Categories
Социални медии и мрежи

Twitter като публична компания – първоначален анализ

Twitter logoTwitter, платформата за микроблогване, излиза на борсата. Спекулации по темата има от доста време в технологичния свят. Вчера от Twitter обявиха в платформата си, че са подали нужните документи.

Повече за новината – в статията на Дневник.

Факти и спекулации:

  • Twitter има 200 милиона активни потребители
  • За седемте години на съществуването си, фирмата е била финансирана с 1.16 милиарда щатски долара от инвеститорите си.
  • При последното набиране на средства компанията е била оценена на 9 милиарда щ.д. (пазарна стойност)
  • Twitter конфиденциално са подали документите за започване на процедурата по първично публично предлагане (IPO) на акции
  • Предполага се, че Голдман Сакс ще водят публичното предлагане
  • Очаква се пазарната оценка да е между 14 и 20 милиарда щатски долара (при възвращаемост около 500 милиона долара)

Анализ на ситуацията:

  • Twitter е последната фирма от Голямата четворка, която става публична. В екосистемата на социалните мрежи, Twitter се разглежда като задължителен елемент, когато става въпрос за социална стратегия и е последният голям играч, който не е публична фирма. За другите вече големи имена (като Pinterest) ще се говори по-късно през следващата година, когато се очаква да бъде и реалното излизане на борсата на Twitter.
  • Конфиденциалното подаване на документите дава на Twitter контрол върху ситуацията. Twitter са избрали да се възползват от приетия през миналата година закон JOBS, който позволява на фирми с възвращаемост по-малка от 1 милиард щ.д. за предходната фискална година да подадат първоначалните документи конфиденциално. Това означава, че за разлика от Facebook, Twitter няма да са обект на публична дисекция на написаното от тях в документите. Фирмата реално може да мине през няколко етапа на промени на написаното, достъпно само за Американската комисия за борси и ценни книжа (SEC, Security and Exchange Commission) и по този начин, когато документите станат публични на по-късен етап, информациите около регистрацията ще са по-изчистени, ясни и разбираеми и подходящи за публично показване. Това е добре, тъй като бизнес моделът на Twitter не е от най-лесните за обяснение и разбиране и когато Twitter трябва да го обяснят детайлно, ще могат да разкажат за извървения път по значително по-систематичен и подреден начин.
  • Тайно и от конкуренцията. Тайното подаване на документите запазва в тайна и далеч от публичното обсъждане всички информации за фирмата, клиенти, потребители, печалби и пр. и по този начин Twitter скрива от конкурентите си тези данни за поне няколко месеца, в които фирмата има време да подобри показателите си.
  • Дисциплина за придържане към бизнеса. Минута след информацията за подадените документи последва друг туит, в който на снимка се вижда, че всички са на работните си места, както и текст „А сега, обратно на работа“. Фирмата се е подготвяла за този ден и знае, че тази крачка изисква сериозна работа през следващите (поне) шест месеца преди истинското излизане на борсата. На екипа ще е нужна дисциплина да се фокусира върху работата и да подобрява показателите си, вместо да изчислява непрекъснато пазарната си стойност.
  • Времето е подходящо за Twitter и благоприятства за излизането им на борсата. Twitter трябва да са благодарни на Facebook, които по трудния начин прокараха пътя. През изминалата година Facebook отделиха значително време за обучаване на пазара за рекламата в социалните медии. Днес Twitter могат да се възползват от вече готовия пазар и да фокусират усилията си в други посоки.
  • Предизвикателство: Рекламният модел на Twitter. Най-голямото предизвикателство пред Twitter е основната форма на възвращаемост – „спонсорирани туитове“, които са форма на нативна реклама. Проблемът е, че към момента тези спонсорирани туитове не са стандартен рекламен формат, който може да напуска пределите на платформата на Twitter и това прави купуването на реклама (както и скалирането) по-сложно.
Categories
Социални медии и мрежи

Социалната мрежа. Кант, Хабермас и Ръсел… Обърнати… или пък не… @

Забележка: Заглавието е от Юлиан Георгиев

В общи линии историята се завърта около точно тази публикация в на Дончо блога, но тя просто отприщи някакви размисли, които сякаш са по-дълги, отколкото е приемливо да споделя във Facebook, където се развива дискусията. Не писах в блога му, защото смятам, че коментарите не добавят стойност към публикациите, че са излишен шум и че ако някой има какво да каже или коментира, може да го направи където му е най-удобно и пред неговата си аудитория, не пред тази на блога (това е политиката и на този блог). Именно затова не написах коментар, но сега го правя тук, на моето си място – и ако има нужда от обсъждания, те ще се случват също на други места. Или където са възникнали. Препратките от едно място на друго са гръбнакът на отворения уеб и само чрез наличието им, било то и за коментари, можем да го запазим жив.

Това беше важно уточнение. Другото важно уточнение е, че не взимам страна и не искам да оправдавам или оневинявам никого. Моите размисли са по-скоро уточнителни защо се е стигнало до тази точка, защото, както каза Калоян Цветков, „всеки си има по една такава история“.

За хората

Хората, освен стадни същества, са силно свързани към познатото. Не обичат новите неща, не обичат да (се/си) променят (особено пък често) начините си на живот, на общуване, на каквото и да било. Като социални примати, изграждаме това, което наричаме морал чрез сигнали от семейство, приятели и социалната група, с която се идентифицираме. В еволюционното минало това е помагало на хората да оцеляват, да се възпроизвеждат. И колкото и да се опитваме да се придържаме към собствените си възгледи, много лесно се поддаваме на влиянието на общността – т.е. поведението ни е мотивирано от желанието за вярност към по-голяма група (необходимостта за принадлежност, фундаментална човешка необходимост). Съобразяваме се с комплексите на общността (и декларираме счупване на оковите след употреба на алкохол, in vino veritas, сещате се…)

Повече информация за това как и защо избираме приятелите си – прекрасен материал на BBC.

За това как общуваме помежду си и за социалните мрежи от живота – вероятно помните презентацията на Пол Адамс, довела до създаването на кръговете в Google+.

Та така, обграждаме се с хора, които познаваме, приятели и близки, които споделят нашите идеи и интереси, които битуват в същата зона на комфорт на нашата. Не общуваме с непознати, избягваме да се срещаме и комуникираме с хора, които не споделят нашите възгледи или които внадят какъвто и да е дискомфорт, без значение дали те са прави или не. Обграждаме се с хора, с които се чувстваме комфортно и които познаваме, с очакването те да са като нас, да мислят като нас, да не противоречат на вижданията и интересите ни, да не ни критикуват, а напротив – да ни окуражават, подкрепят и аплодират действията и начинанията ни. Онези, които не отговарят на очакванията, биват изолирани.

Това се пренася и онлайн, няма как – не обичаме новото и промените, обичаме всичко да е познато и да работи по старому. Онлайн социалните мрежи са място за виртуалното място за общуване. Виртуалната кръчма, селския мегдан, църквата, пазара… Те са онази среда, в която днес всички ние сме активни и прекарваме сериозна част от времето си. Те са част от битието ни, наш начин на живот. И в него няма място за онези, които „не ни кефят“ Да, може и да сте открили съучениците си от детската градина във Facebook, но колко често (и дали въобще) общувате с тях (имам предвид реално общуване, не спорадични размени на харесвания тук-таме или безличен коментар)? Може и да имаме много приятели, но не общуваме с всички тях, не и по начина, по който бихме го правили офлайн. Да, споделяме повече, но с по-малко хора. С онези, които мислят и действат като нас, които са готови да ни аплодират и да ни се възхищават, подкрепят. Онези, които не са, набързо изчезват от списъците ни с приятели още при първата накриво написана дума. Така работят социалните мрежи, защото така работи и светът – не се срещаме с конкуренцията, не общуваме с хора с различна от нашата (да речем) политическа убеденост… с никой, който ни кара да напускаме зоната си на комфорт.

За казуса, конкретно

От изключителна важност е разграничаването на личен профил в социална мрежа от професионален. Във Facebook не се допуска (против условията за ползване е, иначе е технологично възможно) наличието на няколко профила и разделянето на профила на две. Тук идват на помощ страниците, ако някой желае да отдели различни свои персони/интереси/професии/занимания от личния си профил. Мнозина не знаят за това и/или не се възползват от възможността. Какъвто е случаят сега. Въпросната дама е споделила някаква снимка, която провокира „скандал“. Бидейки дамата журналист и предвид изходът, журналистиката веднага бива заклеймена. Че журналистиката в България има своите трески за дялане – има ги, това е безспорен факт. Социалният уеб направи всички ни журналисти, връчвайки ни инструментите за създаване и публикуване на материали. Това довежда до сериозна полюция и необходимост от правилно филтриране на качественото съдържание от шума. Много журналисти също се поддадоха на изкушението на новото лъснаво нещо и започнаха да бълват шум, вместо да добавят стойност.

Но преди всичко, тя е споделила снимката в личния си профил, не в медиата, в която работи. Ако тя не беше журналист, а напр. ватман, ватманите ли щяха да бъдат заклеймени и сложени под общ знаменател? Иначе за изтриването – да, всеки, който не отговаря на нашите представи за нормалност, не е на нашето мнение, бива разкарван. Заради всичко написано по-горе. И именно защото се обграждаме от еднакви на нас, губим възможността да водим аргументирани спорове. По презумпция всячески се стремим да ги избягваме, защото се чувстваме дискомфортно. И премахваме дразнителите, защото е по-лесно. И за това не е нужно да си адвокат, лекар, журналист или какъвто и да е друг по професия. Воденето на спор се смята за умение и когато се случва, го приемаме за зрелище. Искаме зрелища, но ако може не ние да сме участници, а само да ги гледаме отстрани. Така работи светът. Без драма.

Вероятно психолог или социолог биха обяснили по-добре всичко това. Защото социалните медии са психология, не технология.

Categories
Социални медии и мрежи

безопасният интернет за нашите деца. at Smiling

Жюстин Томс споделя за националната образователна кампания на БГсайт и една банка относно безопасния интернет за нашите деца.

Споделените факти са тревожни, но обясними и напълно очаквани – живеем във време, в което дори информационните агенции се позовават на информации от социални мрежи за да създават новини (пример), време, в което родители използват децата си и техни снимки, за да защитават каузи, за пропаганда и пр. гнусни неща… (пример) време, в което родителите също лъжат за възрастта, за да направят профил в социалните мрежи за невръсните си деца, че дори и да използват тези профили за изразяване на социално недоволство (тук също трябваше да има пример, стига снаха ми да беше една идея [по-]интелигентна…).

Кампанията несъмнено е полезна за децата, но се съмнявам в дългосрочната ѝ ефективност. Децата подражават на родителите си, а когато видят незаинтересоваността по отношение на сигурността онлайн у родителите си, набързо ще забравят за правилата. Защото родителите много активно искат да знаят кой им гледа профила във Facebook, но не знаят как да ограничат онези, които не искат да им го гледат.

Такива кампании, мисля си, трябва да се провеждат и паралелно за родители, не само за децата. Вероятно е добре да се случва онлайн, така ресурсите ще могат да достигнат до повече хора.

Защото когато родителите осъзнаят как функционират социалните мрежи, как да защитят себе си и данните си и как да не нарушават установените правила, ще могат да бъдат в полза на децата си, да им обръщат внимание за тяхната сигурност и безпроблемно онлайн общуване.

Update 26.02.2013: Родителите не се замислят за лошия пример, който дават, нито какво виждат децата им онлайн, в социалните мрежи. А трябва! Далеч съм от мисълта, че децата трябва да бъдат държани в стерилна обстановка, просто малко повече съобразителност никога не е излишна.

Categories
Уеб стратегия

Блогър рилейшънс?

От доста време е повече от лесно всеки, който желае, да създаде свой блог. Има достатъчен брой платформи и услуги, които предлагат това, включително и такива, които позволяват инсталирането върху собствен хостинг. Блоговете може и да са мъртви, но блогването не е и споделянето онлайн ще се засилва – така са проектирани да работят социалните мрежи (и това се пренася и върху други аспекти на социалните медии. Да, има разлика между двете.).

Бизнесът в България късно осъзна ползите и необходимостта от поддържането на контакт и взаимоотношения с блогъри и лидерите на мнения. Това от своя страна позволи на средата да еволюира и да придобие зрялост без натиска на брандове и фирми, позволи обособяването на специфичен глас и аудитория на отделните блогъри.

Днес все по-често ставаме свидетели на опити за въвличането на блогъри в различни инициативи. Някои от тях са организирани добре, други са хаотични и само опипват почвата и възможностите.

Взаимоотношенията с блогърите, както и с лидерите на мнения като цяло, но занапред ще ги наричам само блогъри (blogger relations, по подобие на public relations) трябва да е неразделна част от традиционната стратегия за връзка с медии и други публики (познати на света като public relations). Въпреки това блогърите са доста различни в сравнение с журналистите и авторите в традиционни медии. Блогърите създават материалите си за да общуват с изградената аудитория и да споделят опит и мнение по една или друга тема. По-голямата част (в България – всички) правят това като допълнение към работата си.

Бизнесите, които смятат да се ангажират с блогъри трябва да знаят, че блогърите не са (в по-голямата част) журналисти. Те пишат за нещата, защото темите ги вълнуват наистина и написването на материала е по тяхно желание, не плод на редакторско желание или план. Журналистите пишат като част от работата си, често отразяват неща, които не ги вълнуват лично и получават информации за предстоящи събития и прес релийзи непрекъснато и в големи количества. Поставянето на блогъри и журналисти под общ знаменател и еднаквото отношение не е добра идея.

Изграждането на устойчиви и трайни взаимоотношения с блогърите изисква различен подход и включва опознаването на блогъра. Това не означава само прочитане на няколко предишни публикации, а запознаване с темите, нагласите, настроението, гласа на блогъра, кой е и с каква репутация се слави, как се е стигнало до тях и как се е формирало мнението… За такова проучване често е добре да се излезе от предела на блога и да се разглеждат социалните профили – преди всичко в LinkedIn, но също така Facebook, Twitter, Google+ (това може да се прави и за журналистите). Познаването на блогъра е само в плюс, а всичката информация е вече налична и очаква да бъде извлечена полза от нея.

Познаването на блогъра е важно и за начина, по който се извършва контакта с него – някои блогъри, за разлика от журналистите, не обичат електронната им поща да бъде заривана с оферти и предложения, а разчитат това да се случва на други места или начини. Например в Twitter. Или комуникацията да започва след коментар на публикация в блога, който е привлекъл вниманието им…

Опознаването на блогърите е дълъг, но необходим процес. Толкова необходим, колкото поддържането на дългосрочни взаимоотношения. Еднократната комуникация може да има ефект, но той е краткорочен и няма гаранция, че следващият път блогърът ще обърне внимание, ако липсва история на взаимоотношенията. Веднъж привлеченото внимание не трябва да се изпуска, а блогърите лесно се разсейват и забравят. Когато е уместно, един-два коментара под публикации или периодично изпращане на последни новини… това несъмнено показва интерес, а и че четете блоговете.

Поддържането на устойчиви взаимоотношения обаче трябва да се случва прозрачно. Иначе може да доведе до негативи. Независимо дали при коментар под някоя публикация или при директен контакт с блогъра, честността и прозрачността е от осовена важност и трябва да бъде ясно кой сте и какви са целите и намеренията ви.

Целият този процес има и друго предимство – позволява следене на средата и бързо реагиране, в случай на необходимост. Никога не се знае коя публикация или дискусия под нея ще излезе от контрол и ще се налага незабавна корекция или уточнение, което да разяснява възникнали неясноти или въпроси.

Блогърите, за разлика от журналистите, са по-егоцентрични и обичат да виждат името си. Обичат са се чувстват значими, отличени от тълпата. Едно писмо до всички често е лоша практика, която не води до желаните резултати; персонализирането винаги е в плюс, дори да е просто едно име към иначе шаблонното писмо.

При комуникацията с блогъри не е добра идея да се обръща внимание само на най-четените блогове и пренебрегването на малките. Именно защото всички започват първо с големите, шумът около тях е по-голям, а вероятността читателите да пропуснат написаното е по-голяма. А и не се знае от коя публикация ще тръгне приказката за бизнеса, който представлявате.

Въпреки че блогърите се изявяват предимно онлайн, срещите лице в лице са много важни. Общуването във виртуална среда е добър старт, но в един момент е добре да се направи крачка напред и комуникацията да се пренесе и извън Интернет, за да се заздравят отношенията. Ако блогърът е местен, вероятно е добра идея да се организира посещение до офиса на фирмата, за да се покаже на място как се случват нещата, да придобие представа за начина на работа или просто за едно кафе или чай.

Темата е дълга и любопитна, може да бъде разглеждана от много ъгли, да бъдат посочвани добри или лоши практики и примери от действителността.

Мнението на експерите:

Жюстин Томс

експерт дигитални комуникации и маркетинг, ABC Design & Communication:

„Съгласна съм с мнението, че бизнесът в България късно осъзнава силата на блоговете и блогърите. Но, както се казва – по-добре късно, отколкото никога. Имаме добре утвърдени блогъри, пишещи в разнообразни области, поддържащи блоговете си от години. Познати и влиятелни хора. Силно активни онлайн, отвъд блоговете си. Имаме вече и професионални, платени блогъри.

Да се работи с блогъри е деликатна, но не невъзможна задача. Подходите са различни. Първите подобни проекти у нас бяха реализирани преди около 6 години. Така че има и натрупан опит.

Смятам, че въпреки мнението, че да се списва блог е демоде, блогове ще се стартират много и в бъдеще, и лични и корпоративни. Блоговете ще остават независима, жива трибуна, ще дават пулса и качественото уникално съдържание в мрежата. Ще са все по-влиятелни, в противовес на отслабването тежестта на гласа на традиционните медии. И бизнеса, партиите, организациите ще се стремят все повече да ги ухажват. Ще е интересно.

Ева Широкова

PR експерт:

„Не би трябвало да има никаква разлика в подхода към журналисти и блогъри. Не би трябвало да има разлика, но това е валидно в случаите, в които и журналистите и блогърите се самоуважават достатъчно, за да управляват сами работата си, а не да се съобразяват с този или онзи. Вярно, на журналиста това му е работата, а на блогъра най-често е лично занимание, но и в двата случая би трябвало да е въпрос на призвание, да си такъв по душа. Когато журналистите и блогърите са такива, а PR специалистите се държат нормално с тях и не се опитват да ги манипулират или подвеждат – тогава всичко ще бъде наред.“

Categories
Web

Обратна връзка. Обратна?!

Втората част от заглавието е такава заради днешната дата, 2 февруари 🙂

Иначе обратната връзка е онова наистина полезно нещо, което движи нещата напред във възможно най-правилната за всички посока. Стига да има кой да я даде и кой да я чуе (както и кой да се вслуша в нея). В един идеален свят (което дори на теория е безкрайно неустойчиво понятие, невъзможно да съществува) това води до съвършенство. В действителност евентуално може да доведе до някакво подобрение.

Даването на обратна връзка би трябвало да е двустранен процес – на даване и получаване. Тя може да се случва публично и тайно. Ставаме свидетели само на публичната, защото рядко се разкрива информация за непубличната, освен чрез реалното подобрение на обсъжданото нещо.

Социалният аспект на Интернет направи даването на обратна връзка значително по-лесно. И усложни събирането на такава, защото това не се случва на едно централно място, а се изисква повече усилие за сортиране на информациите. Всичкият хейт или похвали е точно това – ако на някой нещо му беше безразлично, нямаше да си прави труда да споделя по темата.

Според Илия Темелков коментарите в блоговете са форма на обратна връзка. Може да се разглеждат и така, стига реалното им наличие да допринасят за подобряване на блога и публикациите в него. Което рядко се случва. Изразяването на някакво мнение рядко довежда до нещо повече от пореден запис в базата от данни на блога за споделено мнение. Не променя самата статия (освен в някои случаи – коригиране на неточност или пропуск, при това само ако авторът реши да направи промяната).

Посоченият пример „А вие ядете ли чесън?“ не е обратна връзка, а спам. Отговорите, коментарите към въпроса може и да дават някаква частична представа за нагласите на общността и отделните индивиди („днес ям, утре не ям“, какво правим в тоя случай?!), но няма да окажат влияние на вече създадената публикация (какво ще се случи, ако 300 души отговорят просто с „да.“, как това би се отразило на статията? Никак, нали?), нито пък ще имат особено влияние върху следващите – освен ако не е кулинарен блог, в който евентуално биха се публикували повече или по-малко (в зависимост от броя коментари) рецепти, съдържащи чесън.

В този блог няма коментари. Реших да се откажа от тях преди време и това, продължавам да смятам така, е за добро. Не защото не ми пука какво е мнението на читателите за написаното, а защото тази неразбрана социалност доведе до твърде много шум и намаляване на смисъла от коментарите. Значително по-ценна е директната обратна връзка, която получавам непублично (на мейл, по телефона, скайп или други канали), но и публичната също е любопитна – ако тя се случва в блога, тук, тя е моделирана, често неистинска или цензурирана, за да се впише в представите на общността, която чете блога. Ако се случва публично, но на друго място, в друга общност, тогава изглежда по различен начин. Затова спрях коментарите. Дадох възможност за обратна връзка на по-удобните за четящите места – техните блогове или други социални сайтове и мрежи, проектирани за по-лесно споделяне и обсъждане. Така получаването на обратна връзка е значително по-пълно, защото се обогатява от други хора, които иначе не биха изразили мнение.

И още нещо. Във време на хиперсоциалност, при преход към пост-социална среда, съвсем нормално е все повече хора да се качват на все по-горни стъпала на социалната стълбица на Форестър. Това означава, че идват нови и нови читатели, нови коментиращи, нови потребители, които да дават обратна връзка. Досега те или са били плахи наблюдатели, или са го правили на други места, например като коментари под новинарски статии. Предвид качеството на тези коментари, по-добре е да ги няма, защото управлението им е времеемко и трудно и времето може да се използва за създаване на нови текстове, вместо в отсяването на зърната от плявата. Другият тип коментатори са стари потребители, открили онова зрънце полезност сред непрекъснато увеличаващия се поток от информации, който си струва да бъде отбелязан. Те го правят все по-рядко, защото са се научили с времето, че това не променя особено много картината. Те ценят времето си, не четат коментари и не оставят такива. Затова изведнъж станахме свидетели на намалелия брой коментари. Значително по-лесно е коментирането да се случва мимоходом, чрез бързо споделяне на мнение в някоя социална мрежа, отколкото попълване на полета и писане на коментар.

Обективно погледнато тази публикация е вид обратна връзка. За мен е значително по-удобно да коментирам в моя си блог, защото мога да сложа колкото си искам препратки, които сочат към където съм решил, без това да активира спамзащитата на чуждия блог, мога да си играя с дължината, с изразните средства, не трябва да се съобразявам с автор и/или неговите читатели. Имам какво да споделя и го правя тук, защото такова е желанието ми. То е различно от желанието на автора (Илия), който очаква да го изразя като коментар в блога му. Въпрос на желание от негова страна е прочитането му тук и, евентуално, взимането му под внимание. Но така е по-яко и така е проектиран да работи и съществува иначе умиращият отворен уеб – чрез изграждане на хипервръзки между отделните страници.

Съвсем отделен въпрос (и сериозен проблем) е неумението за водене на спор и изразяване на несъгласие с някого – съвсем скоро след заявяване на позиция, различна от авторовата, ставаме свидетели на обръщането на спора в лични нападки, вместо в аргументиран опит за оборване на тези. Това отблъсква и малкото, които иначе биха се престрашили да коментират.

Коментарите по презумпция са счупени и представляват проблем, който трябва да бъде решен. Правят се различни опити за това.

Най-адекватното решение за образуване на дискусия към момента е Branch, защото позволява събирането на мнения от хората, на които държите. Или обхождането на социалната среда, в търсене къде какво е споделено за продукта, услугата или марката, която наблюдавате. Или за сайта си. както съм направил аз в моя сайт и препоръчвам да се случи на повече места.