На кого му пука кой е Александър Николов?

По ирония на съдбата разбрах за „случая“ с Александър Николов точно в ден на психичното здраве. Попаднах на споделянето на Борис Луканов във Facebook. Първоначално го подминах, но после се зачетох. В него се споменаваше за човек, който е сред приятелите ми в социалната мрежа,  редом с друго име с наклонена черта. Към момента на писане на тази бележка, с Александър Николов имаме 17 общи приятели. Вероятно преди това са били повече, но някои набързо са разтрогнали крехкия съюз на взаимно доверие. Защото вероятно не са точно приятели с този човек, чувстват се прецакани, излъгани… причини могат да бъдат изброени доста. Не познавам (лично) Александър Николов. Човека, който стои зад този профил също не го познавам. Не съм убеден, че искам и да познавам. Като гледам историята на кореспонденцията, която сме водили, запознали сме се около създаването на Chronicle.bg. Тогава съм го съветвал да създаде страница, в която да напише кой стои зад проекта – по това време течеше някаква кампания по изясняване на собственостите на медии и наличието на такава страница ако не изключваше, то поне драстично намаляваше вероятността от попадането на сайта…

Повече…

Polished man

Статистиките показват, че едно на всеки пет деца в световен мащаб е подложено на някаква форма на насилие. Това е според статистиката. На практика вероятно нерегистрираните случаи са много, много повече. Затова – един лакиран нокът, само един от петте, за едното дете, което има нужда да изживее детството си без страх, с усмивка.

Повече…

Разговори с мама

Ей на това му казвам аз истински театър – малка, камерна пиеса за двама актьори, с малко декор и ОГРОМЕН ТАЛАНТ, който да изпълва пространството, да заразява, да те сграбчва в началото и да не те пуска до края на представлението, когато се колебаеш дали да се смееш широко или да си поплачеш. На пръв поглед лек и приятен текст на Сантяго Карлос Овес, адаптиран за сцена от Жорди Галсеран. Конфликт между поколенията, но поднесен умело и на пръв поглед леките шеги, на които първо се смееш, после те карат да се замислиш. Меглена Караламбова е не изключителна, тя е учебник по театър. Георги Къркеланов изглеждаше през цялото време като глътнал бастуна (въпреки че героят му по пиеса не е такъв), но цялостното усещане след края е отлично. „Разговори с мама“ се оказа отличен финал на моите посещения на тазгодишното издание на „Сцена на кръстопът“.  

Повече…

Еквус

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.  Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от…

Повече…

Саломе

Харесвам много театъра, който Диана Добрева прави и наистина се наслаждавам как актьорите играят като в танц, поведени умело в действието. Харесва ми как тя успява да ги обедини в един цял организъм, който работи в синхрон и хармония. Затова не се колебах много дали да гледам „Саломе“. Гледал съм „Медея“, гледал съм „Йерма“, гледах „Къща на гнева“ – знам какво да очаквам и нямам търпение да получавам още от същото. Затова гледах и „Вълци“ и след това бях щастлив, че именно Диана Добрева получи Аскеер за режисурата точно на това заглавие (доста сериозна конкуренция със Стайко Мурджев, както се оказа). Да, аз ще целуна устните ти, Йоане. Не ти ли казах? Ако трябва да съм честен, не бях чел текста на Оскар Уайлд, въпреки че се е налагало да се запозная с него. Заради малкото време, тогава избрах да прочета някакво резюме. Това не ме оправдава, но не влязох в салона съвсем неподготвен. Знаех какво да очаквам и знаех, че ще ми хареса. И да, много ми хареса. Най-вече дързостта на режисьорските решения, които позволиха на текста да звучи толкова близък,…

Повече…