Африканският приятел

Африканският приятел„Африканският приятел“ на Йоханес Гелих (книгата в „Пингвините“, ако искате да си я купите) ме намери благодарение на Светла, която ми я подари за рождения ден. Смятах да си я купя (книгата), защото бях прочел рецензията ѝ (на Светла) и така отчасти развалих изненадата.

Рожденият ми ден мина и замина още в средата на януари, а книгата все си стоеше грижливо подредена в библиотеката до други все още непрочетени книги. Все не се предстрашавах да я взема, въпреки незначителния ѝ размер от едва 140 страници.

Е, прочетох я. Честно казано – със зор, въпреки желанието, което имах. Книгата може да е малка, но се чете недотам лесно – вероятно заради проблема, който имам с очите, намирах избраният от издателството шрифт труден за разчитане. Да, може да изглежда красиво, но целта е да предлага по-голяма четимост преди всичко. Това може да е само мое усещане.

Другото нещо, което създаваше спънки при четенето и което единствено Светла е споменала, е ужасният превод. Знаех, че нещо не му е наред, очаквах да срещна проблем с това, но не очаквах той да е толкова фундаментален. Преводач е Владко Мурдаров. Или поне така пише в книгата. Лично на мен преводът ми изглеждаше като дело на ученици в последните класове на гимназията или студенти от университета, които са превеждали без да са запознати с тайните на дисциплината, наречена „Теория на превода“. Крайният продукт изглежда като някаква смесица между машинен превод и превод „на парче“, в който е превеждано буквално и изречение по изречение, без да се следва стил и смисъл на околните и навързването на изреченията в съзвучие и придаването на хармония на изказа. Това създава неприятното усещане, горе-долу като говорене при учестено хълцане – разбира се, но е неприятно.

На моменти съвсем отчетливо прозира словореда на немски, просто буквално преведен на български. Това също затруднява четенето. Във Facebook получих въпрос дали това случайно не е похват – не мисля, срещал съм този похват за създаване на накъсаност, на фрагментиране, но тук случаят не е такъв. Може на немски това да е било авторовото решение, но на български се е получило нескопосано, дървено. Отделно че усещането за това липсва, просто се натрапва чувството за отвратителен превод.

Другото относно превода е, че жаргон се превежда с жаргон и това Владко Мурдаров би трябвало перфектно да знае. Вероятно немското Freund (приятел) е по-малко смислово натоварено, отколкото на български. Ние не наричаме „приятел“ съучениците и хората, с които не сме имали (умишлено) контакт 20 години. Но това „приятелите“ се натяква до безкрай, както непрекъснато се повтаря, че на главния герой всичко му е безразлично. Добавяме първото изречение от романа и котката Камю към миш-маша и не отиваме отвъд Албер Камю и неговия роман „Чужденецът“, както всички твърдят или им се иска, а имаме имитация, плагиатстване. Опит за отъркване в славата. Защото на Камю не му се налага да внушава неща чрез френетични повторения. Докато Гелих, дали заради безсилие или заради пестеливост на езика, си позволява да го прави.

Пестеливият език пък през цялото време ми създаваше натрапчивото усещане, че чета [ремарки на] пиеса (когато свърших книгата видях, че Гелих всъщност е следвал театрознание). Не знам, може първоначалният авторов замисъл да е бил текстът да е пиеса, но по-късно да е превърнат в роман. Лично аз очаквах още по-голямо изследване на човешките възможности и не само една-единствена крайност – подхраненото ми с хорър културата от 80-те съзнание рисуваше доста интересни картини, които очакваше да се разкрият на следващите страници. Уви, липсват. Ако за Зюддойче Цайтунг това е „смущаващо жесток силен текст“, не знам какво биха казали за нещата, които си представях аз…

Иначе романът засяга темата за ескалиращата ксенофобия в обществото, която ми е някак далечна, макар и не чужда. Да, от една страна ми допадна идеята чужденецът да е цветнокож, в съчетание с християнин, но от друга той можеше да е всякакъв – гей, сакат, болен, ескимос, джудже… различни хора, извън шаблона, има много. В изкуството, обаче, мисля че е хубаво да се дават крайни примери – тъй като светът не е нито черен, нито бял, всеки намира своето място между крайностите. Това позволява много и все различни интерпретации. Това най-често го виждаме в театъра, по-малко в литературата, и това подсили още повече усещането ми, че чета текст за театър.

Другото, което прави впечатление, е как пасивният наблюдател, който през цялото време (не) реагира с безразличие на случващото се наоколо, изведнъж се превръща в агресивния и активен герой, който кара нещата изведнъж да поемат в неочакваната посока. Почти като DEVS EX MACHINA, което… е използвано някога като театрален похват. Иначе романът щеше да прилича още повече на „Голямото плюскане“.

Като заключение – ако ви попадне, прочетете я. По възможност – по-добре в оригинал, отколкото в превод. Радвам се, че я притежавам и сърдечно благодаря на Светла, че ми я подари, защото след време книгата ще има букинистка стойност – сваля преводаческия ореол на Владко Мурдаров, показва, че никой не трябва да разчита на стара слава, а и е живото доказателство, че издателствата трябва задължително да инвестират в коректор.

Имате какво да кажете? Има дискусия по темата във Facebook.

Време на вакуум

„Време на вакуум“ не е точно книгата, към която някой би посегнал случайно. Освен ако името на автора ѝ – Жил Липовецки (на френски) – не е непознато. Или пък не е препоръчана заради ключовите думи „философия“ и/или „индивидуализъм“ и не е част от някоя образователна програма (в университета).

Книгата е сравнително малка, 235 страници и е издадена през далечната 1996 от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ с ISBN 9540708877.

Чете се бързо, въпреки че в началото създава усещане за затруднения при разбиране на написаното. Писана отдавна (и публикувана в края на 80-те години на миналия век) и звучи странно, предвид факта, че авторът пише, че живеем в консуматорско общество (интересно в какво ли живеем сега, според него).

Всъщност книжката е сборник с есета върху съвременния индивидуализъм и, както пише в пролога:

„[…]на различно равнище поставят един и същ общ проблем – разрушаването на устоите на обществото, на нравите и на съвременния човек, живеещ във века на масовото потребление, появата на непознати форми на социализация и на индивидуалност, отхвърлящи установените от 17 и 18 век насам. […]“

„[…] Целта на процеса на индивидуализация е пълно скъсване с първоначалния период на модерното общество, демократично, почиващо на дисциплината, стремящо се към универсалност, моралистично, идеологично, служещо си с принудата и така разбираме, че е невъзможно да го сведем до промяна на вида в ценностите, дори това да е свързано с човешкия материал.[…]“

„[…] процесът на индивидуализация се свързва с краха на послушното приобщаване на човека към обществото, […] той отговаря на зараждането на едно по-гъвкаво общество, основано на информацията, на събуждането на нови потребности, на секса и на „отчитането на човешкия фактор“, на култа към естественото, към сърдечността и хумора. Ето така действа процесът на индивидуализация като нов начин за обществото да се организира и да се ориентира, като нов начин за формиране на поведения вече не с принудителното изискване на подробностите, с възможно най-малко принуда и с най-много възможности за личен избор, с най-малко строгост и с възможно най-голямо желание, с най-малко подтискане и с възможно най-голямо разбиране… […]“

„[…] политическият живот, производството, моралът, училището, семейството се стремяха да впримчат индивида в едни и същи правила като ограничават до краен предел предпочитанията и проявите на индивидуалност, да удавят индивидуалните особености в универсални и еднакви правила, независимо от това дали става въпрос за „общата воля“, условностите в обществото, повелята на морала, неизменните и стандартни закони, подчинението и саможертвата, изисквани от революционните партии. […]“

„[…] Процесът на индивидуализация лансира и олицетвори нашироко една сновна стойност – тази на личната изява, на зачитане на индивидуалните особености, на уникалността на човешката личност, независимо от новите форми на контрол и на сплотяване, които бяха прилагани успоредно с това. […]“

„[…] Получава се един вид колективен нарцисизъм: хората се срещат, защото си приличат, защото са ангажирани с едни и същи цели в живота. Нарцисизмът не се характеризира единствено с хедонистично самовглъбяване, но и с потребността да се обединиш с „идентични“ хора, за да бъдеш полезен и да предявиш нови правила, но и за да се освободиш, за да решиш интимните си проблеми посредством „контакта“, „преживяното“, чрез изкази в първо лице. Животът в асоциации действа като психоаналитичен метод. […]“

На мен ми беше интересно и любопитно четиво, особено пречупено през призмата на социалните медии (които са социални науки, не технология). И правилното им разбиране и извличането на максимална стойност от тях (независимо дали като потребител или разработващ ги) може да се случи само ако се знае как функционират (извън технологията). Тази книга не дава конкретните отговори, но показва интересни модели за изследване.

Последният череп на маркиз Дьо Сад

Последният череп на Маркиз Дьо СадДалеч съм от мнението, че „Последният череп на Маркиз Дьо Сад“ от Жак Шесекс е „най-зловещият роман, излизал някога“, както пише на корицата. Със сигурност не е четиво за всички, като това, например.

Няма да разказвам подробности, повече за него има на сайта на в-к Марица и в Актуално точка ком (двата текста са подозрително съвпадащи, което вероятно се дължи на преписването на прес релийз).

Книжлето е малко, чете се бързо, звучи почти като приказка, но вероятно наистина би било шоково за онези, които не са запознати с личността на Донасиен Алфонс Франсоа, не са имали досег c някой от написаните от него текстове (уикицитат), а само са изграждали образи за него на база приказки на другите, предавани от уста на уста легенди. Въпреки заглавието, не ставаме свидетели на разкрития, които да преобърнат представите на човечеството (както в „Шифърът на Леонардо“, например), не. Ставаме свидетели на смъртта на една противоречива личност, вероятно най-големият противник на Църквата, която се е погрижила да му го върне след смъртта му, опетнявайки името му с всякакви етикети.

Вероятно щях да пропусна книжлето, но то ме намери благодарение на Жюстин и за мен беше интересно да прочета както за последните дни на дьо Сад, така и да се запозная с Шексекс.

Книжката я има в Хеликон, а аз съм си записал като се видя следващия път с Жюстин, да ѝ дам да ми я надпише.

Инструменти за социални мрежи

Инструменти за социални мрежи

Книгата „Инструменти за социални мрежи“ е вече факт! Написана в съавторство между Жюстин Томс и Камелия Георгиева, тя е безспорно интересен и полезен наръчник както за онези, които тепърва навлизат в онлайн социалния свят, така и за експертите, защото включва както обяснения за всички описани инструмети, процеси и тактики, така и дава задълбочен поглед и детайлно изследване върху нещата, които ще са полезни за напредналите. Отделно, всяка глава и всяка разледана тема включва раздел „Мнението на експерта“, в който експерти от различни области са поканени да допринесат с мнението си по темите, включени в съдържанието.

Аз също бях поканен да се включа и на няколко места в книгата има цитирано моето мнение. Ето едно от тях:

Няма правилен отговор на въпроса „Колко време трябва да се отделя за социални медии“, за Web 2.0 присъствие. „Колкото е необходимо“ е най-близкото до правилен отговор, макар че и това време е недостатъчно… Това не е работа (и длъжност), която да може да се върши в някакви граници, да речем в часовете между 9 и 17. И това трябва да го знаят както онези, които се захващат за тази работа, така и ръководният персонал на фирмата или организацията. Нужно е (пълно) отдаване на работата, да се живее с проблемите на фирмата и желанието за по-доброто нейно представяне пред публиките. Нужно е фирмата да гласува доверие на тези служители, както и да им предостави свободите, които са им нужни, за да ги изпълняват – гъвкаво работно време, допълнително свободно време, свобода на словото, свобода на действията…

Мрежата е динамична среда, потребителите са в нея денонощно и говорят за фирмите, брандовете и очакват своевременната им и адекватна намеса, когато те имат нужда от нея, а не когато специалистът успее да намери малко време, притиснат от други ангажименти, за да провери какво се случва онлайн.

Книгата е вече на пазара, и не защото познавам авторите или защото аз имам участие в нея, я препоръчвам, защото включва всички важни неща, които са необходими за едно пълноценно онлайн присъствие – както за отделни потребители, така и за бизнеса. Отделно че е съставената така, че дълго време ще остане релевантна и полезен справочник за всички, които прекарват времето си в социалните мрежи – за лични или служебни цели, за работа или просто за удоволствие.

Чета повече от очакванията на BBC

books

Според BBC повечето хора са чели едва 6 от долупосочените 100 книги. Беше ми любопитно доколко грешат BBC, затуй с получер отбелязах книгите, които съм чел, с курсив – онези, които съм започвал и не съм довършвал или съм чел само отделни пасажи или глави.

  1. Pride and Prejudice – Jane Austen
  2. The Lord of the Rings – JRR Tolkien
  3. Jane Eyre – Charlotte Bronte
  4. Harry Potter series – JK Rowling
  5. To Kill a Mockingbird – Harper Lee
  6. The Bible
  7. Wuthering Heights – Emily Bronte
  8. Nineteen Eighty Four – George Orwell
  9. His Dark Materials – Philip Pullman
  10. Great Expectations – Charles Dickens
  11. Little Women – Louisa M Alcott
  12. Tess of the D’Urbervilles – Thomas Hardy
  13. Catch 22 – Joseph Heller
  14. Complete Works of Shakespeare
  15. Rebecca – Daphne Du Maurier
  16. The Hobbit – JRR Tolkien
  17. Birdsong – Sebastian Faulks
  18. Catcher in the Rye – JD Salinger
  19. The Time Traveler’s Wife – Audrey Niffenegger
  20. Middlemarch – George Eliot
  21. Gone With The Wind – Margaret Mitchell
  22. The Great Gatsby – F Scott Fitzgerald
  23. Bleak House – Charles Dickens
  24. War And Peace – Leo Tolstoy
  25. The Hitch Hiker’s Guide to the Galaxy – Douglas Adams
  26. Brideshead Revisited – Evelyn Waugh
  27. Crime and Punishment – Fyodor Dostoyevsky
  28. Grapes of Wrath – John Steinbeck
  29. Alice in Wonderland – Lewis Carroll
  30. The Wind in the Willows – Kenneth Grahame
  31. Anna Karenina – Leo Tolstoy
  32. David Copperfield – Charles Dickens
  33. Chronicles of Narnia – CS Lewis
  34. Emma – Jane Austen
  35. Persuasion – Jane Austen
  36. The Odyssey – Homer
  37. The Kite Runner – Khaled Hosseini
  38. Captain Corelli’s Mandolin – Louis De Bernieres
  39. Memoirs of a Geisha – Arthur Golden
  40. Winnie the Pooh – A.A. Milne
  41. Animal Farm – George Orwell
  42. The Da Vinci Code – Dan Brown
  43. One Hundred Years of Solitude – Gabriel Garcia Marquez
  44. A Prayer for Owen Meaney – John Irving
  45. The Woman in White – Wilkie Collins
  46. Anne of Green Gables – LM Montgomery
  47. Far From The Madding Crowd – Thomas Hardy
  48. The Handmaid’s Tale – Margaret Atwood
  49. Lord of the Flies – William Golding
  50. Atonement – Ian McEwan
  51. Life of Pi – Yann Martel
  52. Dune – Frank Herbert
  53. Cold Comfort Farm – Stella Gibbons
  54. Sense and Sensibility – Jane Austen
  55. A Suitable Boy – Vikram Seth
  56. The Shadow of the Wind – Carlos Ruiz Zafon
  57. A Tale Of Two Cities – Charles Dickens
  58. Brave New World – Aldous Huxley
  59. The Curious Incident of the Dog in the Night-time – Mark Haddon
  60. Love In The Time Of Cholera – Gabriel Garcia Marquez
  61. Of Mice and Men – John Steinbeck
  62. Lolita – Vladimir Nabokov
  63. The Secret History – Donna Tartt
  64. The Lovely Bones – Alice Sebold
  65. Count of Monte Cristo – Alexandre Dumas
  66. On The Road – Jack Kerouac
  67. Jude the Obscure – Thomas Hardy
  68. Bridget Jones’s Diary – Helen Fielding
  69. Midnight’s Children – Salman Rushdie
  70. Moby Dick – Herman Melville
  71. Oliver Twist – Charles Dickens
  72. Dracula – Bram Stoker
  73. The Secret Garden – Frances Hodgson Burnett
  74. Notes From A Small Island – Bill Bryson
  75. Ulysses – James Joyce
  76. The Inferno – Dante
  77. Swallows and Amazons – Arthur Ransome
  78. Germinal – Emile Zola
  79. Vanity Fair – William Makepeace Thackeray
  80. Possession – AS Byatt
  81. A Christmas Carol – Charles Dickens
  82. Cloud Atlas – David Mitchell
  83. The Color Purple – Alice Walker
  84. The Remains of the Day – Kazuo Ishiguro
  85. Madame Bovary – Gustave Flaubert
  86. A Fine Balance – Rohinton Mistry
  87. Charlotte’s Web – E.B. White
  88. The Five People You Meet In Heaven – Mitch Albom
  89. Adventures of Sherlock Holmes – Sir Arthur Conan Doyle
  90. The Faraway Tree Collection – Enid Blyton
  91. Heart of Darkness – Joseph Conrad
  92. The Little Prince – Antoine De Saint-Exupery
  93. The Wasp Factory – Iain Banks
  94. Watership Down – Richard Adams
  95. A Confederacy of Dunces – John Kennedy Toole
  96. A Town Like Alice – Nevil Shute
  97. The Three Musketeers – Alexandre Dumas
  98. Norwegian wood – Haruki Murakami
  99. Charlie and the Chocolate Factory – Roald Dahl
  100. Les Miserables – Victor Hugo

Равносметката: 32 прочетени заглавия и други 6, от които съм чел откъси, а има и такива, които са ми в списъка за прочитане. Което май не е чак толкова зле. Как мислите? Вие как сте с бройката?

снимка: nkzs