Момчето от последния чин

Препоръчаха ми силно да гледам „Момчето от последния чин“, затова веднага си купих билет за първата възможна дата. Представлението е на Пловдивския театър, а премиерата беше по време на тазгодишното, 21-во издание на „Сцена на кръстопът“, но на същата дата предпочетох да гледам „Последното изкушение“ на Народния театър.

Та, купих си билет и го прибрах… и забравих за него. Бях останал с впечатлението, че е за 10 октомври и се присетих отново за него на 11-ти. Хвана ме яд не толкова заради парите, майната им на 12 лв, колкото заради препоръката и пропуснатата възможност. Когато извадих билета, за да го хвърля, се оказа, че е за 11-ти и навързо се озовах в театъра, за да видя какво е това представление и защо толкова силно ми е похвалено и препоръчано.

„Момчето от последния чин“ е пиеса от Хуан Майорга (в превод на български от Нева Мичева) с режисьор Крис Шарков. Самата пиеса е много интересен микс, който събира на едно място интелектуалното и криминалното по начин, който да те държи нащрек до края. Историята се завърта около учител по литература (Стефан Вълдобрев), който е недоволен от постиженията на учениците му и талантлив тийнейджър от класа (Димитър Николов). И докато първият имам личен проблем да гледам на сцена – някак първите 20-30 минути от представлението слухът ми отказва да приема думите, които изказва за някаква членоразделна и разбираема реч, то вторият не позволява да откъснеш поглед от него и начинът, по който гради образа си.

Много добро представление. Много и отлична работа на режисьора (Крис Шарков). Любопитна сценография (Ралица Тонева)– на моменти ми се искаше да не е толкова затворена и алтернативните пространства да бъдат маркирани по друг начин. Винаги ми е било малко странно и нелепо прекосяването на невидимите граници на пространствата и вероятно затова очаквах нещо различно.

Бих гледал пак. Може пък втория път да успея да доловя някоя дума на Стефан. И филма (на Франсоа Озон) ще гледам.

На кого му пука кой е Александър Николов?

По ирония на съдбата разбрах за „случая“ с Александър Николов точно в ден на психичното здраве. Попаднах на споделянето на Борис Луканов във Facebook. Първоначално го подминах, но после се зачетох. В него се споменаваше за човек, който е сред приятелите ми в социалната мрежа,  редом с друго име с наклонена черта. Към момента на писане на тази бележка, с Александър Николов имаме 17 общи приятели. Вероятно преди това са били повече, но някои набързо са разтрогнали крехкия съюз на взаимно доверие. Защото вероятно не са точно приятели с този човек, чувстват се прецакани, излъгани… причини могат да бъдат изброени доста.

Не познавам (лично) Александър Николов. Човека, който стои зад този профил също не го познавам. Не съм убеден, че искам и да познавам. Като гледам историята на кореспонденцията, която сме водили, запознали сме се около създаването на Chronicle.bg. Тогава съм го съветвал да създаде страница, в която да напише кой стои зад проекта – по това време течеше някаква кампания по изясняване на собственостите на медии и наличието на такава страница ако не изключваше, то поне драстично намаляваше вероятността от попадането на сайта в едни черни списъци, които се правеха. Сайтът изглеждаше изключително добре (сега също изглежда много по-добре от много скъпоплатени сайтове) и не заслужаваше такава съдба. Някъде тогава разбрах, че сайтът е на други двама туитърджии, а Александър ми написа, че „в собствениците не участвам за сега, само помагам, макар да го приемам за мой на 110%“.

Не се чувствам прецакан, излъган или каквото и да е. Интернет ни даде свободата да бъдем който и каквото си искаме и нямаше как да не се присетя за романа на Филип Финч „Лице в лице“ – книга от много далечната 1995 година, свързана с „раждането на интернет“. Там се казваше нещо от сорта, че ако си достатъчно убедителен в лъжата си, можеш да заблудиш достатъчно много хора.

Не ме интересува дали Александър Николов е реален или нереален. Не го познавам, вероятно и той мен не ме. Не ми е правил услуга, нито пък аз на него. Попадал съм през времето на разни саркастични коментари и споделяния, които са ми допадали и са ми импонирали добре на чувството за хумор и… толкоз. Дали е истински или не, хич не ме вълнува. Имам 390 приятели във Facebook, с доста хора общувам онлайн и с много от тях никога, ама никога не съм общувал извън мрежата. Всеки от тях може да е Александър. Но мен това не ме интересува – всеки избира и решава кое е най-добро за себе си. Ако те са ОК с това, защо за мен да е проблем?

Случаят е по-интересен от психологическа гледна точка, отколкото от криминалистична. Защото дори и наистина да има финансови злоупотреби и измами, те са добавена стойност към цялата картина. Пък и срещу малко слава и 30 секунди по телевизора, много хора са склонни да кажат неща, които не мислят и които не са съвсем истина.

Който и да е човекът зад профила, вероятно е недоволен (или силно разочарован) от офлайн битието си и използва интернет, за да създаде мечтания идеален образ. Мечтите му са отвъд възможностите на средностатистическия човек и онлайн пространството позволява на алтер-егото му да ги реализира. И ако това е била мечтата му, то той я е постигнал. Защото от немалкото статии из доста сайтове, в които публикува, лъха доста добро познание за света, обща култура, някакъв печат на интелект и мисъл.

Жалко, че цялата тази енергия не е използвана подходящо и за нещо реално, а е била разпръсната в битове и байтове над нереалността. Защото когато отдръпнеш ръце от клавиатурата и… приказката свършва.

Polished man

За втора поредна година месец октомври ще премине с един лакиран нокът на ръката ми – като подкрепа на каузата PolishedManFacebook, ако предпочитате). Кауза за предпазване на децата от насилие. Статистиките показват, че едно на всеки пет деца в световен мащаб е подложено на някаква форма на насилие. Това е според статистиката. На практика вероятно нерегистрираните случаи са много, много повече. Затова – един лакиран нокът, само един от петте, за едното дете, което има нужда да изживее детството си без страх, с усмивка. Един нокът, който да служи не за посочване, а за привличане на внимание към проблема, преди да е станало твърде късно.

Разговори с мама

Ей на това му казвам аз истински театър – малка, камерна пиеса за двама актьори, с малко декор и ОГРОМЕН ТАЛАНТ, който да изпълва пространството, да заразява, да те сграбчва в началото и да не те пуска до края на представлението, когато се колебаеш дали да се смееш широко или да си поплачеш.

На пръв поглед лек и приятен текст на Сантяго Карлос Овес, адаптиран за сцена от Жорди Галсеран. Конфликт между поколенията, но поднесен умело и на пръв поглед леките шеги, на които първо се смееш, после те карат да се замислиш.

Меглена Караламбова е не изключителна, тя е учебник по театър. Георги Къркеланов изглеждаше през цялото време като глътнал бастуна (въпреки че героят му по пиеса не е такъв), но цялостното усещане след края е отлично.

„Разговори с мама“ се оказа отличен финал на моите посещения на тазгодишното издание на „Сцена на кръстопът“.

 

Еквус

Знаех, че пиесата „Еквус“ съществува, но не ми е попадала и не съм я чел. Научих за нея, когато за първи път се докоснах до автора ѝ – Питър Шафър. Познавам друга пиеса от него – „Черна комедия“, която много ми допадна. Въобще не ми беше странно, че Стайко Мурджев е избрал да постави „Еквус“. Защо е избрал да го направи на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ (които пък май са се отказали от логото си, но това е хем лошо, хем друга тема), а не в някой друг театър – това не ме касае и не ми е интересно. После ще разбера, че това е правилен избор. Вероятно единственият правилен.

 Но да се върна на заглавието и режисьора – както казах, съвсем не беше странно за мен, че Стайко Мурджев е този текст – от известно време той изследва страховете (си?) чрез пиесите, които поставя на сцена – в „Евридика в подземния свят“ изследваще страха от смъртта, докато преди това на показ бяха вътрешните ни страхове, като цяло. Това беше в „Дисни трилър“. В „Еквус“ разглежда страха от обезличаване, от загубата на индивидуалност и различност. Нямаше как да не се присетя за книгата на Тод Роуз „Краят на средностатистическия човек (Как да бъдем себе си в свят, който обезличава)“, която четох наскоро. Това направи представлението още по-любопитно за гледане, а темите, които повдига – още по-интересни за изследване и анализиране.

Когато започвах да пиша за тазгодишната „Сцена на кръстопът“ и за всяко едно от представленията, които бях избрал да гледам, си обещах, че само ще маркирам с по няколко думи основни емоции и преживявания. В случая с „Еквус“ май не ми се получи.

„Еквус“ е отлично представление! Съвсем заслужена номинация и след това – спечелена награда Аскеер в категория „Най-добър спектакъл“. Отделно имаше номинация за режисура, Станка Калчева беше номинирана за поддържаща женска роля, а Петър Дундаков – за музикалната картина.

Принц роди Пранс;
и Пранс роди Пранкус;
И Пранкус роди Фланкус;
Фланкус роди Спранкус;
и Спранкус роди Спункус Велики, който живя шейсет години;
и Легус роди Некус;
и Некус роди Флекус – Краля на Фурията;
и Флекус каза през дрънч–дрънч: „Виж – давам ти Еквус, единствения си роден син.“

Като гледаш представлението, ако случайно успееш да откъснеш поглед от основното действие (трудно, признавам, но за това – след малко), обърни внимание на колективния образ на конете отзад, в дъното на сцената. Те са там през цялото време – понякога излизат напред, за да ти припомнят, че са там. Непрекъснато долавяш присъствието им, усещаш потрепването им… те са там и да, те те наблюдават, не откъсват поглед от теб. Следят всяко твое движение.

Пък ти трудно успяваш да откъснеш поглед от основната история на преден план, развиваща се между доктор (Малин Кръстев) и пациент (в моя случай – Севар Иванов). Когато представлението започна и на сцената видях Малин Кръстев, очаквах да гледам нещо като моноспектакъл, в който има и още някакви хора, които обикалят и правят нещо по сцената. Това усещане го имам всеки път, когато гледам Малин Кръстев на сцена, след като преди години го гледах в „Кола Брьонон“ на Влади Люцканов. Тогава бях свидетел на грандиозен проект – невероятен моноспектакъл на Малин Кръстев и цялата трупа на Младежкия театър. Очаквах и сега някак той да засенчва всички останали, да придърпва светлината на прожекторите към себе си. За радост това не се случи и опасението много скоро се оказа излишно – малко след излизането на Севар Иванов. Много добра игра – абсолютно равнопоставено на Малин Кръстев. Всички са много добри. Толкова добри, че чак завидно, плашещо добри. В един момент губиш представа за реалността и се пренасяш в света на Алън Странг, даже сякаш ТИ си Алън Странг. Иска ти се да си него, да не си като всички останали, да си различен, да покажеш това.

Това представление ме докосна. По мой си, специален начин. След края, докато пушех в двора на театъра, попитах Стайко Мурджев как се прави „най-добро представление“ с не най-добрите актьори – опит да перифразирам думите на директора на Младежкия театър, дочути в сутрешен блок на някоя от телевизиите. Въпросът беше риторичен, разбира се. Влади Люцканов не очакваше отговор, аз също не очаквах – всички актьори бяха МНОГО, МНОГО ДОБРИ. Най-добрите, които можеше да бъдат подбрани за това представление.

Друг е въпросът сега – „От какво се страхува Стайко Мурджев?“