Момчето от последния чин

Препоръчаха ми силно да гледам „Момчето от последния чин“, затова веднага си купих билет за първата възможна дата. Представлението е на Пловдивския театър, а премиерата беше по време на тазгодишното, 21-во издание на „Сцена на кръстопът“, но на същата дата предпочетох да гледам „Последното изкушение“ на Народния театър.

Та, купих си билет и го прибрах… и забравих за него. Бях останал с впечатлението, че е за 10 октомври и се присетих отново за него на 11-ти. Хвана ме яд не толкова заради парите, майната им на 12 лв, колкото заради препоръката и пропуснатата възможност. Когато извадих билета, за да го хвърля, се оказа, че е за 11-ти и навързо се озовах в театъра, за да видя какво е това представление и защо толкова силно ми е похвалено и препоръчано.

„Момчето от последния чин“ е пиеса от Хуан Майорга (в превод на български от Нева Мичева) с режисьор Крис Шарков. Самата пиеса е много интересен микс, който събира на едно място интелектуалното и криминалното по начин, който да те държи нащрек до края. Историята се завърта около учител по литература (Стефан Вълдобрев), който е недоволен от постиженията на учениците му и талантлив тийнейджър от класа (Димитър Николов). И докато първият имам личен проблем да гледам на сцена – някак първите 20-30 минути от представлението слухът ми отказва да приема думите, които изказва за някаква членоразделна и разбираема реч, то вторият не позволява да откъснеш поглед от него и начинът, по който гради образа си.

Много добро представление. Много и отлична работа на режисьора (Крис Шарков). Любопитна сценография (Ралица Тонева)– на моменти ми се искаше да не е толкова затворена и алтернативните пространства да бъдат маркирани по друг начин. Винаги ми е било малко странно и нелепо прекосяването на невидимите граници на пространствата и вероятно затова очаквах нещо различно.

Бих гледал пак. Може пък втория път да успея да доловя някоя дума на Стефан. И филма (на Франсоа Озон) ще гледам.

Разговори с мама

Ей на това му казвам аз истински театър – малка, камерна пиеса за двама актьори, с малко декор и ОГРОМЕН ТАЛАНТ, който да изпълва пространството, да заразява, да те сграбчва в началото и да не те пуска до края на представлението, когато се колебаеш дали да се смееш широко или да си поплачеш.

На пръв поглед лек и приятен текст на Сантяго Карлос Овес, адаптиран за сцена от Жорди Галсеран. Конфликт между поколенията, но поднесен умело и на пръв поглед леките шеги, на които първо се смееш, после те карат да се замислиш.

Меглена Караламбова е не изключителна, тя е учебник по театър. Георги Къркеланов изглеждаше през цялото време като глътнал бастуна (въпреки че героят му по пиеса не е такъв), но цялостното усещане след края е отлично.

„Разговори с мама“ се оказа отличен финал на моите посещения на тазгодишното издание на „Сцена на кръстопът“.

 

Еквус

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.

 Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от загубата на индивидуалност и различност. Нямаше как да не се присетя за книгата на Тод Роуз „Краят на средностатистическия човек (Как да бъдем себе си в свят, който обезличава)“, която четох наскоро. Това направи представлението още по-любопитно за гледане, а темите, които повдига – още по-интересни за изследване и анализиране.

Когато започвах да пиша за тазгодишната „Сцена на кръстопът“ и за всяко едно от представленията, които бях избрал да гледам, си обещах, че само ще маркирам с по няколко думи основни емоции и преживявания. В случая с „Еквус“ май не ми се получи.

„Еквус“ е отлично представление! Съвсем заслужена номинация и след това – спечелена награда Аскеер в категория „Най-добър спектакъл“. Отделно имаше номинация за режисура, Станка Калчева беше номинирана за поддържаща женска роля, а Петър Дундаков – за музикалната картина.

Принц роди Пранс;
и Пранс роди Пранкус;
И Пранкус роди Фланкус;
Фланкус роди Спранкус;
и Спранкус роди Спункус Велики, който живя шейсет години;
и Легус роди Некус;
и Некус роди Флекус – Краля на Фурията;
и Флекус каза през дрънч–дрънч: „Виж – давам ти Еквус, единствения си роден син.“

Като гледаш представлението, ако случайно успееш да откъснеш поглед от основното действие (трудно, признавам, но за това – след малко), обърни внимание на колективния образ на конете отзад, в дъното на сцената. Те са там през цялото време – понякога излизат напред, за да ти припомнят, че са там. Непрекъснато долавяш присъствието им, усещаш потрепването им… те са там и да, те те наблюдават, не откъсват поглед от теб. Следят всяко твое движение.

Пък ти трудно успяваш да откъснеш поглед от основната история на преден план, развиваща се между доктор (Малин Кръстев) и пациент (в моя случай – Севар Иванов). Когато представлението започна и на сцената видях Малин Кръстев, очаквах да гледам нещо като моноспектакъл, в който има и още някакви хора, които обикалят и правят нещо по сцената. Това усещане го имам всеки път, когато гледам Малин Кръстев на сцена, след като преди години го гледах в „Кола Брьонон“ на Влади Люцканов. Тогава бях свидетел на грандиозен проект – невероятен моноспектакъл на Малин Кръстев и цялата трупа на Младежкия театър. Очаквах и сега някак той да засенчва всички останали, да придърпва светлината на прожекторите към себе си. За радост това не се случи и опасението много скоро се оказа излишно – малко след излизането на Севар Иванов. Много добра игра – абсолютно равнопоставено на Малин Кръстев. Всички са много добри. Толкова добри, че чак завидно, плашещо добри. В един момент губиш представа за реалността и се пренасяш в света на Алън Странг, даже сякаш ТИ си Алън Странг. Иска ти се да си него, да не си като всички останали, да си различен, да покажеш това.

Това представление ме докосна. По мой си, специален начин. След края, докато пушех в двора на театъра, попитах Стайко Мурджев как се прави „най-добро представление“ с не най-добрите актьори – опит да перифразирам думите на директора на Младежкия театър, дочути в сутрешен блок на някоя от телевизиите. Въпросът беше риторичен, разбира се. Влади Люцканов не очакваше отговор, аз също не очаквах – всички актьори бяха МНОГО, МНОГО ДОБРИ. Най-добрите, които можеше да бъдат подбрани за това представление.

Друг е въпросът сега – „От какво се страхува Стайко Мурджев?“

Саломе

Харесвам много театъра, който Диана Добрева прави и наистина се наслаждавам как актьорите играят като в танц, поведени умело в действието. Харесва ми как тя успява да ги обедини в един цял организъм, който работи в синхрон и хармония.

Затова не се колебах много дали да гледам „Саломе“. Гледал съм „Медея“, гледал съм „Йерма“, гледах „Къща на гнева“ – знам какво да очаквам и нямам търпение да получавам още от същото. Затова гледах и „Вълци“ и след това бях щастлив, че именно Диана Добрева получи Аскеер за режисурата точно на това заглавие (доста сериозна конкуренция със Стайко Мурджев, както се оказа).

Да, аз ще целуна устните ти, Йоане. Не ти ли казах?

Ако трябва да съм честен, не бях чел текста на Оскар Уайлд, въпреки че се е налагало да се запозная с него. Заради малкото време, тогава избрах да прочета някакво резюме. Това не ме оправдава, но не влязох в салона съвсем неподготвен. Знаех какво да очаквам и знаех, че ще ми хареса.

И да, много ми хареса. Най-вече дързостта на режисьорските решения, които позволиха на текста да звучи толкова близък, толкова днешен, толкова наш… Спектакъл за любовта и безверието, в които живеем. Спектакъл за неподготвеността ни за вестта, че Спасителят идва. Спектакъл, който всяка картина се запечатва в съзнанието ти.

Впечатляваща сценография на Нина Пашова – този сребърен поднос, върху който е пожелана главата на Йоан и костюми (особено на Саломе и на шута), които няма как да не харесаш.

Може би можеше наистина сда сме свидетели на по-детайлно разгръщане на образите, не знам.

В края на спектакъла, по времето на аплауза, публиката получи извинение, че по време на представлението е била свидетел на „всички възможни гафове, които можеха да се случат“. Изненадващо решение – ако публиката очакваше перфектното изиграно представление, ако не е готова да подмине с лека усмивка ако забележи нещо нередно (и ако не реши, че е част от постановката), то значи това е неподходяща публика. Тази публика трябва да ходи на кино, където се гледа и търси съвършенство на всеки един кадър, всяка сцена се снима до откат, докато не се получи този единствен съвършен кадър. Това е очарованието на живото изкуство и не трябва да се извиняваш за това, което правиш – напротив, трябва да убеждаваш, че твориш чудо, нещо грандиозно, тук и сега и зрителите са свидетели не на продукт, а на процес. Това важи за всички сфери – ако обичаш това, което правиш и влагаш в него цялата си емоция, цялото си същество, няма място за извинения.

Цимбелин

Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа).

Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане.

Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте.

Преди началото се видях със Стоян Радев и заедно с Ивана Папазова си направихме селфито от снимката в началото. Защото… защо не 🙂