво – човек.

Съжалявам, че не успях да бъда разбран. Този блог не бе сцена, по която да дефилират стремежите ми към тщестлавие, както мнозина си помислиха, не бе и аулата, в която се разнася менторския тон на някой кабинетен псевдоинтелект, това бе малкото и уютно кътче, в което можехме да оставаме насаме – само вие и аз. И между наздравиците да казвам, а понякога и да крещя истината за нещата, такава, каквато я виждам – колкото на вас, толкова и на самия себе си.