Кой е Шарли?

Имах съвсем различна чернова с мнението и позицията ми за трагедията в Шарли ебдо. Тя така и не успя да придобие вид, годен за публикуване и после бързо изгуби давност.

Днес ме провокира публикацията при Боян Юруков, че всъщност е лесно да си Шарли. Написах го във Facebook, но предпочитам да го споделя и тук.

Свободата на словото позволява както да си съгласен, така и да си несъгласен, както да се подиграваш и осмиваш идеи, така и теб да те осмиват. Свободата е в реципрочността. Когато обаче срещу перото е изперен Калашников, това не е реципрочност.

Нямаше карикатури с Левски, но имаше достатъчно снимки на ученици, от малцинствата, със средни пръсти и пр. И пишки на Богоявление. Вероятно и други примери могат да се посочат от родния бит. Знаем каква беше обществената реакция.

Лесно е да си Шарли? На думи. Когато опре до дела, грозната действителност подава истинското си лице. Защото много хора НЕ СА Шарли. Защото ги е страх открито да изразят позиция, да защитават, да критикуват. Автоцензурата и страхът са норма.

Аз, обаче, съм Шарли. А ти?

Ебола. Заплахата

Ебола
Обяснявам си отсъствието или слабото присъствие на темата Ебола в българския новинарски поток с по-голямата комуникационна и географска отдалеченост между нас и засегнатите държави. Само че проблемът е сериозен и съвсем скоро той ще плъзне извън страните, в които епидемията върлува вече месеци наред. 4000 смъртни случая от 8000 регистрирани заразени са числа от официалната статистика, които са изключително плашещи.

Засега вероятността за заразяване с Ебола наистина е минимална, но преди дни попаднах на статия, в която която се казваше (за съжаление не пазя източника), че след анализ на трафика на хора от и към засегнатите държави може да се заключи, че е въпрос на дни болестта да напусне пределите на тези държави (Либерия, Гвинея и Сиера Леоне) и ще се разпространи в минимум 10 от по-големите държави.

Имам сериозното подозрение, че ако по някаква причина вирусът си проправи път до България, доста хора ще умрат преди да бъдат диагностицирани коректно и лекуванитретирани адекватно. Най-малкото заради отсъствието от новинарския поток на информации за епидемията, за болестта като цяло, както и заради симптомите, които наподобяват такива на други заболявания. А тъй като в България много голям процент хора предпочитат да се самолекуват, вместо да потърсят (не?)адекватна медицинска помощ, положението съвсем вероятно ще бъде катастрофално.

Най-честите симптоми на зараза с Ебола са треска, силно и остро главоболие, болки в мускулите, отпадналост, диария, повръщане, болки в корема и необясними кръвотечения или зачервявания. Симптомите започват да се проявяват между 2 и 21 ден след излагане на заразата.

Искрено се надявам да не се налага да следим за такива симптоми и болестта да бъде овладяна преди да прескочи нашите граници, но все пак информираността не е никак излишна.

И не, изолирането на засегнатите държави не е решение на проблема.

Мета и контекст

Култура :: Политическа Култура – Брой 19 (2725), 24 май 2013

„Расте поколение, което няма познание за колективното преживяване от естетическо произведение, различно от чалга концерт. Расте поколение, което никога не е преживяло колективната радост от хубав филм.“

през Култура :: Политическа Култура – Брой 19 (2725), 24 май 2013.

Камен Донев с нов моноспектакъл

Много обичан, но и много критикуван. Намират се хора, които завидели на успеха му се опитват да обиждат, наричайки него и спектакъла му „комерсиални“ и дори „чалга“. Хора, мислещи се за интелектуалци, за нещо повече от другите.

Неуспели актьори, смятащи себе си за критици, или пък такива събиращи на представленията си по 100 – 200 човека. Те казват, че театъра е за отбрани хора, а не за масовия зрител. Принизяват публиката, защото просто са некадърни да достигнат до всеки. Това са опасните псевдо творци.

Така пише Гергана Николова в статията си „Камен Донев с нов моноспектакъл“. Не, драга, не завиждат на успеха му – хвала на всеки, който успява да пълни салоните. Но изкуството трябва да съдържа някаква стойност, не да е просто смехотерапия. И за Мариус ли ще кажеш, че е „неуспял актьор“? Защото и неговото мнение за моноспектакъла не е никак бляскаво. За моноспектакъла, казвам, не за Камен. За Камен той каза, че „вече е достигнал своите 100%“. То и затова не се сещам за познат, гледал новото отроче, който да го е харесал. Недопустимо е да вдигнеш летвата високо, след което да не я надскочиш, а да разчиташ на благосклонността на „тълпата“, от които се очаква да харесат посредствения продукт. Или го правиш като хората, или гръмко се проваляш. Това се случи с новия моноспектакъл.

Да не говорим за показателния факт, че Камен взе Икар за ролята си в класическо театрално представление. Или тоя факт си го пропуснала?!

Умиращите новини

Чета статията „Господ слиза в Атина“ – тази книга трябва да продължи в f2ftv и един пасаж от размишленията на Катя ми направи впечатление и бих искал да коментирам:

Новината, обаче, е най-бързо умиращия жанр. И в журналистиката – мисля си, докато все още говорим за интервюто. Новината идва, обира аплаузите, смутената тишина или шумното наплюване – за минута, рядко две, после минава в графа „излъчени“. И край, умира за съзнанието на потребителя на информация, пък било то и културна.

Факт. И това се дължи на факта, че живеем в непрекъснат, 24-часов новинарски и информационен поток, във време на Уикипедия и YouTube. Новините не се създават и не служат за да бъдат запомняни. Те са зрелище, забавление, източник на пари, не памет.

Отделно, че традиционните медии все по-малко са първи в съобщаването на новините – социалните медии иззеха тази привилегия заради мигновеността си, ангажираността на потребителите и все по-широкото им приемане.