Веселите уиндзорки

„Веселите уиндзорки“ на The Festival Players беше точно онази симфония за ухото, която очаквах да ми се случи цяла една година. След великия „Хамлет“, който трупата изигра миналата година, нямах ни най-малко колебание дали да ги посетя отново. Дори да трябваше да си купя само един билет от всички представления от програмата на фестивала, това щеше да е за „Веселите уиндзорки“. Пиесата е малко позната и рядко поставяна, но забавна и увлекателна. А петимата (да, петимата!) актьори я поднесоха по начин, по който скриват в малкото джобче доста набедени за звезди техни родни колеги. Часове, часове наред работа със словото на Шекспир и това си личи, чува се, усеща се. Просто разкош. Недоумявам как може много артисти, имащи себе си за големи имена, да напуснат залата – тези петимата изиграха всички образи, включително и женските, с такава лекота, с такова усърдие и желание, че бяха като учебник. Защото ще ме прощавате, ама един или два семестъра по Шекспирово слово не значат нищо пред единствено работа с текстовете на Шекспир. Лично аз се наслаждавах през цялото време, беше празник за сетивата. Хич не…

Повече…

Последното изкушение

Първото представление, което гледах от Сценана кръстопът 2017 не беше това, което организаторите искаха – не гледах откриването. Оказа се, че изборът ми е повече от правилен – дочух немалко коментари за „Руски мармалад“ и нито един дори не се доближаваше до положителен. Началото на Пътят, както е подзаглавието на фестивала, пришито с бели конци като обединяваща тема, за мен беше друго заглавие. Моят избор за начало беше „Последното изкушение“ по романа на Никос Казандзакис. Tекстът на Казандзакис, който познавам и харесвам, беше интересно пренесен на сцена, пречупен през призмата и анализа на режисьорката Веселка Кунчева (и Ина Божидарова). Най-много ми хареса, че на преден план е изнесен конфликтът между нуждата от вяра и безверието и непрекъснатото колебание между духовното и изкушенията на земния живот. Който желае да буквоядства – да прочете книгата (има я в Читанка) или да изгледа филма (има го в Замунда). Но ще се лиши от всичко останало, което постановката такащедро предлага – отлична актьорска игра и сплотеност между актьорите, любопитни режисьорски решения върху чудесна сценография, красиви костюми и музика, която е там, прекрасна и ненатрапчива и отлично…

Повече…

Сцена на кръстопът – издание 21. Пътят?!

Театралният маратон, наречен Сцена на кръстопът, тази година е от 10 до 23 септември. Започва за 21-ви път, колкото издания е имал фестивалът… или Фестивалът, както се опитват да натякват организаторите. Тази година темата е Театъра – Пътят, но като гледам програмата – не е път, а някаква стълба на Пенроуз, може би… Опитах се да открия път сред заглавията и тяхната подредба по дати. Опитах се да открия началото, като отправна точка със заглавието за откриване на фестивала и края – в това за закриване. Опитах се и не успях. Вероятно защото такова нещо не съществува изначало като замисъл. Темата е просто пришита към заглавия, по един или друг начин, по една или друга причина, поканени (или доведени) да участват на форума. Според книжката, която е отпечатана с програмата на фестивала, криейтивът Елин Рахнев е написал, че „театърът е път – паметен“. Само че аз няма да сложа препратки към официални източници на фестивала, защото самият той е безпаметен – след няколко дни сайтът ще изчезне и ще бъде заменен с едно голямо Offline. До догодина, когато тазгодишната програма ще бъде…

Повече…

Аскеер 2017 – Наградените

Наградите Аскеер определено са по-авторитетните и изпълнени със смисъл, създадени с повече умисъл и с жури, което е по-прецизно и взискателно, с по-добър вкус към представленията. Все още има какво да се работи, за да се получи истински празнична атмосфера на церемонията по награждаването. Вероятно трябва да минат години преди на режисьорите, които правят церемонията, им щукне, че не е задължително на театрални награди церемонията да е като театрално представление. Надявам се да доживея, за да го видя това. Тази година ми хареса изчистената сценография и това, че всичко беше някак по-стегнато и в темпо. Ето и кои са новите носители на статуетката, на която ѝ пада каската. Изгряваща звезда Боян Крачолов, Димитър Крумов и Иван Николов за „Това НЕ Е Хамлет“, авторски спектакъл на Боян Крачолов по текстове на Шекспир, Бекет, Молиер, Мигел де Сервантес, Том Стопард, Петер Вайс, Мюлер, Калдерон и други, Театрална работилница „Сфумато“. Поддържаща мъжка роля Йордан Ръсин за ролята на Телегин във „Вуйчо Ваньо“ от Антон П. Чехов, постановка Григор Антонов, Общински културен институт Театър „Възраждане“ Поддържаща женска роля Ивана Папазова за ролята на Икония във „Вълци“ по…

Повече…

Богът на касапницата

Не съм от привържениците на т.нар. театрални мечки и не харесвам Владо Карамазов. Голям почитател съм на текстовете на Ясмина Реза и номинациите за Аскеер за Владо Карамазов и Александра Василева за роли именно в текст на Реза беше излизането ми от зоната на комфорта да не гледам мечки в театъра. Купих си билет (и даже забравих за него, в последно време нямам представа защо така забравям за билетите за театър, но това е друга тема) и зачаках да дойде денят. Беше ми любопитно, идках да видя дали мога да притъпя отрицателното си мнение към мечките. И така, успях! Стоически изгледах цялото представление без да напусна салона. Че то даже ми и хареса. Беше ми интересно да слушам текста на Реза, как е преведен на български и се опитвах да си представям мелодията на френския език зад думите, произнесени на български. Не че не съм гледал и друг път на сцена Владо Карамазов или пък Юлиан Вергов, Александра Василева или Радена Вълканова, гледал съм ги. Първите двама някак ги избягвам, по възможност, обаче. „Богът на касапницата“ се оказа леко и приятно представление,…

Повече…