Цимбелин

Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа). Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане. Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте. Преди началото се…

Повече…

Веселите уиндзорки

„Веселите уиндзорки“ на The Festival Players беше точно онази симфония за ухото, която очаквах да ми се случи цяла една година. След великия „Хамлет“, който трупата изигра миналата година, нямах ни най-малко колебание дали да ги посетя отново. Дори да трябваше да си купя само един билет от всички представления от програмата на фестивала, това щеше да е за „Веселите уиндзорки“. Пиесата е малко позната и рядко поставяна, но забавна и увлекателна. А петимата (да, петимата!) актьори я поднесоха по начин, по който скриват в малкото джобче доста набедени за звезди техни родни колеги. Часове, часове наред работа със словото на Шекспир и това си личи, чува се, усеща се. Просто разкош. Недоумявам как може много артисти, имащи себе си за големи имена, да напуснат залата – тези петимата изиграха всички образи, включително и женските, с такава лекота, с такова усърдие и желание, че бяха като учебник. Защото ще ме прощавате, ама един или два семестъра по Шекспирово слово не значат нищо пред единствено работа с текстовете на Шекспир. Лично аз се наслаждавах през цялото време, беше празник за сетивата. Хич не…

Повече…

Последното изкушение

Първото представление, което гледах от Сценана кръстопът 2017 не беше това, което организаторите искаха – не гледах откриването. Оказа се, че изборът ми е повече от правилен – дочух немалко коментари за „Руски мармалад“ и нито един дори не се доближаваше до положителен. Началото на Пътят, както е подзаглавието на фестивала, пришито с бели конци като обединяваща тема, за мен беше друго заглавие. Моят избор за начало беше „Последното изкушение“ по романа на Никос Казандзакис. Tекстът на Казандзакис, който познавам и харесвам, беше интересно пренесен на сцена, пречупен през призмата и анализа на режисьорката Веселка Кунчева (и Ина Божидарова). Най-много ми хареса, че на преден план е изнесен конфликтът между нуждата от вяра и безверието и непрекъснатото колебание между духовното и изкушенията на земния живот. Който желае да буквоядства – да прочете книгата (има я в Читанка) или да изгледа филма (има го в Замунда). Но ще се лиши от всичко останало, което постановката такащедро предлага – отлична актьорска игра и сплотеност между актьорите, любопитни режисьорски решения върху чудесна сценография, красиви костюми и музика, която е там, прекрасна и ненатрапчива и отлично…

Повече…

Сцена на кръстопът – издание 21. Пътят?!

Театралният маратон, наречен Сцена на кръстопът, тази година е от 10 до 23 септември. Започва за 21-ви път, колкото издания е имал фестивалът… или Фестивалът, както се опитват да натякват организаторите. Тази година темата е Театъра – Пътят, но като гледам програмата – не е път, а някаква стълба на Пенроуз, може би… Опитах се да открия път сред заглавията и тяхната подредба по дати. Опитах се да открия началото, като отправна точка със заглавието за откриване на фестивала и края – в това за закриване. Опитах се и не успях. Вероятно защото такова нещо не съществува изначало като замисъл. Темата е просто пришита към заглавия, по един или друг начин, по една или друга причина, поканени (или доведени) да участват на форума. Според книжката, която е отпечатана с програмата на фестивала, криейтивът Елин Рахнев е написал, че „театърът е път – паметен“. Само че аз няма да сложа препратки към официални източници на фестивала, защото самият той е безпаметен – след няколко дни сайтът ще изчезне и ще бъде заменен с едно голямо Offline. До догодина, когато тазгодишната програма ще бъде…

Повече…

Здр тук ли си нещо да те питам набързо

Заглавието е заето 1:1 от публикацията със същото име в блога на Жюстин Томс. Изчаках разумно количество време, за да отшуми малко емоцията околко публикацията при Жюстин (и споделянето във Facebook), защото съвсем не ми се занимава да обяснявам на немалката ѝ аудитория, че подобен начин на мислене не трябва да бъде насърчаван. Всъщност Жюстин съвсвм не е автор на основните тези, тя също ги е заела от други места. Всъщност аз ще коментирам само разсъжденията на Ева Христова. Мисля, че не познавам цитираната дама, но познавам този модел на мислене… Преди всичко, нещо важно. Днес въпросът „тук ли си?“ е нелеп. Нерелевантен. Щом някой има регистриран профил някъде, значи е „тук“. Значи, че по някакъв начин намира (или е намирал/а) услугата за полезна или друго. Иначе не би си направил труда да се регистрира въобще. Това – от една страна. От друга – дигиталното ни любопитство, непрекъснатият ни стремеж за още нещо, още малко, по-бързо и по-сега, веднага, доведоха до ситуации като сегашната. Избрахме да живеем в 24-часов новинарски поток, във време, в които новините са забавлвние и развлечение, общуването е в…

Повече…