Assassin’s Creed: Филмът

Всеизвестно е, че когато нещо придобие доста широка популярност, няма как да не дойде момент, в който от Холивуд да не опитат да извлекат допълнително финансови изгоди. Това се случва и с Assassin’s Creed. Като почитател на играта, нямаше как да не поискам да видя как историята се пренася на едно различно ниво. Първоначално доста се изненадах, когато научих новината, че от култовата поредица ще се роди филм, но като се замислих – новината даже беше закъсняла.

Филмът се оказа доста освободен от всякакви рамки. Колкото и кинематографски да са игрите, не могат да достигнат пълнометражното кино и всички свободи, които то предоставя.

Assassin’s Creed започва самостоятелно, в своя времева рамка и нчма нищо общо с играта. Вместо Дезмънд Майлс и предшественика му, Алтаир ибн-Лаахад (Altaïr ibn-La’Ahad), във филма главният герой се изпълнява от Майкъл Фасбендър и той влиза в ролята както на Калъм Линч, така и на Агилар де Нера. Кал е героят от наши дни, който е осъден на смърт за престъпление, което не е извършил. След като получава „смъртоносната“ инжекция се събужда в Абстерго – корпорация на злото, която се ръководи от лошите тамплиери. Те искат от Кал да им помогне да проследят дреен артефакт – Райската ябълка.

Един от предците на Кал, Агилар, е асасин — врагове от хилядолетия на тамплиерите. Поредицата Assassin’s Creed се завърта около теорията, че всики спомени и преживявания на нашите предци се съхраняват и предават генетично чрез ДНК. Калъм трябва да използва огромна машина, наречена Анимус, за да преживее всички необходими спомени. Това започва да се отразява на психиката на героя, когато Абстерго започват да натискат да получат това, което искат в един от най-странните планове за световна доминация във филмовата история.

А, да… има и странна сцена, в която бащта на Калъм убива майка му, но това е някаква тъмна история от миналото, която не оказва кой знае какво влияние днес.

Animus, основен елемент в игрите Assassin’s Creed, е със сериозен редизайн и вече не е легло или стол, а огромна механична ръка, която позволява на използващия го свободно движение. И въпреки че изглежда фантастично, повдига немалко въпроси, свързани с употребата му (които не получават логично обяснение във филма). Например на героя му се дават скрити остриета в наши дни, които да използва в машината, но в спомените си той може да използва не само тях, а и други оръжия. Да не споменавам, че последният път, когато героят използва устройството, го прави гол до кръста… Филмът изобилства от такива странни решения.

Подобно на първите няколко игри от поредицата Assassin’s Creed, никой не се интересува особено от това какво се слува с героя в наши дни, както и одтаналите герои (в случая – останалите затворници). Те са налични за да движат историята напред, но доста често забравяш за тях. Освен това много от сцените са изцяло лишени от актьорски талант или са тотално безмислени и наличието им във филма е колкото да запълнят някакъв обем..

Силната страна във филма са сцените, в които действието се развива по време на Инквизицията в Испания (някой да го е очаквал?). Всичко изглежда фантастично, но за съжаление сцените са краткотрайни . И точно като в игрите, преходът е накъсан и създава усещането, че минаваш от мисия в мисия в играта. Няма някаква плавност и това определено дразни и пречи на филма.

Аплауз заслужава сценографията, актьорите и като цяло всичко, което се развива в миналото, защото те са това, което придават на филма някаква стойност и остават в съзнанието, когато се заредят финалните надписи.

В резюме: Assassin’s Creed не е най-лошата филмова адаптация на компютърна игра, но далеч не е и най-добрата. Ако не си от най-запалените привърженици на поредицата, спокойно можеш да пропуснеш филма в киното.

Оценка: 4/10

Няколко филма, които изгледах през последните дни

Повечкото насъбрали се почивни дни и застояването у дома ми позволиха да изгледам няколко филма, които отдавна седят в списъка ми и изчакват. Поради някаква причина в последно време въобще не успявам да се съсредоточа на филм, който не гледам в киносалона. Свободното време сега, обаче ме задържа пред екрана. Ето какво гледах (и оценките, които сложих):

Oblivion / Забвение

Oblivion / ЗабвениеЗабвение беше визуално забавление. Много добър и красив сет, много добра игра на Том Круз. Не очаквах нищо повече, но блудкажа, който получих накрая ме принуди да намаля драстично оценката ми в imdb от 6/10 на 5/10. Пък и със сигурност не превъзхожда Интерстелар.

Ender’s Game / Играта на Ендър

Ender's Game / Играта на ЕндърИграта на Ендър е от онези филми, които стават за убиване на времето, стига да не си чел книгата. Ако си, обаче, нещата загрубяват и се разочароваш искрено.

Оценката ми в imdb – 4/10.

Gravity / Гравитация

Gravity / ГравитацияГравитация се оказа от надценените заглавия. Плосък, много плосък сюжет, лишен от всякаква креативност и оригинални идеи. Физиката във филма е изключително странна и това дразни дори лаици като мен. Такива неща убиват цялото усещане за атмосфера. Въпреки това Сандра Бълок, при все че не ми е сред любимите актриси, се справя прекрасно.

Оценката ми в imdb – 4/10

Her / Тя

Her / ТяТя се оказа недотам лошо филмче за убиване на малко свободно време/приспиване. Напомни ми, че такова нещо вече съм гледал – S1m0ne с Ал Пачино. Приятен за гледане, ненатрапчив, но и определено не е от филмите, които би запомнил и които би обсъждал с приятели. Следва някакъв предвидим и недотам дълбок сюжет, но това е нещо нормално за филми като този. Въпреки това го изглеждаш докрай, след което се усмихваш и продължаваш нататък, защото е изпълнил предназначението си.

Оценката ми в imdb: 4/10

Мариус Куркински: Някой посети душата ми

Гледах филма „Някой посети душата ми“ на една от прожекциите в Пловдив. Харесах идеята за ексклузивност – две прожекции пред малък кръг хора. После идеята се изроди – четири прожекции и без ексклузивност. Без Мариус, без нищо. Просто прожекции.

Малко информация, за незапознатите:

„Някой посети душата ми“ е игрален филм, по част от романа „Братя Карамазови“ на Ф. М. Достоевски.
Мариус Куркински в няколко актьорски превъплъщения, пресъздава историята на най-малкия брат Альоша. История за Страдание и Просветление!

Адаптация: Мариус Куркински
В ролите: Мариус Куркински
Режисьор: Стефан Ненков-3inSpirit
Оператор: Стефан Ненков-3inSpirit
Монтаж: Явор Веселинов
Mузика: Djivan Gasparjan
Допълнителен звук: Емилиян Гацов – Елби
Звуков дизайн: Димитър Величков-Шмидт
Продуцент: Стефан Ненков-3inSpirit

Разбира се, аз съм чел „Братя Карамазови“ и не беше трудно да разпозная още по първите няколко думи, че това е част трета, книга седма от романа. Знам колко е тежко за четене, камо ли за игра и разбирам защо Мариус е предпочел да го заснеме на филм, вместо да го направи на поредния си моноспектакъл – това би било смазващо ако трябва да се играе отново и отново, и отново… Само че това, което се е получило при смесването на картината и словото… не е това, което някак очаквах. Размазаните образи, като цяло картината разсейва вниманието от текста, намалява неговата сила и тежест, а картината почти не разказва история. Силата на този филм е в текста и след като не може да се играе продължително, то трябваше да се изиграе веднъж и това да се заснеме и монтира. Без значение дали на сцена или в тази порутена сграда в някое село.

Иначе затваряш очи и о, да! Мариус знае как да разказва истории, да пленява и да задържа вниманието ти. Чаках този филм, защото някак е своеобразно продължение на нишката, която следва.

Не ми хареса реализацията, смесването на Мариус с видео (това конкретно видео). Хареса ми Мариус, като всички останало. Ако можете, гледайте. Все пак е Мариус. Дори да трявба да стоите със затворени очи.

Две интервюта с него: в Интервю.то и а-спекто. И какво пише в „Марица“ за филма, за да не разказвам и аз същото.

Пътят на Юпитер

Като фен на Уашовски нямаше как да не гледам и последния им филм – Пътят на Юпитер. Така се случи, че го гледах едва преди дни, та затова през погледа ми минаха доста мнения на зрители, които са го гледали преди мен. Не обръщах внимание на негативните думи, които сипеха, нито на ниската оценка, която има филмът в IMDB. За моя радост в GoodFil.ms е по-обнадеждаващо положението.

Бяхме решили, че ще го гледаме, при това – на кино, и нямаше кой или какво да ни разколебае. В общи линии онези, които навремето не харесаха „Облакът Атлас“, днес не харесват и „Пътят на Юпитер“. Бленуват си за нещо „от ранга на Матрицата“, без да подозират, че то вече им се е случило. За това – малко по-късно. Ако не сте гледали филма и планирате да го гледате, изгледайте трейлъра по-долу и спрете дотам, тъй като е възможно на някои места в текста, който следва, да има частично или пълно разкриване на сюжета.

Jupiter AscendingСеднах в салона преди прожекцията на „Пътят на Юпитер“ без каквито и да било очаквания и нагласи. Бях се абстрахирал тотално от вече прочетеното и единственото, което се въртеше в главата ми, бяха откъслечни картини и сцени от трейлърите. Салонът утихва, започват рекламите на филми. На втората възроптах, че твърде много значение се обръща на компютърните анимации и това си личи по качеството им. Не разбирам как може да има хора, които да се кефят на това и да успяват да потънат във филма, при все, че той е толкова ръбат, грозен и си личи къде свършва реалното заснето и къде е играла четката на компютъра… После имаше реклама на Кока Кола и… обяснението, че 3D очилата са безполезни извън киносалона (почувствах се тъп, защото не ми е ясно на кого биха му потрябвали, но вероятно има причина от киното да го правят – явно им изчезват очила, но пък от друга страна те надлежно си ги таксуват при продажбата на билет… но това е друга тема).

В следващия момент вече бях в света на Уашовски. И почувствах задоволство, че гледам филма, точно този филм, на кино. „Пътят на Юпитер“ е филм, който задължително трябва да се преживее на кино, защото не сме чести свидетели на такива филми – мащабни и завладяващи, понякога дотолкова, че забравяш да похрупваш от пуканките… Ако трябва да съм честен, от „Аватар“ насам не съм попадал на толкова детайлно създаден нов свят, красив, жив, пулсиращ. Свят, който със сигурност ще бъде използван за напред, за да бъде още по-пълно описан. В него със сигурност има още много истории, които чакат да бъдат разказани. Свят, който е толкова голям, че дори кралицата е нищожна и трябва да следва бюрократични пътеки и да се реди на опашка. Свят, в който човечеството на Земята е в дъното на еволюционната стълбица и технологичен напредък. Именно затова, мисля си, Warner Bros са поканили Уашовски да създадат филма си под тяхната шапка – знаят, че Уашовски са изключителни майстори в създаването на нещо ново, на нови светове и в изследването на нови теми и идеи, както и на познати, но от непопулярни или нови гледни точки.

Ако „Матрицата“ преди години черпеше идеи и вдъхновение от трудовете на Фуко и Бодрияр, то „Пътят на Юпитер“ отива дори една крачка по-напред в изследването на темата за социален контрол, прехвърляйки го на междугалактическо ниво. Жителите на клетата ни планета (не, тъзи път привидно нямат нужда от спасяване) са превърнати в естествен източник на живителна субстанция, която се използва от онези, в други галактики, които могат да си го позволят, за достигане на дълголетие. Земята е, оказва се, една от многото такива ферми, в които при достигане на свръхпопулация, планетата се „жъне“ за благото на благородниците.

Смъртта на кралицата поставя началото на конфликт и серия от интриги, заговори и конспирации между тримата наследници, но драгият зрител това го разбира на по-късен етап, тъй като Уашовски определено не обичат историите им да вървят линейно и да са предвидими. Затова и историята им започва в Санкт Петербург в близкото минало, със запознанството на родителите на главната героиня, която в следващия момент разбираш защо е кръстена на планета. И тук някъде ти просветва, че „Пътят на Юпитер“ ще разглежда нейния път, не този на планетата. Защото планетата, макар и най-голямата в Слънчевата система, е нищожна част от всичко, което следва.

Малко по-късно разбираш, че темата за прераждането много силно продължава да вълнува Уашовски, но те не изневеряват на себе си и не продължават вече започнатата в „Облакът Атлас“ тема, а я разглеждат от нов ъгъл, за който малцина са се замисляли, че е възможен. Този път прераждането е на генетично ниво – тук важна е не душата, а гените; подредят ли се те по абсолютно същия начин, може да се говори за прераждане и да се предяви претенция за онаследяване на първообраза. Но гените ли определят какъв си, оказва ли влияние средата, имаш ли право на съзнателен избор… Така чистачката на кенефи в Чикаго с руски корени Юпитер се оказва център в борбата за богатство между тримата коварни и суетни Абрасакс, делящи наследството от майка им, покойната кралица.

Всъщност беше интересно да гледам какво се е получило, когато смесиш в научнофантастичен филм идеи на Шекспир и Фройд – как всички наследници се опитват да спечелят сърцето и благоразположението на Юпитер чрез сравнения с майка им, как единият от наследниците идолизира майка си, но преди това хладнокръвно я е убил…

Не липсва препратка и към пагубността на консуматорското общество и цената на живота.

„Нечий живот винаги ще е по-ценен от други…“ – Балем Абрасакс

Темата за малкия човек вече я споменах, но също е любопитна – дори докато седиш в салона, някъде там, в мрака, усещаш колко си малък на фона на гигантските мащаби на продукцията. Малкият човек и ограничените му възприятия за света – лимитирани само в границите на онова, което познава, дефинирани от битието му на една-единствена малка планета в краяна света… Много на място идва една реплика от филма – „трудно е за хора от слаборазвити светове да възприемат, че тяхната планета не е единствената обитаема планета.“

Филм за привличането на противоположности; филм за низвергнатия герой с мисия за велики дела; филм, в който спасението е точно в последната секунда. Филм, който руши клишетата за построяване на разказа още повече, отколкото го направи „Облакът Атлас“.

Jupiter AscendingФилм, който залага на недотам познати артисти, чиито хонорари са по-малки, за да може парите да отидат за специалните ефекти, невиждани досега. Въпреки това Мила Кунинс е очарователна. За девойките в салона пък Чанинг Тейтъм се разхожда гол до кръста в завидна форма през по-голямата част от екранното си време. Всъщност всички се справят задоволително с поверените им роли!

Всъщност истинската история и сериозен екшън започва едва тогава, когато в кадър се появи Кейн – генномодифициран получовек-полувълк, бивш военен (Чанинг Тейтъм). Той трябва да спаси нищо неподозиращата Юпитер (Мила Кунинс) и да разбие на пух и прах представите ѝ за света, да я измъкне от живота, в който всеки ден започва с „мразя живота си“… и да я поведе сред много внушителни екшън сцени, които първоначално не разбираш защо се случват. Защото съдбата е предопределила тя да бъде кралица. Е, разбира се, нямаше да имам абсолютно нищо против ако бяхме станали свидетели на трансформацията у младата Юпитер от чистачка до могъщата кралица на планетата, но все пак филмът е едва двучасов и трябваше да се занимава с други неща. Но и леко странно ми се стори как в един момент тя е вцепенена от шокиращите разкрития, а в следващия вече уверено цитира имперски закони член по член. И всичко това – съпроводено от такива специални ефекти, каскади и хореография, че има опасност в някой момент главата ти да експлоадира… и всички те са толкова реални, толкова умело са вплетени в заснетите сцени, че сякаш са истински и са се случвали по време на снимките. И следа няма от недодяланите изпълнения от рекламите, срещу които роптаех в началото. Не ми се мисли колко компютърна мощ е била необходима за обработката на това визуално пиршество, но шестте месеца закъснение е ясно за какво са отишли и те със сигурност не са били похабени на вятъра и чакането си струваше!

В едно са съчетани нещо подобно на Чикаго от наши дни, стиймпънк градове на отдалечени планети в неизвестни галактики и космически кораби! Битки в космоса, каквито не сме виждали от времето на „Междузвездни войни“, рисувани пиксел по пиксел.

Този филм може да служи за учебник по специални ефекти за всички, които смятат да използват такива във филмите си. По начина, по който „Матрицата“ навремето беше такъв и още има режисьори, които си чопват по нещичко оттам.

Jupiter Ascending

Гласувах за филма със 7/10. И смятам да го изгледам още няколко пъти – убеден съм, че съм изпуснал немалко неща, които ще ме впечатлят още повече. И това няма да са новите гравитационни ботушки на Пепеляшка, които първоначално носи добрата фея Кейн, а от темите за размисъл, които филмът поднася щедро. Любовната нишка дори няма да я споменавам…

Interstellar

Interstellar, който по неразбираеми причини и на български е преведен Интерстелар, се оказа поредният надут балон с горещ въздух, който издиша от множество пробойни. Когато преди време гледах трейлъра имах абсолтно същото усещане, което имах, когато видях трейлъра на „Облакът Атлас“ – че филмът ще е грандиозен. Или провал, или успех. Без значение кое от двете, но щеше да е в крайностите. И докато „Облакът Атлас“ защити безапелационно позицията си за изключителна работа, то Интерстелар се оказа просто добра работа, нищо повече. Не провал, но не и успех.

Именно затова оценката ми е 5/10 в imdb. Донякъде ме успокоява фактът, че в Goodfilms филмът е бил по-критично оценяван, отколкото в imdb – защото не успях да изпитам целия възторг, който са изпитали оценяващите в imdb.

„Интерстелар“ е тричасов филм за спасяването на света, който не успя да свърши през „2012“. От оня тип филми, в които гордо и непрекъснато се вее американският флаг, за да се демонстрира (основно на себе си), че американците са мега-хипер-супер-дупер и №1. Иначе е филм, изпълнен с (мело)драматизъм, присъщ повече на екранизация на Hallmark, отколкото на сериозен филм с високи цели. Филм за болката, за копнежа, за любовта. Онази любов, която не е подвластна на времето и пространството. Филм, препълнен с философски откровения, дотам клиширани и познати, че отдавна са азбучна истина, отколкото да предизвикват научен интерес. Пилот-вдовец, който по принуда става фермер, който се оказва единственият, който може да спаси света… И диалози, които на места изглеждат нелепи – съдържат обяснения, които вече са известни на слушателя (макар и не на зрителя). Иначе има супер много квантова механика и физика и тя е достатъчно правдоподобна (все пак за сценария е бил използван за консултант учен-физик – Кип Торн). Така успяваме да преминем през черни дупки, червейни дупки, нарушавания в пространствено-времевия континиум… Всъщност можеше да се получи нещо грандиозно ако сценарият беше попаднал в ръцете на Спилбърг, за когото е бил писан първоначално.

Това, което се демонстрира в началото на филма е, че консуматорското общество се е провалило. До такава степен, че въпреки че филмът се развива в някакво близко бъдеще, но човечеството се е отказало (по една или друга причина, неясно каква) от технологичния прогрес и достиженията на цивилизацията. Земята загива. Човечеството има нужда от нов дом. И започва голямото междугалактическо приклчение в търсене на планета, която да е годна за обитаване, за ново начало.

Иначе за трите часа, в които продължава филмът, има едно-единствено изречение, което е съществено и отеква в главата всеки път, когато се сетиш за филма: „ТЕ сме НИЕ!“.

Честно казано, на мен ми беше скучно и протяжно.

Мета информация