Categories
Кино

Батман – The Dark Knight Rises [trailer]

Преди време споделих трейлър от така очаквания „нов Батман“ – The Dark Knight Rises. Сега, с наближаването на 20 юли, официалната дата за излизането на филма, ето и новия трейлър:

Все още се колебая дали предпочитам Батман на Нолан или този на Бъртън, но новият трейлър обещава сериозна доза зрелище, което не смятам да пропусна на кино.

През 2008 „Черният рицар“ нещо не ми се е понравил, когато го гледах на кино, и е отместил предпочитанието ми към Бъртън.

Дано този път (с който историята свършва) не остана разочарован и окончателно успея да реша Бъртън или Нолан предпочитам като режисьор на комиксовия герой.

Categories
Кино

Желязната лейди

[pull align=“right“]Те [В САЩ] не се страхуват от успеха. Ние, във Великобритания и Европа, сме формирани от историята. А те са под влияние на тяхната философия. Не от това, което е било, а от това, което може да стане. Има доста какво да научим от тях…[/pull]

Обещах да гледам „Желязната лейди“ на кино, но тъй като родните киноразпространители (в частност – тези в Пловдив) очевидно не виждат възможност за големи и бързи печалби от излъчването на този филм (дори и след Оскара на Мерил Стрийп), го изгледах „по другия начин“.

Интересът ми към заглавието започна още когато беше публично съобщено, че Мерил Стрийп ще изиграе ролята на Маргарет Тачър. Тогава информацията беше придружена от снимка на Мерил Стрийп, която дълго време след това не излизаше от съзнанието ми. По-късно се показа първият трейлър, който не разкриваше много, дори по-скоро беше тийзър за филма и той още повече подсили интереса ми към заглавието. После втори…

Мерил Стрийп като Маргарет Тачър

[pull align=“left“]Хората вече не мислят. Те изпитват чувства. „Как се чувстваш?“ „Не се чувствам добре“ „О, толкова съжалявам, но ние групата чувствахме…“ Знаете ли, че един от основните проблеми на днешно време е, че се управляваме от хора, които се съобразяват повече с чувствата, отколкото с мислите и идеите. Мисли и идеи. От това се интересувам. Питайте ме какво мисля. […] „Внимавай с мислите, защото те се превръщат в думи. Внимавай с думите, защото те се превръщат в действия. Внимавай с действията, защото те се превръщат в навици. Внимавай с навиците, защото те оформят характера ти. Внимавай с характера си, защото той определя твоята съдба. Това, за което мислим, в това се превръщаме.“ Баща ми често ми казваше това. И аз мисля, че съм добре. Но оценявам вашата мила загриженост.[/pull]

Получих от филма точно това, което и очаквах, дори още повече. Замислих се дали да му дам заветната 10/10 в imdb, но въпреки това му писах 9/10. Може би защото съм си представял Маргарет Тачър като още по-„желязна“ в решителността си. За разлика от мнозина обаче, гледах филма не като биографичен, исторически или документален филм, не. Не очаквах и не исках филмът да претендира за абсолютна точност в пресъздаването на фактите. Това не беше важно за мен в този филм, важен беше друг аспект – очаквах (а и получих) филмът да изследва характера на Маргарет Тачър, да проследява как се изгражда и развива, как се променя имиджът ѝ. Гледах го по същия начин, по който гледах и „Anonymous“. За пропуските ми относно историческите факти, попълних необходимия ми набор от познания от Уикипедия (основно на английски). Оттам прочетох и повече за събитията, представени във филма.

Не очаквах, но ми допадна решението филмът да бъде изграден по този начин – като ярък контраст между решителната Желязна лейди и вече възрастната, уязвима и бореща се с деменцията, Маргарет Тачър. За начинът, по който изгражда имиджа си и как в последствие от него няма и следа.

Мерил Стрийп е великолепна, както винаги и навсякъде другаде. Не мисля, че тази роля можеше да бъде изиграна по-добре от начина, по който тя го прави. Не случайно е начело на списъка ми с любими актриси (съвсем малко след нея е Джулиан Мур). Съвсем заслужен Оскар.

Гледах филма няколко пъти, като всеки път откривах нови неща, които бях пропускал при предишни гледания. А и вече познаването на историческата действителност ми позволи да добия още по-добра представа както за Маргарет Тачър, като личност от миналото, но и за героинята от филма и за допуснатите (очевидно умишлени) разминавания между действителност и фикция.

Препоръчвам!

качих в Уикицитат няколко цитата от филма, които ми направиха впечатление, някои от тях са включени и в тази публикация, в ляво.

Categories
Кино

Anonymous, филмът

Не съм почитател на историческите драми, още по-малко пък на псевдоисторическите. Когато комбинацията е псевдоистоическа драма и история на Англия, това още по-малко ме привлича към екрана. Признавам си, трудно ми е да ги следя кой на какво е граф, кой какви игри е въртял, какви интриги е плел, за да се домогва до трона, кой след кой крал следва и с какво се слави. Елизабетинската епоха ми е мътна, макар и не толкова, колкото други периоди. Малко ми идва сложно следенето на всичките графове, крале… игрите им за домогване до трона или за влияние, наследства и пр.

Точно през този период на разцвет на литературата твори Шекспир. На него вече съм фен, макар да не харесвам всичките му пиеси. Вероятно това е причината Шекспировият въпрос да ми е интересен и да поддържам Оксфордската теория за авторството му (на английски).

Ето 10 причини, на английски, поради които Роланд Емерих смята, че Шекспир не е автор на творбите си:

Анонимен

AnonymousСкоро гледах Ричард III на варненския театър, та спомените ми от времето са още силни, пресни. Не си спомням как филмът Anonymous достигна до мен, но тъй като спомените ми от представлението все още са ярки и силни, историческата основа – все още свежа, реших да му дам шанс, дори и за приспиване. Очаквах някакъв блудкаш, който гледаш и забравяш, създаден, за да печели бързи пари. Пък и рядко, много рядко, се вслушвам в препоръките на приятели за един или друг филм, тъй като не харесвам масовия вкус, както и моят не се нрави на мнозина.

Започва филмът и а-ха да го спра и да пусна някой друг, заради началото, което започва в днешно време, но докато се надигна, та се показа Дерек Джейкъби (на английски) и оттам тръгна всичко…

Не съм някакъв отявлен фен и на Емерих, 2012 беше гледаем само на кино и то единствено заради ефектите, с които беше натъпкан. Преди това „След утрешния ден“ също беше някакво филмово недоразумение, което разчиташе единствено на специални ефекти, преди това „Патриотът“, „Годзила“, „Денят на независимостта“ (с известни, но значими уговорки) и „Старгейт“ бяха поносими, може би дори леко над средното ниво. Гледаеми – да, революция – в никакъв случай. Затова и бях по-скоро скептичен, не очаквах нещо сериозно, макар темата да го предполага.

Да се върнем на началото. Кратък пролог на Джейкъби хвърля светлина върху това, което ще изследва филмът. След което рязко и неочаквано се прехвърляме в може би най-добре пресъздадената атмосфера от времето на Елизабет, която сме виждали досега на екран. Добра идея (и отлично реализирана) е да се използват компютърно обработени, допълнени и пресъздадени местности и външни пространства, в които се развива действието – така се постига отличното усещане за времето на действието (около 1550-1604г.), като това е ненатрапчиво, почти на прага на забележимото.

Филмът се завърта около Бенджамин Джонсън (английски) и Едуард де Вер, 17 граф Оксфорд (английски) в края на елизабетинската епоха. Сесил срещу Тюдорите, борби за по-голямо влияние в двора, кой ще е наследник на короната… в същото време масите искат забавления и гледат театър, докато Сесил натрапват на кралицата мнението, че театърът е извор на грехове, дело на дявола и пр.

Няколко скока назад във времето1, за да се изяснят някои исторически детайли, обратно във времето на действието, където ставам свидетел на някои от най-емблематичните моменти от пиеси на Шекспир, и… оказва се, гледам напълно достоверно звучаща (псевдо)историческа драма, която ме е погълнала и не изпускам и едно движение. За всеки случай дори съм станал от леглото, за да съм по-съсредоточен в действието.

Страхотни костюми, при това не само тези на благородниците, не, дори и тези на тълпата изглеждат отлично. Обикновено в такива филми красиви костюми имат само главните герои, за останалите е важно там да са облечени, без да им се обръща прекалено внимание – за радост, това тук не се случва – ако се вгледате, ще видите, че и най-обикновеният човек в театъра е с костюм, различен от на всички останали, уникален, негов си. Независимо, че екранното му време е около една секунда, при това на много заден план. Изключителна работа. Което ми напомня за страхотните костюми на Мила Каланова за Ричард III, които отблизо изглеждаха странна смесица на материи, повече мясаха на дрипи, но когато ги осветят прожекторите на сцената…

Филм като този не е интересен за големите имена актьори в киното, а и бюджетът от 30 милиона евро не предразполага кастингът да включва много известни актьори. Което понякога, както и сега, е огромен плюс. Така в ролите вместо Брад Пит и Анджелина Джоли, например, виждаме невероятно добри актьори и актриси, които инак стоят в сянката на големите, но с огромен потенциал и възможности. Всъщност сценаристът, Джон Орлоф, е предложим сценария на Том Ханкс и Стивън Спилбърг, но те са отказали. Години по-късно Емерих се захваща с проекта, който дори финансира изцяло, за да е независим от филмови студиа и техните изисквания. Та да се върна на актьорите – Беше изненада за мен да видя, че Рис Ивънс е в ролята на Едуард де Вер (младият де Вер се играе от Джейми Кембъл Бауер, който не харесах още в „Камелот“ заради прекалено подчертаната му женственост. Тук нещата стояха по подобен начин или поне аз така си мисля). Ивънс ми е стар любимец още от времето на „Нотинг Хил“, където играеше съквартирантът на Уилям Такър, сещате се – Спайк. Но тук заради изкусен и много сполучлив грим, беше тотално непознаваем, а и персонажът му е съвсем различен от спомена, който имам. Беше изключително интересно да гледам как в него се противопоставят забележителен артист и обедняващ благородник, как балансира между тях, без да има възможност да ги свърже в един. Отлично изпълнение, заслужаващо Оскар.

Майка и дъщеря играят ролите на Елизабет I в различните периоди от живота ѝ (Ванеса Редгрейв с основната роля, докато младата Елизабет се изпълнява от Джоели Ричардсън), като тези изпълнения се запечатват в съзнанието трайно – и двете актиси са харизматични и прекрасно изпълват кожата на Елизабет.

Главният герой във филма би трябвало да е Бен Джонсън, също драматург, който живее по времето на Шекспир и винаги е в неговата сянка, незабелязан. Особено днес, когато трябва да се поставя пиеса от епохата. А ако Шекспир не беше писал, Джонсън със сигурност щеше да е най-известният драматург от онова време. Във филма Бен (Себастиан Арместо) е човекът, който запазва тайната и пиесите за идните поколения. Той дори пише предговора на Първото фолио през 1623. Та ако наистина Шекспир не е писал творбите си сам, то Джонсън е знаел. Много добра роля, но изпълнението на ролята на Едуард де Вер е толкова добра, че засенчва всички останали.

Вероятно затова и смешникът (вероятно такава му е била ролята), който играеше Шекспир, ми изглеждаше все едно тъкмо излиза от НАТФИЗ, та през цялото време се правех, че не го виждам.

кадър от Anonymous

А почти в края, когато истината за вероятното кръвосмешение излиза наяве (което Фройд използва, за да изследва Едиповия комплекс), в гърлото ти е заседнала някаква чернилка, която лека-полека започва да те отдалечава от прекрасния инак свят наоколо. Да, вероятно не точно така всички са свикнали да си представят великата Елизабет I, но пък този ѝ образ изглежда напълно достоверен за епохата. Да, възможно е де Вер да е флиртувал на младини с кралицата, но тя да е заченала звучи малко фантастично. Особено пък и при разкритието за предполагаемата роднинска връзка между тях.

И в началото казах, че не съм запален познавач нито на историческата действителност, нито чак дотолкова навътре в творчеството на Шекспир, така че дребните разминавания дори не ги забелязах – те по никакъв начин не са чак пък толкова важни, нито намаляват удоволствието от филма. Гледах филма като филм, не като научнопопулярен филм. Ако искам да науча с точност историята, нямаше да разчитам на филма, а щях най-малкото да поровя в Уикипедия (както всъщност и направих). Филмът ми хареса и не заради наложената история, той не е създаден, по мое мнение, да затвърждава не-авторството на Шекспир, нито да налага идеята, а да извади дебата пред широката общественост, извън научните среди в университетите.

Гласувах за филма с 9/10 в imdb и да си призная, бях учуден от ниската оценка, която има към момента (6.9). Това вероятно потвърждава онова, което писах по-горе – за вкуса ми и как той се различава от масовия.


Categories
Кино

Camelot

Camelot banner

Не гледам много филми, в последно време желанието ми да гледам кино рязко е намаляло. Не успявам да съсредоточа вниманието си и да изгледам цял филм от край до край. В такива случаи се заглеждам в някой сериал. В търсене какво да гледам, попаднах на Камелот.

Едва ли има някой, който поне да не е чувал за крал Артур и неговите рицари на Кръглата маса, за Мерлин магьосника, за Моргана, Камелот, легендата за Авалон и пр., които са в основата на много приказки, филми, песни…

Затова като видях сериала, веднага се спрях на него – темата безспорно ми е интересна, а фактът, че всичко се базира на митове, легенди и предания, прави възможностите за интерпретация и тълкувание безбройни, което позволява размах на въображението – както на създателите на сериала, така и на зрителите.

Когато го открих, от сериала бяха излъчени първите два епизода – достатъчно, за да видя за какво иде реч и да преценя доколко ще бъде интересен. Изгледах ги на един дъх, вероятно заради интереса към историята и начинът, по който тя се разгръща. Малко по малко, залитайки в страни от познатите истории, за да включи и нови, допълнителни сюжетни линии. Типично за сериал.

Сериалът изглежда фантастично, безупречно, красиво – местата за снимки са много прецизно подбрани, декорите изглеждат съвсем правдоподобно и истински, костюмите са съвсем характерни за епохата, като женските се открояват с особена пищност и палитри от цветове. Сериалът е истинска наслада за окото.

МерлинДжоузеф Файнс в ролята на Мерлин е истинско предизвикателство за зрителя. Едва ли някой си представя Мерлин по този начин и първите появявания будят недоумение и недоверие към героя.

До момента, до който не ставаме свидетели на способностите му. Но през цялото време от него се носи усещането за мъдрост и голямо познание, за много преживявания и страдания, може би дори болка.

Това, че сте си представяли Мерлин като старец, си е изцяло ваш проблем. Защо трябва магьосниците да престават да стареят на около 70, когато са вече грохнали и тромави? Защо магията им да не се проявява, когато са в разцвета на силите им, както е в случая, около 40-те? По-логично е. На мен много ми допадна като решение, именно заради дързостта да бъде разчупен митът за старците-магьосници.

За сметка на него обаче, главният герой – Артур (Джейми Кембъл Бауър) – изглежда наистина нелепо. Мекушав и подчертано женствен, без сила и обаяние на лидер… сякаш гледах някакъв юношески сериал, в който главният герой трябва да изпълни „нелека, почти непосилна задача“, за да се превърне от момче в мъж. Ама момчето още съвсем в началото се въвежда награбило девойка, сиреч хич не е момче… Това е най-слабият каст в сериала и е съществен пропуск. Опитах се да му дам шанс, но не успях до края на сезона да го приема за легендарния крал Артур, който в следващите сезони ще извърши делата, за които сме чели тук-таме и които сме гледали във филми1.

Вероятно Филип Уинчестър, който играе ролята на Леонтис е по-правдоподобен Артур (ако трябва да е русоляв).

Женските роли, обаче, са безупречно подбрани. Гуиневир (Тамсин Егертън) е типична средновековна кифла, лейди Игрейн (Клер Форлани) наистина създава усещането за кралска държанка, а Чипо Чънг като странната Вивиан внася допълнителна екзотика в и инак пъстрата картина. За Ева Грийн като Моргана мога да напиша цяла отделна публикация – Ева Грийн ми направи впечатление с пленителния си и омагьосващ поглед още в „Небесно царство“, после в „Казино Роял“. А тук прави много силна роля на кучка, придавайки на Моргана черти, които не се бях замислял, че е възможно да притежава.

Моргана

Първият сезон включва 10 серии и започва със смъртта на крал Утер. Сериалът приключва със смъртта на лейди Игрейн и кръвосмешението на Артур и Моргана (в образа на Гуиневир). В последния епизод ставаме свидетели и на началото на изграждането на прочутата Кръгла маса в Камелот.

Сериалът е наистина увлекателно разказан, прекрасно заснет и изигран (дори и Артур полага усилия, макар и неуспешно), а 10-те часа минават почти неусетно в красотата на света, в който се развива действието.

Когато започнах да го гледам, след първите две серии съм поставил оценка в imdb 8/10. Сега, след като изгледах за втори път всички серии, вероятно бих поставил 7, но няма да редактирам оценката си, защото забелязах, че има доста критики по отношение на разминаването с легенди, за каста на Артур, за по-големи очаквания и т.н., които са довели до снижаване на общата оценка. А сериалчето е много подходящо за запълване на свободно време с добре позната легенда, разказана по начин, какъвто не сме виждали и чували досега.

Именно затова го препоръчвам.


Categories
Кино

Батман

Batman

Warner Bros. пуснаха първия тийзър трейлър за третата серия на новия (The Dark Knight) Батман.

Трейлърът е 90-секундна компилация от сцени от предишните два филма, но има и няколко сцени от новия. Сцената, в която Batman (Крисчън Бейл) се подготвя за битка с Бейн (Том Харди), предизвиква особен интерес.

Филмът ще излезе по кината през лятото на 2012 и ще е с участието и на Ан Хатауей (в ролята на Жената-котка), Морган Фрийман (Луций Фокс), а Майкъл Кейн отново ще е в ролята на Алфред, совереният съветник на Батман.

Ето го и самия трейлър.



След като го изгледах за първи път, у мен се зароди въпросът кой точно Batman предпочитам – стария, създаден от Тим Бъртън, или новия, пресъздаден от Кристофър Нолан. От една страна първите серии на Batman са по-пъстри, по-комиксови (и респ. по-близки до оригинала, комиксите), но и същевременно по-дървени, недодялани и недомислени (от днешна гледна точка). Филмите на Нолан се отличават с по-задълбочен сюжет, някак Готам Сити изглежда по-черен и реален, а от душата на Батман прозира чернилка.

Не знам кой точно предпочитам, със сигурност знам, че съчетанието, обединяването на двата е както невъзможно, така и постига пълно изграждане на образа на Батман, усещането за него и града, в който се развива историята.

В Google+ можете да видите какви са предпочитанията и коментатите по темата на някои потребители.

А вие? На кого симпатизирате повече – на Нолан или на Бъртън?