Категория: Кино

Interstellar

Interstellar, който по неразбираеми причини и на български е преведен Интерстелар, се оказа поредният надут балон с горещ въздух, който издиша от множество пробойни. Когато преди време гледах трейлъра имах абсолтно същото усещане, което имах, когато видях трейлъра на „Облакът Атлас“ – че филмът ще е грандиозен. Или провал, или успех. Без значение кое от двете, но щеше да е в крайностите. И докато „Облакът Атлас“ защити безапелационно позицията си за изключителна работа, то Интерстелар се оказа просто добра работа, нищо повече. Не провал, но не и успех.

Именно затова оценката ми е 5/10 в imdb. Донякъде ме успокоява фактът, че в Goodfilms филмът е бил по-критично оценяван, отколкото в imdb – защото не успях да изпитам целия възторг, който са изпитали оценяващите в imdb.

„Интерстелар“ е тричасов филм за спасяването на света, който не успя да свърши през „2012“. От оня тип филми, в които гордо и непрекъснато се вее американският флаг, за да се демонстрира (основно на себе си), че американците са мега-хипер-супер-дупер и №1. Иначе е филм, изпълнен с (мело)драматизъм, присъщ повече на екранизация на Hallmark, отколкото на сериозен филм с високи цели. Филм за болката, за копнежа, за любовта. Онази любов, която не е подвластна на времето и пространството. Филм, препълнен с философски откровения, дотам клиширани и познати, че отдавна са азбучна истина, отколкото да предизвикват научен интерес. Пилот-вдовец, който по принуда става фермер, който се оказва единственият, който може да спаси света… И диалози, които на места изглеждат нелепи – съдържат обяснения, които вече са известни на слушателя (макар и не на зрителя). Иначе има супер много квантова механика и физика и тя е достатъчно правдоподобна (все пак за сценария е бил използван за консултант учен-физик – Кип Торн). Така успяваме да преминем през черни дупки, червейни дупки, нарушавания в пространствено-времевия континиум… Всъщност можеше да се получи нещо грандиозно ако сценарият беше попаднал в ръцете на Спилбърг, за когото е бил писан първоначално.

Това, което се демонстрира в началото на филма е, че консуматорското общество се е провалило. До такава степен, че въпреки че филмът се развива в някакво близко бъдеще, но човечеството се е отказало (по една или друга причина, неясно каква) от технологичния прогрес и достиженията на цивилизацията. Земята загива. Човечеството има нужда от нов дом. И започва голямото междугалактическо приклчение в търсене на планета, която да е годна за обитаване, за ново начало.

Иначе за трите часа, в които продължава филмът, има едно-единствено изречение, което е съществено и отеква в главата всеки път, когато се сетиш за филма: „ТЕ сме НИЕ!“.

Честно казано, на мен ми беше скучно и протяжно.

Мета информация

Робин Уилямс

„Попай“, „Москва на Хъдсън“, „Добро утро, Виетнам“, „Обществото на мъртвите поети“, „Кралят на рибарите“, „Играчки“, „Аладин“, „Мисис Даутфайър“, „Джуманджи“, „Клетка за птици“, „Добрият Уил Хънтинг“, „Експресно фото“, „Хук“… списъкът с прекрасни филми с Робин Уилямс е доста дълъг.

Една от любимите ми сцени. От филма „Хук“ (1991). Събужда детето във всеки един от нас и ни помага да си спомним от къде сме тръгнали преди да пораснем и да стигнем дотук.

В памет на Робин и на всички, които умират млади, твърде млади.

Как(во) видях (на) Киномания 2013

Какво ми се случи по време на тазгодишната Киномания в Пловдив (2013).

kinomania 2013 plovdiv

Съвсем случайно посегнах към програмата на тазгодишната Кинимания в Пловдив – намерението ми беше да си взема спам за бързо разлистване и изхвърляне, тип Програмата.

Първият ми бърз прочит извади на преден план три заглавия, които ме впечатлиха и които провокираха желанието ми да ги изгледам – всеки, по различни прични. На втори прочит открих и други интересни и любопитни заглавия, но ги оставих да изтекат покрай мен.

Всъщност и един от филмите в първата селекция пропуснах – „Ню Йорк, Ню Йорк“. Отбелязах го, защото мюзикъл се прави трудно, днес не сме свидетели на много творби в този жанр, а онези, които достигат до нас са със съмнително качество. „Ню Йорк, Ню Йорк“ е изключителен, макар и доста стар (1977), с артисти в апогея на силите си (Робърт де Ниро, Лайза Минели, Лайнъл Стандър) и кипящи от енергия, ръководени от умел режисьор (Мартин Скорсезе). И музика, много музика, коятоизпълва любовната афера между героите. Не го гледах (за пореден път), защото този тип филми искат едно специално настроение, а настроенията трудно могат да бъдат планирани предварително. Ако има такива, които не са го гледали все още – да наваксат пропуска си, наистина много си струва.

Пяната на дните
Така първият филм, на който се озовах, беше „Пяната на дните“. Филмът е по едноименния роман на Борис Виан. За мое огромно съжаление творчеството на Борис Виан (и на това, публикувано под псевдонима Върнан Съливан) не са познати на широк кръг хора. При все това има няколко разказа в Читанка. Филмът се оказа много добра екранизация, която въпреки че доста се различава от романа, това не е никак дразнещо, защото режисьорът все пак успява да предаде всички теми и усещания, които Виан описва. Филм с много символика, от онези филми, след които мълчиш, защото от една страна нещо има заседнало в гърлото ти, а от друга – всички символи и послания, а и многото засегнати теми не дават покой на мозъка дълго след това. И въпреки че е филм за любовта, тя не винаги е щастлива и красива, защото външни фактори я подлагат на изпитания. И следа няма от момиченцето, което преди години пленяваше сърцата като Амели Пулен – днес Одри Тоту е поостаряла, но все още запазвайки онова куклено, детско излъчване, което ми се стори много симпатично и на място във филм като този, в който смазващите проблеми намаляват границите на света.

Сезонът на носорозите
Вторият филм, на който се спрях, беше „Сезонът на носорозите“. Филмът е турски, с Моника Белучи. Тя също е поостаряла, но беше удачен избор за ролята на съпругата на кюрдско-иранския поет Сахел. Брутален филм, отново с много символика, с много философия, който позволява потапянето в съвсем различен, друг мироглед и представа за света, далечни и различни от нашите. Филм, на който онези, подлъгани от името на Моника Белучи, напускаха салона, защото това съвсем не е най-важното. Филм, в който хепиендът е доста по-различен от очаквания, защото сенките от миналото трябва да отстъпят място за светлината напред.

Изключително съм щастлив, че изгледах точно тези два филма, защото иначе едва ли биха ми се случили. И двата успяха да ме докоснат, да ме развълнуват, да предизвикат реакция, както и дълги коментари по-късно. Вероятно съм изпуснал други много стойностни заглавия.

Продажбата на билетите за Киномания се извършваше чрез някаква нова система, boxoffice.bg – нямам представа дали собствениците са взаимствали от bgbileti.com или това е било решение на програмистите от ABC Design & Communication, но който и да е от една страна не му прави чест, а от друга – можеше да впрегне някакво количество мозъчни клетки и да създаде нещо различно, не да копира барабар с всички грешки и пропуски продукт, който ние предлагахме на пазара преди 6 години, при това сякаш по-успешно и по-изпипан от техническа гледна точка.

Hope Springs

Не е абсолютно никаква тайна, че Мерил Стрийп е любимата ми актриса и се стремя да гледам всички филми, в които се снима. Не мога да посоча слаб филм с нейно участие, което допълнително затвърждава челното ѝ място.

кадър от филма

Трейлърът на Hope Springs ми попадна случайно, после го гледах и на кино, преди началото на вече не помня кой филм. Още след като го гледах за първи път бях убеден, че искам да гледам и филма, когато излезе. И беше част от списъка ми за гледане.

От трейлъра се разбира, че филмът е комедия. След като го изгледах осъзнах, че е точно като „Сложно е(отново с Мерил Стрийп) – комедийният момент е наличен, има цял куп забавни и комични сцени, но след замисляне не бихте казали, че филмът е точно комедия.

Вероятно не съм точно таргет на филма, защото както се вижда и от трейлъра, историята се завърта около семейство на средна възраст с дългогодишен брак, което с времето е изгубило магията на любовта, а тя, любовта, е отстъпила място на рутината. Свидетели сме на тази рутина и около нас – пренебрегваме близките си, считаме ги за даденост, често ги лишаваме от вниманието и присъствието си… вероятно (не мога да твърдя от опит) след 30 години брак (във време, в което браховете се сключват, за съжаление, с ясното съзнание, че един ден ще бъдат разтрогнати) партньорът вече е дотолкова опознат, дотолкова всичко е вече шаблонно и рутинно и животът – вкаран в някакви утъпкани коловози, че дори никой не се замисля за някаква промяна и опит за разпалване на спомени от миналото, за експериментиране с нови неща и провокиране на интерес в различни посоки. Което е тъжно. Време, в което подаръкът за годишнината от сватбата е нов план за кабелната телевизия, с много повече канали…

Филм, който повдига интересния въпрос защо се поддаваме на рутината и с времето загубваме емоцията. Филм, в който Томи Лий Джоунс е една идея по-добър от Мерил Стрийп, но вероятно това се дължи на героя му – не знам. Безупречен актьорски тандем, безкрайно убедителен, че дори за миг не се сещаш, че това е филм и че двамата всъщност не са женени (това ме изуми и във „Сложно е“, където на Стрийп партнираше Алек Болдуин).

Без никакво колебание оцених филма с 9/10. От една страна защото рядко ставаме свидетели на филми, които въпреки комедийния и закачлив сюжет, успяват да докоснат и някоя тънка струна в душата, а от друга – защото страшно много харесвам точно такива филми, в които не са нужни 200 души актьорски състав и милиони за визуални ефекти.

Препоръчвам.

Доза смотани филми

Филмите по-долу не заслужават отделни публикации. Някои от тях бяха в списъка ми за гледане, попаднали незнайно как, за други имах големи очаквания, които не се оправдаха, трети ми бяха препоръчвани…. в крайна сметка всички са под личния ми праг на посредствеността и за които съм сложил оценка по-ниска или равна на 5 (от 10) в imdb.

Гледайте на своя отговорност, бяхте предупредени! 🙂

Insidious

Това, което започва като филм за къща с прираци бързо се превръща в глупост – оказва се, че не къщата е населена с призраци, а за уж по-интересно детето е обладано от гадното изчадие. Оказва се, че единствено и само бащата може да се справи с чудото. И следва едно лутане в подсъзнанието (!) на изпадналото в кома дете за откриване и спасяване както на детето, така и на самия баща – преследвани от гадости.

Поуката – не си купувайте къща, в която има часовник с махало! Защо – не е ясно, ама все пак…

А-ха да изпадна и аз в кома от скука. Оценката ми – 2/10

Tresspass

Този филм на български са го превели „Мръсна игра“. Не помня защо го гледах и как достигна до мен, но без никакви притеснения мога да му пиша 3/10.

Принципно около сюжета можеше да се завърти по-добър филм, отколкото гледах, а между главните герои можеше малко от малко да се чувства, че са мъж и жена, не на това да се подчертава в реплики – дотолкова и Кидман, и Кейдж бяха отдръпнати. А пък нелепия инцидент в края, разкрил все пак парите, беше черешката на отегчението.

Никълъс Кейдж защо навсякъде, във всички филми, е еднакво дървен?

The Crazies

Това го гледах, защото ми хареса плаката – за съжаление единственото свястно нещо във филма. Вече не помня причината, но поради нея, хората започват да изчаткват. И да изглеждат нелепо, като зомбита, излезли от гроба. По-скоро смешно, отколкото ужасно. Със зор – 3/10.

The Tall Man

В малък град в САЩ изчезват деца. Градската легенда обвинява за изчезването им Високия човек. Ама не е точно той. Абе… едва 4/10

Season of the Witch

Като се замисля, май не се сещам за хубав филм с Никалъс Кейдж, който да съм гледал наскоро – всичките са някаква боза, по един или друг начин. Кейдж си е същият навсякъде. Всъщност „Сезонът на вещиците“ можеше да е добър филм, стига да ги нямаше свръхестествените простотии.

Щеше да е над средното ниво ако разчиташе на историческата достоверност, вместо на свръхестествените простотии. 5/10

Priest

В един постапокалиптичен свят, човечеството е изправено срещу заплаха от вампири. Срещу тях се опълчва Църквата, която се изживява, за нуждите на филма, като Big Brother. Църквата контролира града и отблъсква вампирските нашествия чрез специално тренирани свещеници. Антиутопичен свят, в който се чудиш на кой му е хрумнало такова съчетание… 5/10.

The Dark Knight Rises

Това, което трябваше да е достоен завършек на трилогията на Нолан за Батман, всъщност се оказа доста посредствен финал. Филмът, сам по себе си, може и да е добър, но той не е самостоятелна единица, а част от по-мащабен проект. И след главозамайващата роля на Жокера във втората част и високовдигнатата летва, тук ставаме свидетели на изчерпано вдъхновение и изцеждане на франчайза. За съжаление. 5/10