Интервютата на един Gregg

HiringХодя си аз по интервюта, търся си интересни предизвикателства, които да запълват ежедневието ми… И на какво, мислите, се натъквам? На едни и същи въпроси. Задавани без интонация, без да са осмислени защо се задават. Защото в интернет са написани точно така, готови поредната секретарка да си ги препише чинно и стриктно да ги предаде на шефа си, за да ги зададе на кандидатите. Много се забавлявах, когато на интервюто с една фирма (имена няма да споменавам) разпознах въпросите, знаех кой ще е следващият, а когато служителката ме попита дали аз имам някакви въпроси, я попитах защо е пропуснала въпроси 7, 16 и 17. Спек. Набързо й разказах отговорите, както и откъде знам, че ги е пропуснала. В друга една компания отговорих 100% според шаблона, при което младежът каза, че АЗ СЪМ ЧОВЕКЪТ! Набързо го плиснах с кофа студена вода, за да се освести, дадох му време да си помисли. В трета фирма пък се направих на клоун, защото каката толкова се беше спекла, че чак заекваше, припотяваше се, чудеше се какъв въпрос да ми зададе. А аз, насреща й, говоря куп дивотии. И колкото и да ми се иска да подходя отговорно към задачата да си намеря занимание за през светлата част на денонощнието, все не се получава, понеже срещам все повече и все по-изумени създания, които не бяха очаквали с какво ще се сблъскат и на какво ще се натресат.

Дори си имам нещо като „Най-често задаваните въпроси на интервю за работа“. Мога да напиша книга. Както с въпросите, така и с отговорите.

Има, разбира се, и фирми-изключения. Попаднах на две компании, които знаят как се подбира персонал, подхождат отговорно към задачата, не претупват нещата. В едната дори се поизпотих, докато накарам HR-a да се замисли.

Иначе все още очаквам добри и неустоими предложения. И както написах в предишния блог, ако Вашата фирма има нужда от лице, дайте ми гръб.

Music Idol – попей ми, част 1

Няма такава дивотия. Куцо и сакато, очевидно, се е записало за участие в надпяването. Някои са много зле. МНОГО!

Личен фаворит по изумУРОДство:

Второ място:

Други, обаче, на пук на всичко, пеят. Божествено. Два бързи примера (плюс коментарите на журито):
Цялата публикация „Music Idol – попей ми, част 1“

Фентъзи-клуб в Пловдив

CreatureКато фен на епичното фентъзи (и на фентъзито, като цяло), се мъча да следя какво излиза на книжния пазар, своевременно да си го набавям, след което да го изчитам. Дотам. Няма с кой да споделя какво ми е харесало, какво не ми е, коя книга си заслужава, кой автор пише наистина увлекателно. Така и не съществува в Пловдив клуб на почитателите на фентъзито, в който да си заслужава да членуваш. Не казвам, че няма, напротив, има доста. Но всички клубове, които са ми известни, са съставени от дечурлига, които мама и тате не пускат да седят навън до късно, и под предтекст, че са на сбирка на клуба, си организират запои. Не съм някакъв пуритан, който да отрича тази форма на забавление. Не. Само че това не трябва да се превръща в основно занимание на членуващите в клуба.

Доскоро бях член на Българската гилдия на бардовете, обаче вече не съм. Защото не искам да плащам членски внос за виртуално членство, което по никакъв начин не удовлетворява изискванията ми, а и защото някак идеите, наложени от Създателите, се разминават с моите. Дълга тема, която не искам да отпочвам.

От доста време обмислям няколко идеи за сформирането на (първоначално) малка група ревностни фенове-почитатели на фентъзито, с които да можем да дискутираме (както виртуално, така и на живо) различни теми, да обменяме идеи, впечатления, книги, да си разказваме истории, книги, да пием по едно питие (между другото)…

Желаещи да се присъединят? Пишете ми на мейла или оставете коментар тук. И ще ви помоля за коментари само по темата, без излишни приказки.

Elika vs Lord of the Dance

Снощи най-ненадейно се озовах на един хумористичен (фолклорен) танцов спектакъл, наречен „Това сме ние“ – една история за виното и хората – за нас самите. Спектакъл, направен от танцова формация Elika.

Обадиха ми се твърде късно, за да ме поканят, около половин час преди началото, за да имам време да разбера кой, какво, кога, как, защо… Затова просто се облякох и хукнах към бившето кино „Гео Милев“, за да видя на какво съм поканен.

Спектакълът „Това сме ние“ се оказа точно това, което и очаквах – композиция, направена, не за да бъде гледана и гледаема в България (въпреки че донякъде и това е възможно), а за да бъде продавана по танцови фестивали в балканските страни. Именно затова бяха включени, уж като част от нас, руски цигански романси, сръбски популярни (!) песни, на които публиката да потропва весело с крачета и да си припява („Месечина“, например), гръцки фолклорни мотиви (също много аплодисменти)… Не че не ми хареса това, което гледах. Само че това НЕ сме ние. Бяхме ние до момента на натрапването на чуждите, комерсиални детайли, които да се харесат по различните фестивали в чужбина. До този момент всичко изглеждаше добре, беше направено добре. Но привнесените чужди влияния ми дойдоха в повече. Както и самият финал, съшит с бели конци към спектакъла – развени байряци, възрожденски песни, изпяти от Слави Трифонов… Хубаво, разбирам, че става въпрос за 3 март, ама всичко това не трябва да е обвързано с някакви дати, а да показва с танц кои сме и какви сме. Не, определено това НЕ сме ние. На второ четене си мисля, че точно това сме ние – че се срамуваме да бъдем себе си, да харесваме своето, затова главите ни са извърнати нанякъде и гледаме в чуждата паница, независимо дали тя е сръбска, румънска, руска, гръцка, дори турска. Което е тъжно. Защото ние имаме какво да покажем, нещо типично българско, онова, което през вековете е съхранявано и пазено като българско, което дори и да е повлиявано от други култури, е продължавало да бъде типично само за нас. И да се покаже именно по този начин – с фолклорни песни и танци. Стига да са добре подбрани, с добра хореография, като се изчистят всички натрапени дивотии и комерсиализъм.
Цялата публикация „Elika vs Lord of the Dance“