Path of Exile

Не е тайна, че игри трудно могат да ме зарибят по начин, по който да им обърна внимание, камо ли пък да им се отдам за по-дълго време.

Path of Exile е от онези редки случаи, в които съм буквално прилепен към монитора и прекарвам доста време в игра. Не ми се е случвало да играя толкова задълбочено такава игра от времето на Diablo II. По-късно отделих сериозно време на поредицата Assassin’s Creed и с разочарование мога да споделя, че последните части ги изиграх някак машинално, без ентусиазмът от първите няколко издания. Още си спомням как с часове се разхождах из улиците на градовете… не правех нищо, просто се сливах с тълпата и се разхождах. Но това е друга история, за друго време.

Path of Exile е сериозен hack’n’slash и за добра игра иска здрава, нова мишка, която след това да бъде подменена с нова, защото бутоните в един момент просто отказват :-). Феновете на Diablo знаят за какво иде реч. Diablo III  не успя да ме увлече – не ми донесе магията, която обещаваше, имаше редица проблеми, а и след 10-годишно чакане да получа това разочарование – не мерси.

Path of Exile е напълно безплатна игра. Точно така, безплатна – сваляш безплатно от официалния сайт, инсталираш и играеш. Толкова просто. Да, има и платени елементи в играта, но те не пречат на безплатната игра и удоволствието като цяло (нито пък драстично помагат или да дават някаква значителна преднина).

Та така – сваляш, инсталираш и пускаш. След задължителната регистрация (вече не ни прави впечатление, че навсякъде е нужна регистрация и не го правим на проблем, нали?) играта зарежда екран, в който създаваш своя първи герой. Трябва да избереш, подобно на Diablo, дали ще играеш класическа игра или ще си hardcore играч. Хардкор играта не се отличава по нищо от стандартната, освен с това, че като умреш – не, не свършва всичко, героят се прехвърля автоматично в стандартната лига и може да продължи играта в нея. Играта има три степени на трудност – Normal, това е стандартната игра, при която няма наказания при смърт, Cruel – с наказание от 7.5% от опита за съответното ниво и Merciless, при което се губи 15% от опита. Това е при класическата игра. При хардкор всичко приключва с първата смърт и героят се прехвърля към стандартната лига. И за да се достигне до края на играта, трябва да се изиграе три пъти, по веднъж за всяка трудност, а това си е истинско предизвикателство.

Можеш да избираш измежду 6 класа – Templar, Marauder, Shadow, Witch, Duelist и Ranger. И точно си избрал кой типаж ти подхожда най-добре и трябва да избереш дали ще играеш стандартна игра или текущата лига (текущата към момента на писане – Breach, 2.5.0, стартира на 2 декември).

Създаването на героя е много интересен аспект, който много ми допада и който отличава Pah of Exile от всички подобни игри, които съм виждал.

skill tree path of exile

Това по-горе е дървото с пасивни умения, които се придобиват с всяко вдигнато ниво. Изглежда, а и е, огромно и предлага толкова много възможности, че на практика е трудно да срещнеш два еднакви героя – дотолкова яко могат да се персонализират. Като добавим и възможността, че всички класове герои споделят общо дърво, но всеки започва на различна позиция, в зависимост от класа си, това прави класовете доста размити – можеш да играеш с дуелист, който стреля с лък… или пък рейнджър с ножове… защо пък не мародер-магьосник? Всичко е въпрос на предпочитания, защото това са само примери, а изборът на пасивни умения само подпомага начинанието (или го прави по-сложно).

Играта е огромна, много може да се каже и напише за нея, не се изиграва лесно и това я прави крайно притегателна. На официалния сайт освен възможност за сваляне, има супер много информация, много помощна информация има в официалното уики, по сайтовете се намира и доста инфо за примерно развитие на герои… но това е подвеждащо, защото обикновено играта търпи непрекъснато развитие, в т.ч. и визуално и много от скрийншотите са неточни и объркващи, показват неща, които са променени, премахнати или преместени…

А сега – да поцъкаме заедно и да побродим из земите на Рекласт.

Отело

Отело-ТБА

Някак естествено избрах да гледам „Отело“ на Театър Българска армия. Отело е сред най-познатите герои на Шекспир, а едноименната пиеса се нарежда сред най-високите постижения на английската литература. Не точно мой любим текст, но такъв, който много харесвам. Сюжетът, ако имате нужда от припомняне, е добре разказан в статията в Уикипедия.

Като част от Сцена на кръстопът с подзаглавие Театърът:Безкрая, а и по случай 400-годишнината от смъртта на Шекспир, нямах колебания от типа „да гледам или да не гледам…“. Заглавието беше част от първия ми избор на заглавия за гледане по време на фестивала, остана и до края. Дори не обърнах внимание кои са актьорите и подробности около постановката, просто си взех билет и зачаках. Защото всеки в живота си убива поне по една Дездемона.

Въобще не съжалявам за избора си да отида и да гледам постановката на Иван Урумов. Нямах някакви специални очаквания – познавам текста, знам какво мога да получа и евентуално къде мога да бъда изненадан. До момента, до който не прекрачих прага на салона и не видях сцената – чиста и празна сцена, лишена от всякакъв тежък декор или реквизит, каквито очакваме да видим за пиесите на Шекспир. Тук нямаше нищо! Само едно голямо платно, което да ограничава дъното на сценичното пространство и толкова. Толкова много ми хареса – това означаваше, че ще се разчита на актьорската игра и тя ще е в основата и водеща в постановката. Така се и оказа – шум зад вратите даде началото на представлението и в салона нахлуха Яго и Родриго и до края зрителите бяхме свидетели на много игра – плавна и красива, като танц, която плавно преливаше в хореографиите на боевете. Изключителна работа. Всички бяха много, ама много добри. Най-добрият Яго, който съм виждал (Георги Къркеланов). Изключителен Отело (Иван Радоев). Много чиста роля на Дездемона (Гергана Данданова).

А накрая, когато представлението свърши, изпитах истинско щастие, че не съм се лишил от възможността да бъда част от цялото зрелище. Дори бях пропуснал да забележа, че в ролята на Родриго е Владислав Виолинов и в антракта успяхме да разменим няколко думи.

Не очаквах Театър Българска армия да ме впечатлят дотолкова. Но го направиха. Аплаузи и поклон!

прочетете още за постановката

Бел Ами – Искаш ли да чуеш как тупти сърцето ми?

Бел Ами

Когато видях в програмата на Сцена на кръстопът 2016, че присъства Бел Ами, въобще не се поколебах и го включих в избора си. Разбира се, чел съм поне два пъти Бел Ами – веднъж в оригинал и поне веднъж – в превод на български. „Бел Ами“ би трябвало да е част от учебната програма по литература за 10 клас, а аз съм прекарал немалко време в анализи на различни теми от произведението по време на часовете по френска литература в гимназията и университета. Доброто ми познаване на текста ми позволяваше да защитавам малкоизвестни и непопулярни тези тогава. Днес вече текстът е улегнал в мен дотолкпва, че да не ме пали да влизм в ожесточени дискусии (или поне така ди мисля, но може да ме пробвате), но въпреки това е достатъчно ярък, че да искам да видя различна гледна точка по него.

Считам за обидно да разказвам за сюжета на добреизвестно и познато литературно произведение – ще ми се да вярвам, че читателите ми са добре образовани и са чели романа (чшшшт, тихомълком можете да поправите пропуска). Не смятам и някакви анализи да правя на темите, сюжетите, героите, времето или на каквото и друго да било. За романа е писано толкова много, анализиран е от толкова много страни, героите са били подложени на не една щателна дисекция и изследване през годините.

Сценичната адаптация на романа на Мопасан е дело на Юрий Дачев и за мен беше любопитно да видя едновременно как текстът се трансформира от роман в пиеса, кои сцени и глави ще отпаднат, ще бъде ли добавено нещо ново, кои сюжетни линии ще бъдат запазени и доколко, кои ще бъдат съхранени и как тази пиеса ще бъде поставена и изиграна. Режисьор е Бина Харалампиева и постановката е част от репертоара на Малък градски театър „Зад канала“. За сценографията се разчита на Петя Стойкова, костюмите са на Петя Стойкова и Елица Георгиева, а музиката е на Асен Аврамов.

Не очаквах чудеса, по-скоро бях песимистично настроен – не е майтап работа да посегнеш на световна литературна класика и да я преобразиш за друг вид изкуство, без да нарушиш целостта, идеята… Отделно, че се стремя да отбягвам представления с преекспонирани и свръхупотребени артисти-мечки – Геро го гледах няколко дни по-рано във Вълци, a с Калин Врачански можеше и да се разминем… и щях много да съжалявам! Защото Юрий Дачев се е справил безупречно, внимателно е извадил от цялото основните сюжетни линии и герои и без да ги осакатява, е успял да претвори романа в двучасова пиеса. Бина Харалампиева пък е останала вярна на Мопасан и не се е поддала на изкушението да пренесе действието в друго време.

Бел Ами се оказа чудесно представление, което звучи много актуално, съвременно, познато. Без излишности, без да разчита на специални ефекти или редица модерни и съвременни похвати, за да привлича и задържа внимание. С много и отлична актьорска игра – просто трябва да видите туй чудо Василена Атанасова – разкошна. Съвсем заслужен Аскеер 2016 за ролята на Натали Валтер. Прекрасно изиграна роля, Василена е просто веднъж!

Василена Атанасова в Бел Ами

Луиза Григорова също беше чудесна, вече не я гледах предубедено като „оная от телевизора“, след като успя да промени мнението ми в „Евридика в подземния свят“. Млада и ефирна, създаваше усещане, че играе ролята си с лекотата на виртуоз, който изпълнява репетирано до безкрай произведение. Много ми хареса, ама наистина много!

Луиза Григорова в Бел Ами

Чудесно сценографско решение и изключителни костюми. Личи си, че всички са си свършили работата и са харесвали това, което правят – дори малките детайли са изпипани и дори в турне, по нищо не личеше ако са правени някакви компромиси заради особеностите на приемащата сцена.

Разкошно представление! Ако сте в София или по някаква възможност ви се отдаде възможност да го гледате – не го пропускайте.

„Вълци“ – Драматичен театър – Пловдив

„Вълци“

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке!

Това са първите думи, с които започва представлението „Вълци“ и първите, с които започват „Трънски разкази“ от Петър Делчев. Адаптацията е на Александър Секулов, а постановката е на Диана Добрева. Това е и първото представление, с което избрах да започна „Сцена на кръстопът“ и театралния сезон – с премиера на представление, за което имам няколко въпросителни, но и някакви очаквания.

Вече бях чел „Трънски разкази“, но Диана Добрева си оставаше голямата въпросителна – колкото и да харесвам театъра, който прави, у мен се съпротивляваше упорито онова усещане, че нещо няма да е наред. Защото за първи път поставя текст на български автор. Текст, върху който самата тя не е прекарала седмици и месеци, за да адаптира за сцена. Поставя в Пловдив, защото тук е поканена да го направи, с текст, който сякаш е далеч от нея, не я вълнува, не я кара да ври и кипи. Диана Добрева е използвана за режисьор-мечка, магнит за публика. Като почитател на Диана Добрева и изгледал голяма част от нейните постановки, беше ми любопитно и някак странно как „Вълци“ се явява продължение на нишката от теми и спектакли, върху които работи и все още нямам своя отговор. Бих задал този въпрос на пресконференция, но вероятно от страх, че ще задам неудовен въпрос, от театъра не ме канят на пресконференциите си. Може би ще задам въпроса директно на Диана, пресконференцията не е единственият начин за контакт с нея (за радост!)

Разбира се, че горните ми опасения са дали резултат в крайния продукт – очаквах значително повече от почерка на режисьорката, повече дързост в интерпретацията. Вероятно българският текст, с който се чувства не съвсем в свои води или пък фактът, че не е неин избор, е довел до някакво затваряне и ограничаване на размаха.

Въпреки това си взех билет за премиерата. Днес, няколко дни по-късно, изобщо не съжалявам. Получило се е прекрасно представление, което след всяко следващо изиграване ще уляга още и още и ще става все по-хубаво.

„Вълци“ разказва за загубата на човешкото и превръщането на хората във вълци. Озлоблението разкрива комплексите, Много добро разпределение на актьорите и добро разделение между млади и стари. Изключителна роля на Иван Костадинов в ролята на поп Никодим. Чужд за селото, както е чужда и вярата и близостта между хората тук, свещеникът попива греховете и прави опити да смири бесовете, да приеме комплексите, страховете и отчуждението, които властват в това село, някъде в нищото. И вълците. Те също са тук, господари на пустошта – едновременно далеч и само воят им се чува, но и същевременно тук, някак близо. И в опит да ги държи далеч, да върне надеждата и вярата, е поп Никодим. Роля, изиграна безупречно от непрофесионален актьор, който наравно и без да отстъпва, си партнираше на сцената с останалите артисти. Роля и актьор толкова различни, че веднага правят впечатление и се запечатват в създанието. Затова и Диана Добрева изгражда постановката си около свещеника, той е идейният център на представлението и откритието на Добрева.

Не разбрах какво точно прави Герасим Георгиев – Геро в разпределението, освен да е… кхъ-кхъ… мечката сред актьорите. Не ме подразни, но не ме и спечели – съмнявам се да е единственият, който да може да изиграе тази роля. За сметка на това пък Симеон Алексиев като мъдреца на селото, беше отлично попадение! Силна и отчетлива роля, изпълнена брилянтно. Както и малката, но запомнящата се роля на Ивана Папазова, предизвикала бурен аплауз на премиерата.

“ ВЪЛЦИ“ . Премиера. 12.09. ДТ Пловдив.

ВЪЛЦИ
по „Трънски разкази” от Петър Делчев
постановка – Диана Добрева
драматиза…

Posted by Diana Dobreva on Friday, September 2, 2016

Дали „Вълци“ ми хареса – да, със сигурност. Харесаха ми и „Трънски разкази“. Адаптацията се оказа много добра, много успешна и наистина много податлива за сцена. Харесах режисьорските решения, даже исках да има повече от дързостта на Диана Добрева. Харесах актьорската игра и гротескната някак сценография. Допаднаха ми костюмите и воят на вълците от музикалната картина. Определено ще се върна в театъра, за да го изгледам поне още веднъж. За пречистване.