Саломе

Харесвам много театъра, който Диана Добрева прави и наистина се наслаждавам как актьорите играят като в танц, поведени умело в действието. Харесва ми как тя успява да ги обедини в един цял организъм, който работи в синхрон и хармония.

Затова не се колебах много дали да гледам „Саломе“. Гледал съм „Медея“, гледал съм „Йерма“, гледах „Къща на гнева“ – знам какво да очаквам и нямам търпение да получавам още от същото. Затова гледах и „Вълци“ и след това бях щастлив, че именно Диана Добрева получи Аскеер за режисурата точно на това заглавие (доста сериозна конкуренция със Стайко Мурджев, както се оказа).

Да, аз ще целуна устните ти, Йоане. Не ти ли казах?

Ако трябва да съм честен, не бях чел текста на Оскар Уайлд, въпреки че се е налагало да се запозная с него. Заради малкото време, тогава избрах да прочета някакво резюме. Това не ме оправдава, но не влязох в салона съвсем неподготвен. Знаех какво да очаквам и знаех, че ще ми хареса.

И да, много ми хареса. Най-вече дързостта на режисьорските решения, които позволиха на текста да звучи толкова близък, толкова днешен, толкова наш… Спектакъл за любовта и безверието, в които живеем. Спектакъл за неподготвеността ни за вестта, че Спасителят идва. Спектакъл, който всяка картина се запечатва в съзнанието ти.

Впечатляваща сценография на Нина Пашова – този сребърен поднос, върху който е пожелана главата на Йоан и костюми (особено на Саломе и на шута), които няма как да не харесаш.

Може би можеше наистина сда сме свидетели на по-детайлно разгръщане на образите, не знам.

В края на спектакъла, по времето на аплауза, публиката получи извинение, че по време на представлението е била свидетел на „всички възможни гафове, които можеха да се случат“. Изненадващо решение – ако публиката очакваше перфектното изиграно представление, ако не е готова да подмине с лека усмивка ако забележи нещо нередно (и ако не реши, че е част от постановката), то значи това е неподходяща публика. Тази публика трябва да ходи на кино, където се гледа и търси съвършенство на всеки един кадър, всяка сцена се снима до откат, докато не се получи този единствен съвършен кадър. Това е очарованието на живото изкуство и не трябва да се извиняваш за това, което правиш – напротив, трябва да убеждаваш, че твориш чудо, нещо грандиозно, тук и сега и зрителите са свидетели не на продукт, а на процес. Това важи за всички сфери – ако обичаш това, което правиш и влагаш в него цялата си емоция, цялото си същество, няма място за извинения.

Цимбелин

Не че нещо, но ако в постановката на Лилия Абаджиева в Плевенския театър не участваше Стоян Радев, трудно бих се навил да се размърдам. „Цимбелин“ е може би най-странната за мен от пиесите на Шекспир. Не знаех какво да очаквам – само знаех, че Лилия Абаджиева има доста зрелищен и експресивен подход на поставяне. Той си е неин почерк, характерен за всичко, което съм гледал от нея (за съжаление не много, но достатъчно, за да мога да го различа).

Красиво, „шантаво“ представление с много интересни решения. Единствено не ми хареса силата на звука. На моменти беше толкова силно, че заглушаваше речта на актьорите. Отделно и фактът, че през цялото време на действието течеше някакъв звук или музика – разбирам, музиката е допълнение към действието, ама през цялото време ми дойде малко в повече. Да речем, че прожекторът, който ми избоде очите заради мястото, на което седях, ще преглътна – той не може да се скрие или избегне и да се постигне същото сфумато усещане.

Като цяло много, много добро представление – ако имате възможност да го гледате – не се колебайте.

Преди началото се видях със Стоян Радев и заедно с Ивана Папазова си направихме селфито от снимката в началото. Защото… защо не 🙂

Веселите уиндзорки

„Веселите уиндзорки“ на The Festival Players беше точно онази симфония за ухото, която очаквах да ми се случи цяла една година. След великия „Хамлет“, който трупата изигра миналата година, нямах ни най-малко колебание дали да ги посетя отново. Дори да трябваше да си купя само един билет от всички представления от програмата на фестивала, това щеше да е за „Веселите уиндзорки“.

Пиесата е малко позната и рядко поставяна, но забавна и увлекателна. А петимата (да, петимата!) актьори я поднесоха по начин, по който скриват в малкото джобче доста набедени за звезди техни родни колеги.

Часове, часове наред работа със словото на Шекспир и това си личи, чува се, усеща се. Просто разкош. Недоумявам как може много артисти, имащи себе си за големи имена, да напуснат залата – тези петимата изиграха всички образи, включително и женските, с такава лекота, с такова усърдие и желание, че бяха като учебник. Защото ще ме прощавате, ама един или два семестъра по Шекспирово слово не значат нищо пред единствено работа с текстовете на Шекспир.

Лично аз се наслаждавах през цялото време, беше празник за сетивата. Хич не ме интересуваше минималистичният декор („ще ми дойдат от Англия с едно винилче…“), състоянието на костюмите („не може да ми играят с ботуши, залепени с тиксо, с които играха миналата година“). Това е пътуващ театър, който обикаля от фестивал на фестивал, те трябва да са мобилни, в това е очарованието – само с гласовете да могат да омагьосват. И как само го правят! Нямам търпение да дойде догодина!

Последното изкушение

плакат Последното изкушение

Първото представление, което гледах от Сценана кръстопът 2017 не беше това, което организаторите искаха – не гледах откриването. Оказа се, че изборът ми е повече от правилен – дочух немалко коментари за „Руски мармалад“ и нито един дори не се доближаваше до положителен.

Началото на Пътят, както е подзаглавието на фестивала, пришито с бели конци като обединяваща тема, за мен беше друго заглавие. Моят избор за начало беше „Последното изкушение“ по романа на Никос Казандзакис.

Tекстът на Казандзакис, който познавам и харесвам, беше интересно пренесен на сцена, пречупен през призмата и анализа на режисьорката Веселка Кунчева (и Ина Божидарова). Най-много ми хареса, че на преден план е изнесен конфликтът между нуждата от вяра и безверието и непрекъснатото колебание между духовното и изкушенията на земния живот.

Който желае да буквоядства – да прочете книгата (има я в Читанка) или да изгледа филма (има го в Замунда). Но ще се лиши от всичко останало, което постановката такащедро предлага – отлична актьорска игра и сплотеност между актьорите, любопитни режисьорски решения върху чудесна сценография, красиви костюми и музика, която е там, прекрасна и ненатрапчива и отлично допълва атмосферата…

Постановката беше с номинации за Аскеер за поддържаща мъжка роля (Цветан Алексиев за Йоан Кръстител) и за сценография (Мариета Голомехова),

Сцената на Пловдивския театър, макар и нова, се оказва недостатъчна (като механизация и възможности), за да станем свидетели на пълния спектакъл, затова от него бяха отпаднали две сцени, съществуването на които само запознатият зрител би подозирал. Но дори и така ми се стори малко по-дълго от нормалното като продължителност.

„Последното изкушение“ се оказа много добър спектакъл. И се радвам, че избрах точно него като начало на Пътят. В случай, че решите да го гледате на сцената на Народния театър, подгответе се да дълго представление!

Сцена на кръстопът – издание 21. Пътят?!

Театралният маратон, наречен Сцена на кръстопът, тази година е от 10 до 23 септември. Започва за 21-ви път, колкото издания е имал фестивалът… или Фестивалът, както се опитват да натякват организаторите. Тази година темата е Театъра – Пътят, но като гледам програмата – не е път, а някаква стълба на Пенроуз, може би… Опитах се да открия път сред заглавията и тяхната подредба по дати. Опитах се да открия началото, като отправна точка със заглавието за откриване на фестивала и края – в това за закриване. Опитах се и не успях. Вероятно защото такова нещо не съществува изначало като замисъл. Темата е просто пришита към заглавия, по един или друг начин, по една или друга причина, поканени (или доведени) да участват на форума.

Според книжката, която е отпечатана с програмата на фестивала, криейтивът Елин Рахнев е написал, че „театърът е път – паметен“. Само че аз няма да сложа препратки към официални източници на фестивала, защото самият той е безпаметен – след няколко дни сайтът ще изчезне и ще бъде заменен с едно голямо Offline. До догодина, когато тазгодишната програма ще бъде заличена. Така, както миналогодишното, 20-то юбилейно издание, отстъпи място на тазгодишното.

Моят път тази година е различен от този на организаторите. Избрах да не започна с това, което те са посочили като Откриване. Избрах за старт 11 септември – „Последното изкушение“ от Никос Казандзакис, постановка на Народен театър „Иван Вазов“.

Втората ми спирка по пътя е „Веселите уиндзорки“ на The Festival Players от Великобритания. Датата е 12 септември. След миналогодишния им „Хамлет“, просто нямаше как да не са в списъка ми със задължителни заглавия. Пиесата е малко позната, рядко поставяна, и именно това я прави привлекателна. Не ми се мисли колко часове по Шекспирово слово са били необходими за да се случи това представление…

Категоричен избор е и 13 септември – „Цимбелин“. Гледал съм няколко постановки на Лилия Абаджиева и харесвам различния ѝ почерк. Пък и Стоян Радев – него няма как да го пропусна!

На 14 септември избрах „Саломе“, защото харесвам театъра на Диана Добрева и ми е интересно да я гледам и като актриса.

Колебаех се дали да гледам „Госпожица Юлия“ на театъра в Бургас, но в крайна сметка се отказах. Така 15 септември е ден за пауза.

Следва „Еквус“ – датата е 16 септември, а на 17 септември изборът ми се спря на „Разговори с мама“. Първото го избрах, защото заглавието беше отличено с награда Аскеер 2017 за Най-добро представление, както и защото ми е интересен погледът на Стайко Мурджев. За второто заглавие си купих билети заради Меглена Караламбова – носител на Аскеер 2017 за Главна женска роля именно заради това представление.

С това смятам да приключа, намирам го за любопитен финал. Защо не избрах и още? Защото не открих причина – нито организаторите се погрижиха да рекламират спектаклите поотделно и по начин, който да провокира интерес и желание за гледане, нито пък театрите се погрижиха за това постановките им да получат необходимото внимание.

Дали изборът ми е правилен – ще видим, след като изгледам всички представления. За всички имам големи очаквания, искам да ме преведат по път, който сам съм начертал за себе си – надявам се, че няма да ме заведат в задънена улица…