Прекалено големи претенции

Сякаш някога неговият ангел-хранител беше отредил веднъж завинаги: „Ще бъдеш малко по-добре от останалите“. Малко, но по-добре. А най-важното беше, че това напълно устройваше Максим. Да драпа нагоре, да пилее живота си заради кола с повече екстри, заради покани на приеми във висшето общество или заради излишна компания в апартамента… за какво му беше? Животът е приятен сам по себе си, а не заради благата, до които успяваш да се добереш. В този смисъл животът е пълна противоположност на парите, които сами по себе си са нищо.
Разбира се, Максим никога не се беше замислял върху тези въпроси толкова пряко. Една от особеностите на хората, успели да заемат в живота точното си място, е, че те приемат това като нещо нормално. Всичко върви така, както трябва. А ако някой не е получил своето — вината е само негова. Значи е проявил мързел и глупост. Или е имал прекалено големи претенции.
Максим страшно харесваше фразата „прекалено големи претенции“. Тя поставяше всяко нещо на мястото му. Обясняваше защо умната му и красива сестра води безсмислен живот в Тамбов със съпруга си алкохолик. Нали сама искаше нещо по-добро и перспективно… и ето че го намери. Или старият му приятел от училище, който вече втори месец е в травматологията. Искаше да уедри бизнеса си? Уедри го. Добре, че остана жив. Конкурентите му на отдавна разпределения пазар за цветни метали се оказаха културни хора…

– Сергей Лукяненко, из „Нощен патрул

10 книги

Заради Ива. Списъка го написах набързо, но и след доза замисъл. Без каквато и да било подредба. Единствено художествена литература, въпреки че има много други, които са ми повлияли повече. Не каня никого да се включва.

  1. „Братя Карамазови“ – Достоевски
  2. „Вертеп“ (но и „Жерминал“ и „Нана“), както и всички романи от Ругон-Макарови на Емил Зола
  3. „На изток от рая“ – Стайнбек
  4. „Дюн“ (цялата поредица) – Франк Хърбърт
  5. „Златотърсачът“ – Жан-Мари Гюстав Льо Клезио
  6. „Името на розата“ (но и „Баудолино“ и „Махалото на Фуко“) от Умберто Еко
  7. „Тютюн“ (но и „Осъдени души“) – Димитър Димов
  8. „То“ – Стивън Кинг
  9. „Изкуплението Шоушенк“ – Стивън Кинг
  10. пиеси – много, разни, от различни автори

Бонус:

  • „Петкан или чистилището на Пасифика“ – Мишел Турние

Под повърхността: Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта

Николас Кар - Под повърхността„Под повърхността“ от Николас Кар, с подзаглавие „Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта“ ме намери преди време, благодарение на @justinetoms, която ми я подари при едно свое идване в Пловдив.

Излапах я набързо още тогава и останах повече от очарован – книгата засяга доста теми, по които и аз съм се замислял. Хареса ми, защото наред с отговорите, до които и аз съм достигал, има и други, които не съм успявал да изведа, въпреки че съм успявал да дефинирам проблем.

Със сигурност не е типичната книга, на която отделяш някакво време, прочиташ и забравяш – с тази не се получава така – тя е от книгите, които изискват освен време за съсредоточено потапяне в страниците със съдържание, и време за замисляне върху нещата, за които разказва. На пръв поглед всичко е съвсем просто, но предизвиква серия от сериозни размисли по темите на по-късен етап.

Има и друга причина, поради която книгата не е за всеки, въпреки че личното ми убеждение е, че трябва да бъде прочетена от голям брой хора – авторът насочва читателите си към нещо, което все по-рядко срещаме днес – към внимателна дисекция и задълбаване навътре в нещата и с хирургична точност локализиране на проблема или въпроса, онова съвсем просто нещо, което в съчетание с различни фактори на средата довеждат до проблема. Налага нов начин на мислене дори, за разглеждане на нещата, които често приемаме за даденост с други очи и поставянетоим под съмнение и задаването въпроси защо се случват по един или друг начин. Съвсем основателна номинация за Пулицър (2011 г.).

Ако любопитството ви вече е запалено, ето страницата на книгата в Хеликон в Amazon). Още за нея е писал и Темелков, а по-долу съм включил някои пасажи и цитати, които са ми направили впечатление и във време без Интернет иначе бих подчертал в книгата или бих преписал отделно, за да не нарушавам целостта на изданието. Публикувам ги тук, за да е по-удобно за бъдещи референции и препрочитания.

  • …телефонът, радиото, киното и телевизията отхвърлят тиранията на текста над нашите мисли и чувства. Частиците от разпокъсаната ни същност, заключена векове наред в самотно четене на напечатана хартия, се събират отново и се вливат в световния еквивалент на племенна общност. Наближаваме „технологична симулация на съзнание,когато творческият процес на познанието ще стане достояние на цялото човешко общество“.
  • „Средството е съобщението“ – Маршал Маклуън: …при появата на всяка нова медия хората обикновено се увличат от информацията – „съдържанието“ – което тя носи. […] Технологията на медията, без значение колко удивителна може да бъде, отстъпва пред онова, което се предава чрез нея: факти, развлечения, обучение, разговор. Когато хората започнат да обсъждат (както винаги правят) дали ефектът от медията е добър или лош, те коментират съдържанието.
  • Интернет, за сблъсъка между ентусиасти и скептици: Едните възвестяват нова златна ера на достъпност и съпричастност, а другите се оплакват от настъпващите мрачни времена на посредственост и нарцисизъм. […] И ентусиастите, и скептиците обаче пропускат нещо, което Маклуън е забелязал: в дългосрочен план съдържанието на една медия оказва по-малко влияние върху начина ни на мислене и действие, отколкото самата медия. В качеството си на прозорец към света, както и към нас самите, една популярна медия ни насочва какво и как да виждаме. В крайна сметка, ако я използваме достатъчно, тя ни променя като индивиди и като общество.
  • Доколкото мога да преценя, умът ми не си отива, но се променя. Вече не мисля по начина, покойто мислех преди. Усещам го най-силно, когато чета. Не се затруднявах да се потопя изцяло в книгата или в някоя дълга статия. Грабваха ме обратите в историята или стъпките на доказателството. Можех часове наред да странствам из дългите страници текст. Сега това се случва рядко. След втората или третата страница губя концентрация. Не ме свърта на едно място, изпускам нишката, започвам да си търся друго занимание. Чувствам се така, сякаш през цялото време завличам насила своенравния си мозък обратно към текста. Задълбоченото четене, което се получаваше естествено, сега се превърна в усилие.
  • Както казва Маклуън, медиите не са просто канали за информация. Те дават храна за размисъл, но и оформят процеса на мислене. Изглежда, че Мрежата ме лишава от способността да се концентрирам и да размишлявам. Без значение дали съм онлайн или не, сега умът ми очаква да приеме информацията по начина, по който Мрежата я разпространява: под формата на забързан поток частици. Някога се гмурках надълбоко в морето от думи. Сега се плъзгам по повърхността, все едно че карам джет. […] Когато споменавам на приятели за проблемите си с четенето, много от тях казват, че изпитват подобни мъки. Колкото повече използват интернет, толкова повече усилия полагат, за да концентрират върху дълги текстове. […] „Възможно ли е да чета предимно в интернет, не толкова защото начинът ми на четене се е променил, т.е. защото търся повече удобство, колкото защото се е променил начинът ми на МИСЛЕНЕ?“
  • Един от приятелите на Ницше, писателят и композитор Хайнрих Кьозелиц, открива промяна в стила му на писане. Прозата на Ницше става по-стегната и телеграфична. Тя е по-енергична, сякаш силата на (пишещата) машината – нейната „желязна същност“ – се е пренесла чрез някакъв тайнствен метафизичен механизъм в отпечатаните на страницата думи. „Чрез този инструмент е възможно да достигнеш до нов начинна изразяване“, пише Кьозелиц в писмо, като отбелязва, че в неговите собствени творби „мислите за музиката и езика често зависят от качеството на перото и хартията“.
    „Прав си, отговаря Ницше. Това, с което пишем, участва в оформянето на мислите ни.“
  • Забележително е как картата дава тласък на еволюцията на абстрактното мислене сред цялото общество. „Комбинацията от умаляването на реалността и конструирането на анаогично пространство наистина е постижение на абстрактното мислене от много висок ранг, тъй като дава възможност да се открият структури, които биха останали непознати, ако не са представени на карта“, казва историкът картограф Артър Робинсън. Технологията на картата дава на човека нов и по-всеобхватен ум, който по-добре може да разбере скритите сили, формиращи заобикалящата го среда, както и самия него.
  • Обществените часовници променят начина, по който хората работят и се държат като членове на едно много по-организирано общество. […] „Персонализацията“ на точно отмереното време „е основен стимул за проявата на индивидуализъм, което е още по-характерен белег на западната цивилизация“.
  • Всяка технология е израз на човешката воля. Чрез инструментите ние се опитваме да разширим властта и контрола си над онова, което ни заобикаля – природата, времето, разстоянието, хората около нас. Технологиите могат да се разделят приблизително на четири категории според начина, по който допълват или разширяват нашите природни заложби. Първата от тях, която включва ралото, шивашката игла и бойния самолет, разширява физическата ни сила, сръчност или издръжливост. Втората, която включва микроскопа, лещите и гайгеровия брояч, разширява обхвата или чувствителността на сетивата ни. Третата група, в която попадат технологии като водохранилището, хапчето против забременяване и генно-модеифицираната царевица, ни позволява да оформим природата така, че да обслужва нуждите и желанията ни по-добре.
    Картата и часовникът принадлежат на четвъртата категория, която най-добре може да бъде наречена категория на „интелектуалните технологии“. Тези технологии включват всички инструменти за увеличаване или подпомагане на умствените ни сили – да намираме и да класифицираме информация, да формулираме и да изказваме идеи, да споделяме знания, да правим измервания и да извършваме изчисления, да разширяваме капацитета на паметта си.
  • В продължение на векове историци и философи проследяват и обсъждат ролята на технологията в оформянето на цивилизацията. Някои посочват убедителни доказателства за онова, което социологът Торстен Веблен нарича „технологичен детерминизъм“. Според тях технологичният прогрес, който смятат за автономна сила извън човешкия контрол, е първият фактор за развитието на човешката история. […] За най-крайните изразители на детерминизма човешките същества са само „полови органи в света на машините“. […] Основната ни роля е да създадем още по-сложни инструменти – „да оплодим“ машините, както пчелите оплождат растенията – докато технологията развие способност да се възпроизвежда сама. От този момент нататък ще може и без нас.
    В другия край на спектъра са инструменталистите, […] които омаловажават силата на технологията, вярвайки, че инструментите са неутрални творения, изцяло подчинени на съзнателните желания на своите потребители. Нашите инструменти са средствата, които използваме, за да постигнем целите си; самите те нямат цели. Инструментализмът е най-разпространеният възглед за технологията, не само защото това е възгледът, който предпочитаме да е верният. За повечето хора е недопустимо, че можем по някакъв начин да бъдем контролирани от инструментите си.
  • Всеки ден всеки от нас взема съзнателни решения какви инструменти да използва и как да го прави.
  • Процесът на умственото и социалното ни адаптиране към нови интелектуални технологии се отразява и подсилва от променящите се метафори, които използваме, за да опишем и обясним природните явления. Когато картите стават общодостъпни, хората започват да изобразяват всички видове природни и обществени взаимоотношения под формата на карта, като фиксирана и обвързана подредба в реално или символично пространство. Започваме да „картографираме“ живота, обществото, дори идеите. Под влияние на механичния часовник хората започват да мислят, че мозъците и телата им,както и цялата вселена около тях, работят „като часовников механизъм“. В здраво свързаните зъбни колела на часовника, движещи се в съответствие със законите на физиката и формиращи дълга и проследима причинно-следствена верига, ние откриваме механична метафора, която обяснява как работят всички неща, както и връзките между тях. Бог се превръща във Великия часовникар. Неговото творение вече не е мистерия, която трябва да се приеме на доверие. То е пъзел, който трябва да се подреди. През 1646 г. Декарт пише: „Без съмнение когато лястовиците долитат всяка пролет, те работят като часовници“.
  • Сам по себе си езикът не е технология. Той е присъщ на биологичния ни вид. Мозъкът и тялото ни развиват способността да говорят и да чуват думи. Детето се учи да говори без учител, както малката птичка се учи да лети. Тъй като четенето и писането са толкова основополагащи за нашата идентичност и култура, лесно е да приемем, че те също са вродени способности. Но не са. Четенето и писането са изкуствено обусловени действия, станали възможни благодарение на целенасоченото създаване на азбуката и много други технологии. Умът ни трябва да се обучава как да превръща символичните знаци, които виждаме, в разбираемия за нас език. Четенето и писането изискват обучение и практика, преднамерено оформяне на мозъка.
  • Ако египтяните се научат да пишат, продължава Тамуз, „това ще посади забрава в душите им: те ще спрат да упражняват паметта си, защото ще разчитат на написаното, и ще си спомнят нещата не чрез себе си, а чрез външни бележки“. Писаното слово е „рецепта не за памет, а за напомняне. А това не е истинска мъдрост, която предлагаш на последователите си, а само подобие на такава“.
  • Уебстраницата с текст, която разглеждаме на компютърния екран, може да ни приличана страница с напечатан текст. Но скролирането или кликването в уебдокумент включва физически действия и сетивни стимули, много различни от държането и прелистването на страниците на книга или списание. Изследванията показват, че когнитивният акт на четене задейства не само зрението, но и чувството за допир. Той е не само визуален акт, но и акт на осезание. „Четенето, пише Ан Манген, норвежки професор по литература, е мултисетивно“. Съществува „дълбока връзка“ между „сетивно-двигателното преживяване на материалността“ на писменото произведение и „когнитивната обработка на текстовото съдържание“. Преминаването от хартия към екран не само променя начина,по който разглеждаме нещо написано. То въздейства върху вниманието, което му отделяме, както и върху нашата задълбоченост.
    Хиперлинковете също променят нашия опит с медията. Те в известен смисъл са вариация на текстовите алюзии, цитати и бележки, които отдавна са обичайна част от документите. Но когато четем, те съвсем не ни въздействат по същия начин. Линковете не само ни насочват към подобни или допълнителни произведения, те ни тласкат да се обърнем към тях. Хиперлинковете са проектирани така, че да привлекат вниманието ни. Тяхната стойност като инструменти за ориентиране е спорна поради разсейването, което пораждат.
    Възможността да се търси в електронните текстове също е вариация на по-стари помощни текстови структури като съдържанието, индекса и азбучния показалец. Но тук резултатът също е различен. Както и при линковете, елементарната и готова за употреба търсачка прави прескачането между отделните дигитални документи много по-лесно, отколкото между отпечатаните на хартия. Нашата привързаност към който и да е текст става по-слаба, по-краткотрайна. Търсачките водят и до разпокъсване на електронните документи. Те по-скоро насочват вниманието ни към определена част на текста, няколко думи или изречения, които в най-голяма степен се отнасят до това, което търсим в момента, вместо да ни подтикват да прочетем целия текст.
  • С привикването на човешкия ум към пъстрата мозайка на интернет съдържанието, медийните компании трябва да се адаптират към новите очаквания на аудиторията. Много производители раздробяват продуктите си, за да паснат на по-краткия диапазон на внимание на онлайн потребителите, както и да издигнат профилите си по-нагоре в списъка на търсачките. […] „разкомплектоване“ на съдържанието – то дава на хората по-голям избор и им позволява да избегнат излишни покупки.
  • […] пример за начина, по който интернет променя очакванията ни за медиите, може да се види във коя да е библиотека. Макар че по принцип не възприемаме библиотеките по този начин, те също са медийни технологии. Всъщност обществената библиотека е една от най-важните и влиятелни информационни медии, създавани някога. И една отонези, които процъфтяват с четенето наум и изобретяването на печатарската преса. Отношението и предпочитанията на една общност към информацията придобиват конкретна форма в изграждането на нейната библиотека и услугите, които тя предлага. Доскоро обществената библиотека бе оазис на книжното спокойствие, където хората търсеха нещо из лавиците с добре подредени томове или мълчаливо седяха и четяха. Днешната библиотека е много различна. Интернет достъпът бързо се превърна в най-популярната ѝ услуга.
  • Десетки проучвания на психолози, невролози, преподаватели и уебдизайнери водят до едно и също заключение: когато сме онлайн, попадаме в среда, насърчаваща повърхностното четене, незадълбоченото и разпиляно мислене и натрупването на откъслечни познания. Възможно е да се замислим дълбоко, докато сърфираме в интернет, също както е възможно да мислим повърхностно, докато четем книга, но технологията не поощрява и не възнаграждава това.
  • Интернет осигурява високоскоростна система за изпращане на отговори и награди, или както казват психолозите „положителни подкрепления“, които поощряват повторното изпълнение на определени физичеки и умствени действия. Когато кликаме върху линк, пред нас изниква нещо ново, което да видим и оценим. […] Интерактивността на интернет ни предоставя мощни нови инструменти, с които да откриваме информация, да изразяваме себе си и да общуваме с другите. Той ни превръща и в лабораторни мишки, постоянно натискащи бутони, за да получат миниатюрни хапки социална или интелектуална храна.
  • Употребата на интернет изобилства от парадокси. […] Интернет привлича вниманието ни, за да го разсее.
  • „да преспиш с проблема“: Проучване на Ап Дейкстерхьойс, холандски психолог, оглавяващ Лаборатория за изследване на подсъзнанието в университета „Радбауд“ в Наймеген показва, че подобен род почивка за вниманието дава на подсъзнанието време да се справи с проблема, като използва информация и когнитивни процеси, иначе недостъпни за съзнанието.
  • хората, които четат линеен текст, разбират повече, запомнят повече и научават повече от онези, които четат хипертекст.
  • интернет не е създаден от преподаватели, за да се оптимизира ученето. Той не представя информацията по внимателно балансиран начин, а под формата на нарушаващ концентрацията миш-маш.
  • Тъй като всеки поглед [встрани от основния обект на внимание – бел. Д.Ц.] всъщност е леко отклонение намисълта, моментно преразпределение на умствените ресурси, когнитивната цена може да се окаже висока. Психологическите изследвания са доказали […]: честите прекъсвания разпиляват мислите ни, отслабват паметта ни и водят до стрес и безпокойство.
  • Сократ е бил прав. Свиквайки да записват мислите си и да четат мислите, които други са записали, хората започват все по-малко да разчитат на капацитета на собствената си памет.
  • „като пренесем данни в силициев чип, ще дадем свобода на сивото си вещество да се отдаде на по-подходящи за човека задачи като мозъчната атака и мечтаенето.“ –Клайв Томпсън, Wired
  • „мислех си, че магията на информационната ера е, че ни позволява да знаем повече, но после осъзнах, че всъщност магията е в това, че ни позволява да знаем по-малко.“ –Дейвид Брукс, колумнист в New York Times

Cloud Atlas / Облакът Атлас

Нелепо е у нас книгите, довели до създаването на кино шедьоври, да се появяват едва след успеха на филма. Или никога да не достигнат до българския читател, ако филмът просто не струва. Романът „Облакът Атлас“ на Джон Мичъл излиза през 2004 и печели доста награди. Непонятно е защо едва след премиерата на филма малко издателство дръзва да го предложи на българския пазар, разчитайки не на литературните заслуги и постижения, а на филмовата екранизация. (романът се предлага на български под шапката на издателство „Прозорец“, струва 16 лв и, разбира се, вместо оригиналната корица, разчита да привлича допълнително вниманието с постера на филма. От доста време в Хеликон се предлага на английски, също на поносима цена.)

За филма „Облакът Атлас“ бях писал, че ще е грандиозен, след като изгледах трейлъра. Дали провал или успех, това от него нямаше как да се каже. Сега вече знам кое от двете е.

Романът, за който бях чувал няколко пъти, но така и не ми беше попадал доскоро, е достатъчно провокативен (доколкото успях да изчета от него), че съвсем заслужено авторът твърди, че е нефилмируем – шестте истории, които описва, са на пръв поглед далечни и несвързани, с голям брой герои и действие, разпръснато между векове и континенти.

Всички са свързани. Всичко е свързано. Това е подзаглавието на филма и на тази взаимосвързаност ставаме свидетели по време на 172-минутния филм, както и по време на романа. В романа всяка история бива прочетена или разказана от главния герой в следващата. И във филма това е застъпено, но тази връзка между тях е най-незначителната, както се оказва.

две реплики, от две различни истории, доволно достатъчно отделени времево една от друга (за съжаление – на английски, защото не успях да открия къде са в романа при бързото му прелистване):

Сонми-451: „…from womb to tomb, our lives are not our own…“

Госпожа Хоръкс: „Our lives are not our own. We are bound to others. Past and present. And by each crime and every kindness, we birth our future.“

Поради особености на структурата си (всяка история е разказана по различен начин), романът е претърпял известна промяна, когато е подготвян сценарият. Това не намалява удоволствието, в никакъв случай, дори напротив – предлага почти същото, пречупено през призмата на друго изкуство, с неговите изразни средства и похвати. Дотолкова филмът преосмисля романа и режисьорите са направили дълбока дисекция и са го осмислили при създаването на сценария, че е на практика съвсем различн продукт. Екранизацията едно към едно няма как да е успешна. Защото историите в романа следват една след друга, като всяка изведнъж прекъсва в ключов момент. Първата дори буквално свършва в средата на изречението. Това за незапознатите в началото изглежда като грешка на издателство/печатница, а не като похват, но е супер готино. Когато Първите пет истории свършат неочаквано, шестата следва цялата. След което всичко се обръща и всяка от историите започва отзад напред да разказва продължението, довеждайки я до финал. И когато затворите книгата, осъзнавате, че сте приключили там, откъдето сте започнали – с края на първата история (която не е рамков разказ, каквато е историята на Шехерезада и Шахриар в „Хиляда и една нощ“!)

Грубо, структурата на романа изглежда така: 1-2-3-4-5-6-5-4-3-2-1

Това няма как да бъде успешно на кино. Затова брат и сестра Уашовски, заедно с Том Тиквер, разчупват структурата и всички истории се развиват паралелно, но все така фрагментирано, прескачайки от история в история.

Не искам да разказвам шестте истории, нито да разкривам главни герои и сюжетни нишки. То всъщност героите не са герои, персонажи, в смисъла, в който сме свикнали да си ги представяме, а отделни типове характери, подложени на изпитания на моралните ценности в различна епоха (това обяснява защо всички водещи актьори и актриси играят повече от една роля – те не представят отделни персонажи, а характерите им).

Още докато гледах филма (защото книгата я докарах донякъде, след което спрях, защото стана ясно, че излиза и на български) имах странното усещане, че гледам пиеса на Шекспир. В пиесите на Шекспир единствено съм срещал „развлечение за всеки“, по нещичко за всеки отделен зрител – от дребните занаятчии до висшите особи в кралския двор, за всеки има по нещичко, което да припознае за свое или се отнася до него. Съвсем ясно припознах два момента като свои:

  • „Недочетената книга е като незавършена любовна история.“ пише Робърт Фробишър до Руфъс Сискмит, сякаш да ми напомни, че трябва на всяка цена да дочета романа.
  • Вторият момент не успях да открия в книгата, но във филма звучеше горе-долу по следния начин: „Имах една приятелка, която ме караше да чета Кастанеда.“

Филмът несъмнено ще привлече повече внимание и повече хора ще го гледат, отколкото ще прочетат романа, за съжаление. Въпреки това филмът е изключително добре реализиран, в ролите виждаме изключителните изпълнения на Джеймс Д’Арси, Бен Уишоу, Ксун Зу, Джим Стърджис, Хю Грант, Кийт Дейвид, Джим Броудбент, Хюго Уийвинг, Холи Бери, Том Ханкс, Сюзан Сарандън, Дууна Бай, Дейвид Гиаси. Зад камерите са Джон Тол, Франк Грибе, които очевидно много добре си разбират от работата. За Уашовски и Тиквер няма никакво съмнение. Първите навремето ни отнесоха главите с Матрицата, вторият познаваме от „Run Lola Run“. Има го моментът, в който подлъгани от надписа „от създателите на Матрицата“, тълпи неориентирани зомбита близат в салона в очакване на доза „още от същото“. Сори, филмът въобще не разчита на супер-дупер ефекти, а за да разкрие потенциала си е нужно солидно количество мозък и правилното му използване (реално и Матрицата засягаше доста теми за размисъл, напр. теориите за социален контрол на Мишел Фуко и Жан Бодрияр, но зомбитата гледаха екшъна и ефектите, без да обръщат внимание на сериозните неща. Тук не става така.). Да, много теми от „Матрицата“ се прокрадват и тук, няма как да не се направи връзката или някой да има съмнения, че това са Уашовски.

И за филма, и за романа мога да изпиша още много, при това все положителни неща. Вероятно единственото, което ми направи впечатление и може да се нарече донякъде негативно, е финалът на филма и то единствено защото няма друга планета, годна за живот толкова близо до Земята, че тя да е толкова отчетливо видима в нощното небе. Иначе всичко друго си беше бижу.

Силно препоръчвам да не се лишавате и от двете, без значение реда, но предвид че филмът все още се върти в кината, вероятно е по-добрата идея да започнете от него – усещането при гледането му в киносалон е различно, емоциите са по-силни… А ако нямате проблем с разкриване на елементи от сюжета, прочетете и ревюто на романа в Книголандия.

В imdb гласувах с деветка за филма. Със сигурност ще го изгледам още няколко пъти, когато излезе на DVD.

Африканският приятел

Африканският приятел„Африканският приятел“ на Йоханес Гелих (книгата в „Пингвините“, ако искате да си я купите) ме намери благодарение на Светла, която ми я подари за рождения ден. Смятах да си я купя (книгата), защото бях прочел рецензията ѝ (на Светла) и така отчасти развалих изненадата.

Рожденият ми ден мина и замина още в средата на януари, а книгата все си стоеше грижливо подредена в библиотеката до други все още непрочетени книги. Все не се предстрашавах да я взема, въпреки незначителния ѝ размер от едва 140 страници.

Е, прочетох я. Честно казано – със зор, въпреки желанието, което имах. Книгата може да е малка, но се чете недотам лесно – вероятно заради проблема, който имам с очите, намирах избраният от издателството шрифт труден за разчитане. Да, може да изглежда красиво, но целта е да предлага по-голяма четимост преди всичко. Това може да е само мое усещане.

Другото нещо, което създаваше спънки при четенето и което единствено Светла е споменала, е ужасният превод. Знаех, че нещо не му е наред, очаквах да срещна проблем с това, но не очаквах той да е толкова фундаментален. Преводач е Владко Мурдаров. Или поне така пише в книгата. Лично на мен преводът ми изглеждаше като дело на ученици в последните класове на гимназията или студенти от университета, които са превеждали без да са запознати с тайните на дисциплината, наречена „Теория на превода“. Крайният продукт изглежда като някаква смесица между машинен превод и превод „на парче“, в който е превеждано буквално и изречение по изречение, без да се следва стил и смисъл на околните и навързването на изреченията в съзвучие и придаването на хармония на изказа. Това създава неприятното усещане, горе-долу като говорене при учестено хълцане – разбира се, но е неприятно.

На моменти съвсем отчетливо прозира словореда на немски, просто буквално преведен на български. Това също затруднява четенето. Във Facebook получих въпрос дали това случайно не е похват – не мисля, срещал съм този похват за създаване на накъсаност, на фрагментиране, но тук случаят не е такъв. Може на немски това да е било авторовото решение, но на български се е получило нескопосано, дървено. Отделно че усещането за това липсва, просто се натрапва чувството за отвратителен превод.

Другото относно превода е, че жаргон се превежда с жаргон и това Владко Мурдаров би трябвало перфектно да знае. Вероятно немското Freund (приятел) е по-малко смислово натоварено, отколкото на български. Ние не наричаме „приятел“ съучениците и хората, с които не сме имали (умишлено) контакт 20 години. Но това „приятелите“ се натяква до безкрай, както непрекъснато се повтаря, че на главния герой всичко му е безразлично. Добавяме първото изречение от романа и котката Камю към миш-маша и не отиваме отвъд Албер Камю и неговия роман „Чужденецът“, както всички твърдят или им се иска, а имаме имитация, плагиатстване. Опит за отъркване в славата. Защото на Камю не му се налага да внушава неща чрез френетични повторения. Докато Гелих, дали заради безсилие или заради пестеливост на езика, си позволява да го прави.

Пестеливият език пък през цялото време ми създаваше натрапчивото усещане, че чета [ремарки на] пиеса (когато свърших книгата видях, че Гелих всъщност е следвал театрознание). Не знам, може първоначалният авторов замисъл да е бил текстът да е пиеса, но по-късно да е превърнат в роман. Лично аз очаквах още по-голямо изследване на човешките възможности и не само една-единствена крайност – подхраненото ми с хорър културата от 80-те съзнание рисуваше доста интересни картини, които очакваше да се разкрият на следващите страници. Уви, липсват. Ако за Зюддойче Цайтунг това е „смущаващо жесток силен текст“, не знам какво биха казали за нещата, които си представях аз…

Иначе романът засяга темата за ескалиращата ксенофобия в обществото, която ми е някак далечна, макар и не чужда. Да, от една страна ми допадна идеята чужденецът да е цветнокож, в съчетание с християнин, но от друга той можеше да е всякакъв – гей, сакат, болен, ескимос, джудже… различни хора, извън шаблона, има много. В изкуството, обаче, мисля че е хубаво да се дават крайни примери – тъй като светът не е нито черен, нито бял, всеки намира своето място между крайностите. Това позволява много и все различни интерпретации. Това най-често го виждаме в театъра, по-малко в литературата, и това подсили още повече усещането ми, че чета текст за театър.

Другото, което прави впечатление, е как пасивният наблюдател, който през цялото време (не) реагира с безразличие на случващото се наоколо, изведнъж се превръща в агресивния и активен герой, който кара нещата изведнъж да поемат в неочакваната посока. Почти като DEVS EX MACHINA, което… е използвано някога като театрален похват. Иначе романът щеше да прилича още повече на „Голямото плюскане“.

Като заключение – ако ви попадне, прочетете я. По възможност – по-добре в оригинал, отколкото в превод. Радвам се, че я притежавам и сърдечно благодаря на Светла, че ми я подари, защото след време книгата ще има букинистка стойност – сваля преводаческия ореол на Владко Мурдаров, показва, че никой не трябва да разчита на стара слава, а и е живото доказателство, че издателствата трябва задължително да инвестират в коректор.

Имате какво да кажете? Има дискусия по темата във Facebook.