Аз искам да пея…

Всъщност рискувам тази публикация да се окаже поредното писание, написано посред нощ, което на сутринта ще си го прочета в блога като новина и ще бъде интересно за мен също толкова, колкото и за евентуалните посетители, които са попаднали тук. Въпреки това не успявам някак си да се сдържа и да напиша няколко реда за всичко онова, което се случи тази вечер.

Сряда вечер, караоке вечер. Вечер за Мармалад, конфитюр… наречете го както искате. И не че нещо, ама се оказхме насред някакво предварително уговорено частно парти, в което пееха и се радваха само кръг от най-близки приятели на Кирчо (нищо лично против него, ама да му пикая на професионализма, както и на този на водещия, да му се изходя на хонорара – „джибра му лелина“). Та Кирчо си празнуваше рождения ден („джибра му лелина“), всички случайно записали се да пеят бяха натиряни в девета глуха, без да им се даде възможност да попеят. Оставаше им се само възможност да седят на масите, да се наливат с алкохол, да следят текста на (предимно) педерастките песни („джибра им лелина“), с които беше запълнена вечерта и едва ли не да се радват. Да, ама не. И за това ми вземаха пари за вход. Окей, Мармалад е култово място за Пловдив, много народ се извървява през него както през деня, така и вечер, ама не смятам, че такава случка е нормална. Ами то ако имаше един начин, нямаше да го има и караоке-надпяването, само и само да се врътне private party-то на Киро. Черна точка. Първата, ама аз съм много злопаметен.